Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
XXI
Пиер слезе от екипажа си и се изкачи покрай опълченците, които работеха, на могилата, отдето, както му бе казал докторът, се виждало полесражението.
Беше към единадесет часа сутринта. Слънцето беше малко вляво и зад Пиер и осветяваше ярко през чистия рядък въздух грамадната, открила се пред него панорама по издигащата се амфитеатрално местност.
На върха и вляво по тоя амфитеатър, разрязвайки го, се виждаше голямото Смоленско шосе, което вървеше през село с бяла църква, на около петстотин крачки пред могилата и по-долу от нея (то беше Бородино). Пътят минаваше край селото, през моста и по надолнища и нагорнища извиваше все по-нагоре и по-нагоре към село Валуево, което се виждаше на около шест версти оттук (сега там беше Наполеон). Зад Валуево пътят се скриваше в жълтеещата на хоризонта гора. В тая гора, брезова и смърчова, вдясно от посоката на пътя, блестеше на слънцето далечният кръст и камбанарията на Колоцкия манастир. Из цялата тая синя далечина, вдясно и вляво от гората и пътя, се виждаха на разни места димящи огньове и неопределени маси войски — наши и неприятелски. Вдясно, по течението на реките Колоча и Москва, местността беше изрязана от долове и възвишения. Между доловете се виждаха в далечината селата Беззубово и Захарино. Вляво местността беше по-равна, имаше ниви с жита и се виждаше едно димящо, опожарено село — Семьоновское.
Всичко, което Пиер виждаше вдясно и вляво, беше тъй неопределено, че нито лявата, нито дясната страна на полето можа да задоволи представата му. Навсякъде беше не полесражение, каквото той очакваше да види, а нивя, поляни, войски, гори, дим от огньове, села, могили и потоци; и колкото и да претърсваше с очи, Пиер не можа да намери в тая жива местност позиция и не можа дори да отличи нашите войски от неприятелските.
„Трябва да попитам някой по-вещ“ — помисли той и се обърна към един офицер, който гледаше с любопитство неговата невоенна, грамадна фигура.
— Позволете ми да ви попитам — обърна се Пиер към офицера, — това село отпред кое е?
— Бурдино или как беше… — рече офицерът, като запита другаря си.
— Бородино — поправи го другият.
Офицерът, очевидно доволен от случая да поговори, се приближи до Пиер.
— Нашите ли са там? — попита Пиер.
— Да, а оттатък, по-надалеч, са французите — рече офицерът. — Ето ги, виждат се.
— Къде, къде? — попита Пиер.
— Виждат се с просто око. Ето ги! — Офицерът посочи с ръка пушеците вляво отвъд реката и по лицето му се изписа онова строго и сериозно изражение, което Пиер видя по много лица, които бе срещнал.
— Ах, това са французите! Ами там?… — Пиер показа могилата вляво, около която се виждаха войски.
— Те са нашите.
— Ах, нашите! Ами там?… — Пиер показа към друга далечна могила с голямо дърво, до едно село, което се виждаше в дола, дето също димяха огньове и се червенееше нещо.
— Това е пак той — рече офицерът. (То беше Шевардинският редут.) — Вчера беше наше, а сега — негово.
— Ами как е нашата позиция?
— Позицията ли? — рече офицерът с усмивка от удоволствие. — Това мога да ви разкажа добре, защото аз съм строил почти всички наши укрепления. Ето, виждате ли, нашият център е в Бородино, ей там. — Той посочи селото с бялата църква пред него. — Там е мостът над Колоча. Ей там, виждате ли, дето в падинката има редици окосено сено, ей там е мостът. Това е нашият център. Десният ни фланг ето къде е (той посочи рязко надясно, далеч в дола), там е Москва река и там ние построихме три много силни редута. Левият фланг… — офицерът спря. — Виждате, това мъчно мога да ви обясня… Вчера нашият ляв фланг беше ей там, в Шевардино, хе там, виждате ли, дето е дъбът; а сега ние дръпнахме назад лявото си крило — сега той е там, там — виждате ли селото и дима? Това е Семьоновское, ето там. — Той посочи могилата на Раевски. — Само че сражението едва ли ще стане тук. Той е прехвърлил тук войски само за измама; той сигурно ще заобиколи вдясно от Москва река. Ех, дето и да бъде, утре мнозина от нас няма да ги има! — каза офицерът.
Един стар унтерофицер, който се бе приближил до офицера, докато той разправяше, чакаше мълком началника си да довърши; но на това място, очевидно недоволен от думите на офицера, той го прекъсна.
— Трябва да отиваме за туровете[1] — каза строго той.
Офицерът сякаш се смути, сякаш разбра, че може да се мисли колко хора не ще ги има утре, но че не бива да се говори за това.
— Е, добре, изпрати пак трета рота — каза бързо офицерът.
— А вие какъв сте, да не сте доктор?
— Не, аз така… — отговори Пиер. И тръгна в подножието пак покрай опълченците.
— Ах, да им се не види! — рече вървящият подире му офицер, като запуши носа си и изтича покрай ония, които работеха.
— Ето ги!… Носят я, идат… Ето ги… сега ще дойдат… — чуха се изведнъж гласове и офицери, войници и опълченци изтичаха напред по пътя.
По нагорнището от Бородино възлизаше църковно шествие. Пред всички по прашния път стройно вървеше пехота със свалени кивери и пушки с дулата надолу. След пехотата се чуваше църковно пение.
Изпреварвайки Пиер, войници и опълченци тичаха със свалени шапки срещу шествието.
— Носят Божата майчица! Закрилницата!… Иверската…
— Смоленската Божа майка — поправи друг.
Опълченците — и ония, които бяха в селото, и ония, които работеха при батареята — хвърлиха лопати и хукнаха да посрещнат църковното шествие. След батальона, който вървеше по прашния път, вървяха свещеници в църковни одежди, едно старче с калимавка, духовници и певци. След тях войници и офицери носеха голяма, с черен образ икона, обкована със сребро. Това беше икона, изнесена от Смоленск, която пътуваше оттогава заедно с армията. Зад иконата, около нея, пред нея, от всички страни вървяха, тичаха и се покланяха доземи тълпи гологлави военни.
Когато стигна върха на могилата, иконата спря; хората, които я държаха с кърпи, се смениха, псалтовете запалиха отново кадилниците и молебенът почна. Знойните лъчи на слънцето удряха отвесно отгоре; лек, свеж ветрец играеше с косите на гологлавите хора и с лентите, които украсяваха иконата; тихичко пение се носеше под откритото небе. Грамадно множество гологлави офицери, войници и опълченци обкръжаваше иконата. Зад свещеника и псалта, на разчистено място, бяха застанали високопоставени военни. Един плешив генерал с Георгиевски орден на шията стоеше току зад гърба на свещеника и без да се кръсти (очевидно немец), търпеливо чакаше края на молебена, който според него трябваше да изслуша, навярно за да възбуди патриотизма на руския народ. Друг генерал стоеше във войнствена поза, и подрусваше ръка пред гърдите си, като се пооглеждаше наоколо. Между тия високопоставени военни Пиер, застанал сред селяните, видя някои свои познати; но той не ги гледаше: цялото му внимание бе погълнато от сериозното изражение на лицата в това множество от войници и опълченци, които еднакво жадно гледаха иконата. Щом уморените псалтове (те пееха двадесетия молебен) почваха лениво и по навик да пеят: „Спаси от бед рабы твоя, Богородице“, и свещеникът и дяконът подхващаха: „Яко вси по бозе к тебе прибегаем, яко нерушимой стене и предстательству“ — по всички лица пламваше пак същото изражение на съзнание за тържествеността на настъпващата минута, същото, което той бе видял по надолнището при Можайск и на мигове по много и много лица тая сутрин; и по-често се навеждаха главите, и косите се разтърсваха, и се чуваха въздишки и удари на кръстещите се ръце по гърдите.
Множеството, което обкръжаваше иконата, изведнъж се разцепи и притисна Пиер. Някой, навярно много важно лице, ако се съди по бързината, с която му отваряха път, се приближи до иконата.
Това беше Кутузов, който обикаляше позицията. Връщайки се в Татариново, той дойде на молебена. Пиер веднага позна Кутузов по неговата особена, различаваща се от всички други фигура.
В дълъг сюртук на грамадното си от дебелина тяло, с поприведен гръб, открита бяла глава и с изтекло, бяло око на размекналото се лице, Кутузов влезе в кръга със своя накуцващ вървеж и спря зад свещеника. Той се прекръсти с привичен жест, досегна с ръка земята и като въздъхна тежко, наведе побелялата си глава. Зад Кутузов бяха Бенигсен и свитата. Въпреки присъствието на главнокомандуващия, който привлече вниманието на всички висши чинове, опълченците и войниците, без да го поглеждат, продължаваха да се молят.
Когато молебенът свърши, Кутузов се приближи до иконата, отпусна се тежко на колене, покланяйки се доземи, и дълго се мъчи, но не можа да стане от тежест и слабост. Побелялата му глава потръпваше от усилия. Най-сетне той стана и с детски-наивно издадени напред устни целуна иконата и пак се поклони, като досегна земята с ръка. Генералитетът последва примера му; сетне офицерите, а след тях, като се натискаха, тъпчеха, пъхтяха и блъскаха един друг, тръгнаха войниците и опълченците.
Глава XXI
Пьер вышел из экипажа и мимо работающих ополченцев взошел на тот курган, с которого, как сказал ему доктор, было видно поле сражения.
Было часов одиннадцать утра. Солнце стояло несколько влево и сзади Пьера и ярко освещало сквозь чистый, редкий воздух огромную, амфитеатром по поднимающейся местности открывшуюся перед ним панораму.
Вверх и влево по этому амфитеатру, разрезывая его, вилась большая Смоленская дорога, шедшая через село с белой церковью, лежавшее в пятистах шагах впереди кургана и ниже его (это было Бородино). Дорога переходила под деревней через мост и через спуски и подъемы вилась все выше и выше к видневшемуся верст за шесть селению Валуеву (в нем стоял теперь Наполеон). За Валуевым дорога скрывалась в желтевшем лесу на горизонте. В лесу этом, березовом и еловом, вправо от направления дороги, блестел на солнце дальний крест и колокольня Колоцкого монастыря. По всей этой синей дали, вправо и влево от леса и дороги, в разных местах виднелись дымящиеся костры и неопределенные массы войск наших и неприятельских. Направо, по течению рек Колочи и Москвы, местность была ущелиста и гориста. Между ущельями их вдали виднелись деревни Беззубово, Захарьино. Налево местность была ровнее, были поля с хлебом, и виднелась одна дымящаяся, сожженная деревня — Семеновская.
Все, что видел Пьер направо и налево, было так неопределенно, что ни левая, ни правая сторона поля не удовлетворяла вполне его представлению. Везде было не поле сражения, которое он ожидал видеть, а поля, поляны, войска, леса, дымы костров, деревни, курганы, ручьи; и сколько ни разбирал Пьер, он в этой живой местности не мог найти позиции и не мог даже отличить наших войск от неприятельских.
«Надо спросить у знающего», — подумал он и обратился к офицеру, с любопытством смотревшему на его невоенную огромную фигуру.
— Позвольте спросить, — обратился Пьер к офицеру, — это какая деревня впереди?
— Бурдино или как? — сказал офицер, с вопросом обращаясь к своему товарищу.
— Бородино, — поправляя, отвечал другой.
Офицер, видимо, довольный случаем поговорить, подвинулся к Пьеру.
— Там наши? — спросил Пьер.
— Да, а вон подальше и французы, — сказал офицер. — Вон они, вон видны.
— Где? где? — спросил Пьер.
— Простым глазом видно. Да вот, вот! — Офицер показал рукой на дымы, видневшиеся влево за рекой, и на лице его показалось то строгое и серьезное выражение, которое Пьер видел на многих лицах, встречавшихся ему.
— Ах, это французы! А там?… — Пьер показал влево на курган, около которого виднелись войска.
— Это наши.
— Ах, наши! А там?… — Пьер показал на другой далекий курган с большим деревом, подле деревни, видневшейся в ущелье, у которой тоже дымились костры и чернелось что-то.
— Это опять он, — сказал офицер. (Это был Шевардинский редут.) — Вчера было наше, а теперь его.
— Так как же наша позиция?
— Позиция? — сказал офицер с улыбкой удовольствия. — Я это могу рассказать вам ясно, потому что я почти все укрепления наши строил. Вот, видите ли, центр наш в Бородине, вот тут. — Он указал на деревню с белой церковью, бывшей впереди. — Тут переправа через Колочу. Вот тут, видите, где еще в низочке ряды скошенного сена лежат, вот тут и мост. Это наш центр. Правый фланг наш вот где (он указал круто направо, далеко в ущелье), там Москва-река, и там мы три редута построили очень сильные. Левый фланг… — и тут офицер остановился. — Видите ли, это трудно вам объяснить… Вчера левый фланг наш был вот там, в Шевардине, вон, видите, где дуб; а теперь мы отнесли назад левое крыло, теперь вон, вон — видите деревню и дым? — это Семеновское, да вот здесь, — он указал на курган Раевского. — Только вряд ли будет тут сраженье. Что он перевел сюда войска, это обман; он, верно, обойдет справа от Москвы. Ну, да где бы ни было, многих завтра не досчитаемся! — сказал офицер.
Старый унтер-офицер, подошедший к офицеру во время его рассказа, молча ожидал конца речи своего начальника; но в этом месте он, очевидно, недовольный словами офицера, перебил его.
— За турами ехать надо, — сказал он строго.
Офицер как будто смутился, как будто он понял, что можно думать о том, сколь многих не досчитаются завтра, но не следует говорить об этом.
— Ну да, посылай третью роту опять, — поспешно сказал офицер.
— А вы кто же, не из докторов?
— Нет, я так, — отвечал Пьер. И Пьер пошел под гору опять мимо ополченцев.
— Ах, проклятые! — проговорил следовавший за ним офицер, зажимая нос и пробегая мимо работающих.
— Вон они!… Несут, идут… Вон они… сейчас войдут… — послышались вдруг голоса, и офицеры, солдаты и ополченцы побежали вперед по дороге.
Из-под горы от Бородина поднималось церковное шествие. Впереди всех по пыльной дороге стройно шла пехота с снятыми киверами и ружьями, опущенными книзу. Позади пехоты слышалось церковное пение.
Обгоняя Пьера, без шапок бежали навстречу идущим солдаты и ополченцы.
— Матушку несут! Заступницу!… Иверскую!…
— Смоленскую матушку, — поправил другой.
Ополченцы — и те, которые были в деревне, и те, которые работали на батарее, — побросав лопаты, побежали навстречу церковному шествию. За батальоном, шедшим по пыльной дороге, шли в ризах священники, один старичок в клобуке с причтом и певчими. За ними солдаты и офицеры несли большую, с черным ликом в окладе, икону. Это была икона, вывезенная из Смоленска и с того времени возимая за армией. За иконой, кругом ее, впереди ее, со всех сторон шли, бежали и кланялись в землю с обнаженными головами толпы военных.
Взойдя на гору, икона остановилась; державшие на полотенцах икону люди переменились, дьячки зажгли вновь кадила, и начался молебен. Жаркие лучи солнца били отвесно сверху; слабый, свежий ветерок играл волосами открытых голов и лентами, которыми была убрана икона; пение негромко раздавалось под открытым небом. Огромная толпа с открытыми головами офицеров, солдат, ополченцев окружала икону. Позади священника и дьячка, на очищенном месте, стояли чиновные люди. Один плешивый генерал с Георгием на шее стоял прямо за спиной священника и, не крестясь (очевидно, немец), терпеливо дожидался конца молебна, который он считал нужным выслушать, вероятно, для возбуждения патриотизма русского народа. Другой генерал стоял в воинственной позе и потряхивал рукой перед грудью, оглядываясь вокруг себя. Между этим чиновным кружком Пьер, стоявший в толпе мужиков, узнал некоторых знакомых; но он не смотрел на них: все внимание его было поглощено серьезным выражением лиц в этой толпе солдат и ополченцев, однообразно жадно смотревших на икону. Как только уставшие дьячки (певшие двадцатый молебен) начинали лениво и привычно петь: «Спаси от бед рабы твоя, богородице», и священник и дьякон подхватывали: «Яко вси по бозе к тебе прибегаем, яко нерушимой стене и предстательству», — на всех лицах вспыхивало опять то же выражение сознания торжественности наступающей минуты, которое он видел под горой в Можайске и урывками на многих и многих лицах, встреченных им в это утро; и чаще опускались головы, встряхивались волоса и слышались вздохи и удары крестов по грудям.
Толпа, окружавшая икону, вдруг раскрылась и надавила Пьера. Кто-то, вероятно, очень важное лицо, судя по поспешности, с которой перед ним сторонились, подходил к иконе.
Это был Кутузов, объезжавший позицию. Он, возвращаясь к Татариновой, подошел к молебну. Пьер тотчас же узнал Кутузова по его особенной, отличавшейся от всех фигуре.
В длинном сюртуке на огромном толщиной теле, с сутуловатой спиной, с открытой белой головой и с вытекшим, белым глазом на оплывшем лице, Кутузов вошел своей ныряющей, раскачивающейся походкой в круг и остановился позади священника. Он перекрестился привычным жестом, достал рукой до земли и, тяжело вздохнув, опустил свою седую голову. За Кутузовым был Бенигсен и свита. Несмотря на присутствие главнокомандующего, обратившего на себя внимание всех высших чинов, ополченцы и солдаты, не глядя на него, продолжали молиться.
Когда кончился молебен, Кутузов подошел к иконе, тяжело опустился на колена, кланяясь в землю, и долго пытался и не мог встать от тяжести и слабости. Седая голова его подергивалась от усилий. Наконец он встал и с детски-наивным вытягиванием губ приложился к иконе и опять поклонился, дотронувшись рукой до земли. Генералитет последовал его примеру; потом офицеры, и за ними, давя друг друга, топчась, пыхтя и толкаясь, с взволнованными лицами, полезли солдаты и ополченцы.