Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
XIV
— A vos places![1] — викна неочаквано някакъв глас.
Между пленниците и конвойните настана радостно объркване и очакване на нещо щастливо и тържествено. От всички страни се чуха команди, а от лявата страна се появиха кавалеристи, добре облечени и на хубави коне, и избиколиха в тръс пленниците. По всички лица бе изписано изражение на напрегнатост, която се явява у хората, когато са наблизо до висши власти. Пленниците се събраха накуп, избутаха ги от пътя; конвойните се строиха.
— L’Empereurl L’Empereur! Lemarechal! Le duc![2] — и веднага след като отмина охранената стража, изтрополя карета със сиви — един зад друг, коне. Пиер бегло видя спокойно, красиво, дебело и бяло лице на човек с триъгълна шапка. Беше един от маршалите. Погледът на маршала се изви към едрата, лична фигура на Пиер и в изражението, с което тоя маршал се намръщи и изви лице, на Пиер му се стори, че имаше състрадание и желание да скрие това.
Генералът, който водеше депото, препускаше след каретата със зачервено, уплашено лице, като шибаше слабия си кон. Неколцина офицери се събраха, войници ги заобиколиха. Лицата на всички бяха развълнувано-напрегнати.
— Qu’est ce qu’il a dit? Qu’est ce qu’il a dit?…[3] — чу Пиер.
Докато минаваше маршалът, пленниците се бяха събрали накуп и Пиер видя Каратаев, когото тая сутрин още не беше виждал. Каратаев, облечен в шинелчето си, бе седнал, облегнат на една бреза. По лицето му освен изражението от вчерашното радостно умиление при разказа за страданието на невинния търговец светеше и изражението на тиха тържественост.
Каратаев гледаше Пиер с добрите си кръгли очи, замъглени сега от сълзи, и личеше, че го вика при себе си, че иска да му каже нещо. Но Пиер твърде много го достраша за самия него. Той се престори, че не е видял погледа му и бързо се отдалечи.
Когато пленниците тръгнаха отново, Пиер се озърна назад. Каратаев седеше от края на пътя, до брезата; двама французи говореха нещо над него. Пиер не се обърна вече. Той вървеше нагоре, като накуцваше.
Отзад, откъм мястото, дето седеше Каратаев, се чу изстрел. Пиер ясно чу тоя изстрел, но в същия миг, когато го чу, си спомни, че не е довършил още почнатото, преди да мине маршалът, изчисление — колко прехода оставаха до Смоленск. И почна да смята. Двамата френски войника, единият от които държеше в ръка смъкната от рамото димяща пушка, изтичаха край Пиер. И двамата бяха бледни и в изражението на лицата им — единият погледна плахо Пиер — имаше нещо, подобно на онова, което бе видял в младия войник при смъртното наказание. Пиер погледна войника и си спомни как завчера тоя войник изгори ризата си, когато я сушеше на огъня, и как му се смееха.
Отзад, от мястото, дето седеше Каратаев, зави куче. „Глупаво куче, за какво вие?“ — помисли Пиер.
И войниците-другари, които вървяха редом с Пиер, не се обръщаха като него да погледнат мястото, дето се чу изстрелът и воят на кучето; но лицата им имаха строго изражение.
Глава XIV
— A vos places![1] — вдруг закричал голос.
Между пленными и конвойными произошло радостное смятение и ожидание чего-то счастливого и торжественного. Со всех сторон послышались крики команды, и с левой стороны, рысью объезжая пленных, показались кавалеристы, хорошо одетые, на хороших лошадях. На всех лицах было выражение напряженности, которая бывает у людей при близости высших властей. Пленные сбились в кучу, их столкнули с дороги; конвойные построились.
— L’Empereur! L’Empereur! Le maréchal! Le duc![2] — и только что проехали сытые конвойные, как прогремела карета цугом, на серых лошадях. Пьер мельком увидал спокойное, красивое, толстое и белое лицо человека в треугольной шляпе. Это был один из маршалов. Взгляд маршала обратился на крупную, заметную фигуру Пьера, и в том выражении, с которым маршал этот нахмурился и отвернул лицо, Пьеру показалось сострадание и желание скрыть его.
Генерал, который вел депо, с красным испуганным лицом, погоняя свою худую лошадь, скакал за каретой. Несколько офицеров сошлось вместе, солдаты окружили их. У всех были взволнованно-напряженные лица.
— Qu’est ce qu’il a dit? Qu’est ce qu’il a dit?…[3] — слышал Пьер.
Во время проезда маршала пленные сбились в кучу, и Пьер увидал Каратаева, которого он не видал еще в нынешнее утро. Каратаев в своей шинельке сидел, прислонившись к березе. В лице его, кроме выражения вчерашнего радостного умиления при рассказе о безвинном страдании купца, светилось еще выражение тихой торжественности.
Каратаев смотрел на Пьера своими добрыми, круглыми глазами, подернутыми теперь слезою, и, видимо, подзывал его к себе, хотел сказать что-то. Но Пьеру слишком страшно было за себя. Он сделал так, как будто не видал его взгляда, и поспешно отошел.
Когда пленные опять тронулись, Пьер оглянулся назад. Каратаев сидел на краю дороги, у березы; и два француза что-то говорили над ним. Пьер не оглядывался больше. Он шел, прихрамывая, в гору.
Сзади, с того места, где сидел Каратаев, послышался выстрел. Пьер слышал явственно этот выстрел, но в то же мгновение, как он услыхал его, Пьер вспомнил, что он не кончил еще начатое перед проездом маршала вычисление о том, сколько переходов оставалось до Смоленска. И он стал считать. Два французские солдата, из которых один держал в руке снятое, дымящееся ружье, пробежали мимо Пьера. Они оба были бледны, и в выражении их лиц — один из них робко взглянул на Пьера — было что-то похожее на то, что он видел в молодом солдате на казни. Пьер посмотрел на солдата и вспомнил о том, как этот солдат третьего дня сжег, высушивая на костре, свою рубаху и как смеялись над ним.
Собака завыла сзади, с того места, где сидел Каратаев. «Экая дура, о чем она воет?» — подумал Пьер.
Солдаты-товарищи, шедшие рядом с Пьером, не оглядывались, так же как и он, на то место, с которого послышался выстрел и потом вой собаки; но строгое выражение лежало на всех лицах.