Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
XIII
Наскоро след коледните празници Николай съобщи на майка си за любовта си към Соня и че е решил твърдо да се ожени за нея. Графинята, която отдавна забелязваше какво става между Соня и Николай и очакваше това обяснение, изслуша мълком думите му и каза на сина си, че може да се жени за която си иска, но че нито тя, нито баща му ще дадат благословията си за такъв брак. За първи път Николай почувствува, че майка му е недоволна от него и че въпреки всичката си обич към него няма да отстъпи. Студено и без да гледа сина си, тя изпрати да повикат мъжа й; и когато той дойде, графинята искаше накъсо и студено в присъствието на Николай да му съобщи каква е работата, но не издържа: заплака със сълзи на раздразнение и излезе от стаята. Старият граф почна нерешително да вразумява Николай и да го моли да се откаже от намерението си. Николай отговори, че не може да измени на думата си и бащата, очевидно смутен, въздъхна и твърде скоро престана да говори и отиде при графинята. При всичките спречквания със сина си графът не можеше да се освободи от съзнанието, че е виновен пред него за разстроените работи и затуй не можеше да се сърди на сина си, че отказва да се ожени за богата мома и че е избрал Соня, която нямаше зестра; при тоя случай той само по-ясно си казваше, че ако работите не бяха объркани, не биха могли да пожелаят по-добра жена за Николай от Соня; а за объркването на работите е виновен само той със своя Митенка и с непреодолимите си навици.
Майката и бащата не говориха повече със сина си по тая работа; но няколко дни след това графинята повика при себе си Соня и с жестокост, която не очакваха нито едната, нито другата, графинята укори племенницата си, че подмамва сина й и че е неблагодарна. Соня мълчаливо, с наведени очи слушаше жестоките думи на графинята й не разбираше какво искат от нея. Тя беше готова да пожертвува всичко за благодетелите си. Мисълта за самопожертвуване бе нейна любима мисъл; но в тоя случай тя не можеше да разбере кому и какво трябва да пожертвува. Тя не можеше да не обича графинята и цялото семейство Ростови, но не можеше да не обича и Николай и да не знае, че неговото щастие зависи от тая любов. Тя беше мълчалива й тъжна и не отговаряше. На Николай му се стори, че не може по-дълго да търпи това положение и той отиде да се обясни с майка си. Николай ту молеше майка си да прости на него и Соня и да се съгласи с брака им, ту я заплашваше, че ако преследват Соня, той веднага тайно ще се ожени за нея.
Графинята със студенина, каквато синът й никога не бе виждал, му отговори, че той е пълнолетен, че княз Андрей се жени без съгласието на баща си и че той може да направи същото, но че тя никога не ще признае тая интригантка за своя дъщеря.
Кипнал от думата интригантка, Николай повиши глас и каза на майка си, че той никога не е допускал, че тя ще го принуждава да продава чувствата си и че щом е тъй, той приказва за последен път… Но той не успя да каже тая решаваща дума, която майка му, ако се съди по изражението на неговото лице, очакваше с ужас от него и която може би щеше да остане завинаги като жесток спомен помежду им. Той не успя да довърши, защото Наташа с бледо и сериозно лице влезе в стаята през вратата, зад която, бе подслушвала.
— Николенка, ти говориш глупости, млъкни, млъкни! Казвам ти, млъкни!… — почти извика тя, за да заглуши гласа му.
— Мамо, миличка, то съвсем не е от това… душичке, клета — казваше тя на майка си, която усещаше, че е съвсем близо до скъсването, и гледаше с ужас сина си, но от упоритост и увлечение в борбата не искаше и не можеше да се предаде.
— Николенка, аз ще ти обясня, ти си иди… Чуйте мамо, миличка — приказваше тя на майка си.
Думите й бяха безсмислени; но постигнаха резултата, към който тя се стремеше.
Графинята захлипа тежко, скри лице в гърдите на дъщеря си, а Николай стана, хвана се за главата и излезе от стаята.
Наташа се зае да ги помири и успя, така че Николай получи обещание от майка си Соня да не бъде притеснявана, а той даде обещание, че нищо няма да предприема скритом от родителите си.
С твърдото намерение, след като уреди работите си в полка, да напусне службата, да си дойде и да се ожени за Соня, Николай, тъжен и сериозен, спречкан с близките си, но, както му се струваше, страстно влюбен, замина в началото на януари за полка си.
След заминаването на Николай в дома на Ростови стана още по-тъжно от когато и да било. От душевни тревоги графинята се разболя.
Соня беше тъжна и поради раздялата с Николай, но още повече от враждебния тон, с който графинята не можеше да не се обръща към нея. Графът повече от когато и да било бе угрижен от лошото положение на работите, което изискваше някакви решителни мерки. Необходимо бе да се продаде московската къща и имението край Москва, а за продажбата на къщата трябваше да се отиде в Москва. Ала поради здравето на графинята заминаването трябваше да се отлага ден след ден.
Наташа, която в началото понасяше леко и дори весело раздялата с годеника си, сега с всеки нов ден ставаше по-тревожна и нетърпелива. Непрекъснато я измъчваше мисълта, че, така напразно, за никого губи най-хубавото си време, което би употребила за любовта си към него. Писмата му в повечето случаи я ядосваха. Оскърбително й бе да мисли, че когато тя живее само с мисълта за него, той живее истински живот, вижда нови места, нови хора, които са интересни за него. Колкото по-интересни биваха писмата му, толкова повече се дразнеше тя. А нейните писма към него не само че не й носеха утеха, но й се струваха отегчително и фалшиво задължение. Тя не умееше да пише, защото не можеше да постигне възможността правдиво да изрази в писмо дори една хилядна от онова, което бе свикнала да изразява с глас, усмивка и поглед. Пишеше му класически-еднообразни, сухи писма, на които самата тя не отдаваше никакво значение и в черновките на които графинята й поправяше правописните грешки.
Здравето на графинята не се подобряваше; но заминаването за Москва вече не можеше да се отлага. Трябваше да се прави чеиз, трябваше да се продаде къщата, а освен туй очакваха княз Андрей първо в Москва, дето през тая зима живееше княз Николай Андреич, и Наташа бе уверена, че той вече е пристигнал.
Графинята остана на село, а графът, като взе със себе си Соня и Наташа, в края на януари замина за Москва.
Глава XIII
Вскоре после святок Николай объявил матери о своей любви к Соне и о твердом решении жениться на ней. Графиня, давно замечавшая то, что происходило между Соней и Николаем, и ожидавшая этого объяснения, молча выслушала его слова и сказала сыну, что он может жениться на ком хочет; но что ни она, ни отец не дадут ему благословения на такой брак. В первый раз Николай почувствовал, что мать недовольна им, что несмотря на всю свою любовь к нему, она не уступит ему. Она, холодно и не глядя на сына, послала за мужем; и, когда он пришел, графиня хотела коротко и холодно в присутствии Николая сообщить ему в чем дело, но не выдержала: заплакала слезами досады и вышла из комнаты. Старый граф стал нерешительно усовещивать Николая и просить его отказаться от своего намерения. Николай отвечал, что он не может изменить своему слову, и отец, вздохнув и очевидно смущенный, весьма скоро перервал свою речь и пошел к графине. При всех столкновениях с сыном, графа не оставляло сознание своей виноватости перед ним за расстройство дел, и потому он не мог сердиться на сына за отказ жениться на богатой невесте и за выбор бесприданной Сони, — он только при этом случае живее вспоминал то, что, ежели бы дела не были расстроены, нельзя было для Николая желать лучшей жены, чем Соня; и что виновен в расстройстве дел только один он с своим Митенькой и с своими непреодолимыми привычками.
Отец с матерью больше не говорили об этом деле с сыном; но несколько дней после этого, графиня позвала к себе Соню и с жестокостью, которой не ожидали ни та, ни другая, графиня упрекала племянницу в заманивании сына и в неблагодарности. Соня, молча с опущенными глазами, слушала жестокие слова графини и не понимала, чего от нее требуют. Она всем готова была пожертвовать для своих благодетелей. Мысль о самопожертвовании была любимой ее мыслью; но в этом случае она не могла понять, кому и чем ей надо жертвовать. Она не могла не любить графиню и всю семью Ростовых, но и не могла не любить Николая и не знать, что его счастие зависело от этой любви. Она была молчалива и грустна, и не отвечала. Николай не мог, как ему казалось, перенести долее этого положения и пошел объясниться с матерью. Николай то умолял мать простить его и Соню и согласиться на их брак, то угрожал матери тем, что, ежели Соню будут преследовать, то он сейчас же женится на ней тайно.
Графиня с холодностью, которой никогда не видал сын, отвечала ему, что он совершеннолетний, что князь Андрей женится без согласия отца, и что он может то же сделать, но что никогда она не признает эту интригантку своей дочерью.
Взорванный словом интригантка, Николай, возвысив голос, сказал матери, что он никогда не думал, чтобы она заставляла его продавать свои чувства, и что ежели это так, то он последний раз говорит… Но он не успел сказать того решительного слова, которого, судя по выражению его лица, с ужасом ждала мать и которое может быть навсегда бы осталось жестоким воспоминанием между ними. Он не успел договорить, потому что Наташа с бледным и серьезным лицом вошла в комнату от двери, у которой она подслушивала.
— Николинька, ты говоришь пустяки, замолчи, замолчи! Я тебе говорю, замолчи!… — почти кричала она, чтобы заглушить его голос.
— Мама, голубчик, это совсем не оттого… душечка моя, бедная, — обращалась она к матери, которая, чувствуя себя на краю разрыва, с ужасом смотрела на сына, но, вследствие упрямства и увлечения борьбы, не хотела и не могла сдаться.
— Николинька, я тебе растолкую, ты уйди — вы послушайте, мама-голубушка, — говорила она матери.
Слова ее были бессмысленны; но они достигли того результата, к которому она стремилась.
Графиня тяжело захлипав спрятала лицо на груди дочери, а Николай встал, схватился за голову и вышел из комнаты.
Наташа взялась за дело примирения и довела его до того, что Николай получил обещание от матери в том, что Соню не будут притеснять, и сам дал обещание, что он ничего не предпримет тайно от родителей.
С твердым намерением, устроив в полку свои дела, выйти в отставку, приехать и жениться на Соне, Николай, грустный и серьезный, в разладе с родными, но как ему казалось, страстно влюбленный, в начале января уехал в полк.
После отъезда Николая в доме Ростовых стало грустнее чем когда-нибудь. Графиня от душевного расстройства сделалась больна.
Соня была печальна и от разлуки с Николаем и еще более от того враждебного тона, с которым не могла не обращаться с ней графиня. Граф более чем когда-нибудь был озабочен дурным положением дел, требовавших каких-нибудь решительных мер. Необходимо было продать московский дом и подмосковную, а для продажи дома нужно было ехать в Москву. Но здоровье графини заставляло со дня на день откладывать отъезд.
Наташа, легко и даже весело переносившая первое время разлуки с своим женихом, теперь с каждым днем становилась взволнованнее и нетерпеливее. Мысль о том, что так, даром, ни для кого пропадает ее лучшее время, которое бы она употребила на любовь к нему, неотступно мучила ее. Письма его большей частью сердили ее. Ей оскорбительно было думать, что тогда как она живет только мыслью о нем, он живет настоящею жизнью, видит новые места, новых людей, которые для него интересны. Чем занимательнее были его письма, тем ей было досаднее. Ее же письма к нему не только не доставляли ей утешения, но представлялись скучной и фальшивой обязанностью. Она не умела писать, потому что не могла постигнуть возможности выразить в письме правдиво хоть одну тысячную долю того, что она привыкла выражать голосом, улыбкой и взглядом. Она писала ему классически-однообразные, сухие письма, которым сама не приписывала никакого значения и в которых, по брульонам, графиня поправляла ей орфографические ошибки.
Здоровье графини все не поправлялось; но откладывать поездку в Москву уже не было возможности. Нужно было делать приданое, нужно было продать дом, и притом князя Андрея ждали сперва в Москву, где в эту зиму жил князь Николай Андреич, и Наташа была уверена, что он уже приехал.
Графиня осталась в деревне, а граф, взяв с собой Соню и Наташу, в конце января поехал в Москву.