Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори томВойна и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
V
Същия ден вечерта в квартирата на Денисов офицерите от ескадрона водеха оживен разговор.
— А аз ви казвам, Ростов, че трябва да се извините на полковия командир — рече на силно изчервения, развълнуван Ростов един висок щаб-ротмистър със спъстрена коса, грамадни мустаци и едри черти на сбърченото лице.
Щаб-ротмистър Кирстен беше дваж разжалван във войник заради дуели и два пъти наново произвеждай.
— Аз не позволявам никому да ми каже, че лъжа! — извика Ростов. — Той ми каза, че лъжа, а аз му казах, че той лъже. Така и ще си остане. Дежурен може да ме назначава, ако ще, и всеки ден, и да ме праща в ареста, но никой не ще ме принуди да се извинявам, защото, ако той като полкови командир смята, че е недостойно за него да се дуелира с мене, тогава…
— Но чакайте, драги: чуйте ме — пресече го щабротмистърът със своя басов глас, като оправяше спокойно дългите си мустаци. — Пред други офицери вие казвате на полковия командир, че един офицер откраднал…
— Аз не съм виновен, че разговорът стана пред други офицери. Може би не е трябвало да говоря пред тях, но аз не съм дипломат. Тъкмо затуй станах хусар, защото мислех, че тук няма нужда от тънкости, а той ми каза, че лъжа… тогава нека излезе на дуел с мене.
— Всичко това е добре, никой не мисли, че сте страхливец, а и не е там работата. Попитайте Денисов на какво прилича това — един юнкер да иска да се дуелира с полковия си командир?
Захапал мустак, Денисов слушаше мрачно разговора и очевидно не искаше да се намесва. На въпроса на щаб-ротмистъра той поклати глава отрицателно.
— Вие пред други офицери казвате на полковия командир за тая мръсотия — продължи щаб-ротмистърът. — Богданич (Богданич наричаха полковия командир) ви постави на мястото ви.
— Не ме е поставил на мястото, а каза, че не говоря истината.
— Е, да, и вие му наприказвахте глупости и трябва да се извините.
— За нищо на света! — извика Ростов.
— Не очаквах това от вас — каза сериозно и строго щаб-ротмистърът. — Вие не искате да се извините, но вие, драги, сте напълно виновен не само пред него, а пред целия полк, пред всички нас. И ето защо: да бяхте помислили и да бяхте се посъветвали какво да правите — а пък вие изтърсихте тая история направо, и то пред офицерите. Какво може да направи сега полковият командир? Да даде под съд офицера и да опетни целия полк? Тъй ли трябва според вас? А според нас — не. И Богданич е юначага — той ви каза, че говорите неистина. Неприятно е, но какво да се прави, драги, вие сам си го търсехте. И сега, когато искат да потушат работата, вие пък от надменност някаква си не искате да се извините, а искате да разправите всичко. Вижда ви се несправедливо, че ще дежурите, а какво ви струва да се извините пред един стар и честен офицер? Какъвто и да е Богданич, все пак той е честен и храбър стар полковник, а на вас ви е обидно; но да се опетни полкът е нищо за вас! — Гласът на щаб-ротмистъра почна да трепери. — Вие, драги, сте от вчера в полка; днес сте тук, утре ще отидете като адютантче някъде; не щете и да знаете, че ще почнат да приказват: „Между павлоградските офицери има крадци!“ А на нас не ни е все едно. Не е ли тъй, Денисов? Не ни е все едно, нали?
Денисов все така мълчеше и не помръдваше, като поглеждаше от време на време Ростов с блестящите си черни очи.
— На вас вашата надменност ви е скъпа, не ви се иска да се извините — продължи щаб-ротмистърът, — а на нас старите, които сме израснали и дано даде Бог, ще умрем в полка, на нас честта на полка ни е скъпа и Богданич знае това. О, как ни е скъпа, драги! А това не е хубаво, не е! Може и да се оскърбите, но аз винаги казвам самата истина. Не е хубаво!
И щаб-ротмистърът стана и обърна гръб на Ростов.
— Вяг’но, дявол го взел! — викна Денисов и скочи. — Е, Ростов, хайде!
Ростов се червеше и побледняваше и гледаше ту единия, ту другия офицер.
— Не, господа, не… недейте мисли… аз много добре разбирам, вие напразно мислите тъй за мене… аз… за мене… аз, за честта на полка… че какво? Аз ще го покажа на дело и за мене честта на знамето… е, все едно, вярно е, виновен съм!… — В очите му се показаха сълзи. — Виновен съм, напълно съм виновен!… Е, какво още искате?…
— Ха тъй, графе — извика щаб-ротмистърът, като се обърна и го тупна с голямата си ръка по рамото.
— Нали ти казвам — викна Денисов, — той е чудесен момък.
— Тъй е по-добре, графе — повтори щаб-ротмистърът, който сякаш заради признанието му бе почнал да го титулува. — Идете и се извинете, ваше сиятелство, да-да.
— Господа, ще сторя всичко, никой няма да чуе думица от мене — рече умолително Ростов, — но не мога да се извиня, кълна се, не мога, разберете! Как ще се извинявам и ще моля за прошка като дете?
Денисов се засмя.
— По-лошо за вас. Богданич е злопаметен, ще си изпатите за упоритостта си — рече Кирстен.
— Кълна се, че не е упоритост! Не мога да ви обясня, това чувство, не мога…
— Е, воля ваша… — каза щаб-ротмистърът. — А тоя мръсник де се е дянал? — попита той Денисов.
— Писа се болен, наг’едено е утг’е да бъде изключен със заповед — каза Денисов.
— Това е болест, иначе не може да се обясни — рече щаб-ротмистърът.
— Болест ли е, или не, не зная, но да не ми се мяг’ка пг’ед очите, че ще го убия! — извика кръвожадно Денисов.
В стаята влезе Жерков.
— Ти за какво си дошъл? — обърнаха се изведнъж офицерите към него.
— Поход, господа. Мак се предал в плен с цялата си армия.
— Лъжеш!
— Аз сам го видях.
— Как? Видял си живия Мак? С ръце и с нозе?
— Поход! Поход! Дайте му една бутилка за тая новина. Но какво търсиш тук?
— Изпратиха ме отново в полка, за тоя дявол Мак. Оплакал се австрийският генерал. Аз му честитих пристигането на Мак… Ти, Ростов, какво така, като че ли излизаш от баня?
— У нас, драги, вече втори ден такава каша се е забъркала.
Влезе полковият адютант и потвърди съобщението, което бе донесъл Жерков. Имаше заповед да потеглят утре.
— Поход, господа!
— Е, слава Богу, много се бяхме заседели.
Глава V
Вечером того же дня на квартире Денисова шел оживленный разговор офицеров эскадрона.
— А я говорю вам, Ростов, что вам надо извиниться перед полковым командиром, — говорил, обращаясь к пунцово-красному, взволнованному Ростову, высокий штаб-ротмистр, с седеющими волосами, огромными усами и крупными чертами морщинистого лица.
Штаб-ротмистр Кирстен был два раза разжалован в солдаты за дела чести и два раза выслуживался.
— Я никому не позволю себе говорить, что я лгу! — вскрикнул Ростов. — Он сказал мне, что я лгу, а я сказал ему, что он лжет. Так с тем и останется. На дежурство может меня назначать хоть каждый день и под арест сажать, а извиняться меня никто не заставит, потому что ежели он как полковой командир считает недостойным себя дать мне удовлетворение, так…
— Да вы постойте, батюшка; вы послушайте меня, — перебил штаб-ротмистр своим басистым голосом, спокойно разглаживая свои длинные усы. — Вы при других офицерах говорите полковому командиру, что офицер украл…
— Я не виноват, что разговор зашел при других офицерах. Может быть, не надо было говорить при них, да я не дипломат. Я затем в гусары и пошел, думал, что здесь не нужно тонкостей, а он мне говорит, что я лгу… так пусть даст мне удовлетворение…
— Это все хорошо, никто не думает, что вы трус, да не в том дело. Спросите у Денисова, похоже это на что-нибудь, чтобы юнкер требовал удовлетворения у полкового командира?
Денисов, закусив ус, с мрачным видом слушал разговор, видимо, не желая вступать в него. На вопрос штаб-ротмистра он отрицательно покачал головой.
— Вы при офицерах говорите полковому командиру про эту пакость, — продолжал штаб-ротмистр. — Богданыч (Богданычем называли полкового командира) вас осадил.
— Не осадил, а сказал, что я неправду говорю.
— Ну да, и вы наговорили ему глупостей, и надо извиниться.
— Ни за что! — крикнул Ростов.
— Не думал я этого от вас, — серьезно и строго сказал штаб-ротмистр. — Вы не хотите извиниться, а вы, батюшка, не только перед ним, а перед всем полком, перед всеми нами, вы кругом виноваты. А вот как: кабы вы подумали да посоветовались, как обойтись с этим делом, а то вы прямо, да при офицерах, и бухнули. Что теперь делать полковому командиру? Надо отдать под суд офицера и замарать весь полк? Из-за одного негодяя весь полк осрамить? Так, что ли, по-вашему? А по-нашему, не так. И Богданыч молодец, он вам сказал, что вы неправду говорите. Неприятно, да что делать, батюшка, сами наскочили. А теперь, как дело хотят замять, так вы из-за фанаберии какой-то не хотите извиниться, а хотите все рассказать. Вам обидно, что вы подежурите, да что вам извиниться перед старым и честным офицером! Какой бы там ни был Богданыч, а все честный и храбрый старый полковник, так вам обидно; а замарать полк вам ничего! — Голос штаб-ротмистра начинал дрожать. — Вы, батюшка, в полку без году неделя; нынче здесь, завтра перешли куда в адъютантики; вам наплевать, что говорить будут: «Между павлоградскими офицерами воры!» А нам не все равно. Так, что ли, Денисов? Не все равно?
Денисов все молчал и не шевелился, изредка взглядывая своими блестящими черными глазами на Ростова.
— Вам своя фанаберия дорога́, извиниться не хочется, — продолжал штаб-ротмистр, — а нам, старикам, как мы выросли, да и умереть, бог даст, приведется в полку, так нам честь полка дорога, и Богданыч это знает. Ох, как дорога, батюшка! А это нехорошо, нехорошо! Там обижайтесь или нет, а я всегда правду-матку скажу. Нехорошо!
И штаб-ротмистр встал и отвернулся от Ростова.
— Пг’авда, чег’т возьми! — закричал, вскакивая, Денисов. — Ну, Г’остов, ну!
Ростов, краснея и бледнея, смотрел то на одного, то на другого офицера.
— Нет, господа, нет… вы не думайте… я очень понимаю, вы напрасно обо мне думаете так… я… для меня… я за честь полка… да что? это на деле я покажу, и для меня честь знамени… ну, все равно, правда, я виноват!… — Слезы стояли у него в глазах. — Я виноват, кругом виноват!… Ну, что вам еще?…
— Вот это так, граф, — поворачиваясь, крикнул штаб-ротмистр, ударяя его большою рукою по плечу.
— Я тебе говог’ю, — закричал Денисов, — он малый славный.
— Так-то лучше, граф, — повторил штаб-ротмистр, как будто за его признание начиная величать его титулом. — Подите и извинитесь, ваше сиятельство, да-с.
— Господа, все сделаю, никто от меня слова не услышит, — умоляющим голосом проговорил Ростов, — но извиниться не могу, ей-богу, не могу, как хотите! Как я буду извиняться, точно маленький, прощенья просить?
Денисов засмеялся.
— Вам же хуже. Богданыч злопамятен, поплатитесь за упрямство, — сказал Кирстен.
— Ей-богу, не упрямство! Я не могу вам описать, какое чувство, не могу…
— Ну, ваша воля, — сказал штаб-ротмистр. — Что же, мерзавец-то этот куда делся? — спросил он у Денисова.
— Сказался больным, завтг’а велено пг’иказом исключить, — проговорил Денисов.
— Это болезнь, иначе нельзя объяснить, — сказал штаб-ротмистр.
— Уж там болезнь не болезнь, а не попадайся он мне на глаза — убью! — кровожадно прокричал Денисов. В комнату вошел Жерков.
— Ты как? — обратились вдруг офицеры к вошедшему.
— Поход, господа. Мак в плен сдался и с армией, совсем.
— Врешь!
— Сам видел.
— Как? Мака живого видел? с руками, с ногами?
— Поход! Поход! Дать ему бутылку за такую новость. Ты как же сюда попал?
— Опять в полк выслали, за черта, за Мака. Австрийский генерал пожаловался. Я его поздравил с приездом Мака… Ты что, Ростов, точно из бани?
— Тут, брат, у нас такая каша второй день.
Вошел полковой адъютант и подтвердил известие, привезенное Жерковым. Назавтра велено было выступать.
— Поход, господа!
— Ну, и слава богу, засиделись.