Лев Толстой
Война и мир (222)

Лев Толстой
Война и мир (222)

XXXVI

Полкът на княз Андрей беше в резервите, които до един часа стояха в бездействие зад Семьоновское под силния огън на артилерията. След един часа полкът, загубил повече от двеста души, бе придвижен напред, в една утъпкана овесена нива, в пространството между Семьоновское и батареята, на могилата, дето през тоя ден бяха избити хиляди хора и дето след един часа бе насочен: усилено-съсредоточеният огън на няколкостотин неприятелски оръдия.

Без да напуска мястото си и без да даде нито един изстрел, полкът загуби тук още една трета от хората си. Напреде и особено от дясната страна в неразсяващия се дим боботеха топове и от тайнствената област на дима, който застилаше цялата местност отпред, непрекъснато изхвръкваха със съскащо бързо свистене гюллета и бавно свистящи гранати. От време на време, като че за да се даде почивка, минаваше четвърт час, през който всички гюллета и гранати прехвръкваха надалеч, но понякога в една минута няколко души биваха изтръгвани от полка и непрекъснато биваха издърпвани убитите и отнасяни ранените.

С всеки нов удар все по-малка и по-малка вероятност за живот оставаше за ония, които още не бяха убити. Полкът беше в батальонни колони на едно разстояние от триста крачки, но въпреки туй всички хора от полка бяха под влиянието на едно и също настроение. Всички хора от полка бяха еднакво мълчаливи и мрачни. В редиците рядко се чуваше говор, но всеки път, когато се чуваше удар, който е улучил, и вик: „Носилка!“, приказките млъкваха. Повечето време хората, по заповед на началството, седяха на земята. Един, свалил кивера си, старателно разпускаше наново стягаше, диплите; друг, разтрошил в дланите си изсъхнала пръст, лъскаше щика си; трети разпускаше ремъка, и пристягаше токата; четвърти старателно разстилаше и сгъваше по друг начин партенки и се преобуваше. Някои си строяха къщички от буци пръст по разораната нива или правеха плетеници от сламата. Всички изглеждаха като че са потънали в тия занимания. Когато раняваха и убиваха хора, когато се мъкнеха носилки, когато нашите се връщаха назад, когато през дима се виждаха големи неприятелски маси, никой не обръщаше внимание на тия неща. Ала когато минаваше напред артилерия или кавалерия, когато се виждаха движения на нашата пехота, от всички страни се чуваха одобрителни забележки. Но най-голямо внимание се отдаваше на съвсем странични събития, без каквато и да е връзка със сражението. Сякаш вниманието на тия измъчени нравствено хора си отпочиваше в тия обикновени житейски събития. Една батарея от артилерията мина пред фронта на полка. При една от артилерийските ракли логоят настъпи ремъка от хамутите. „Хей, я логоя!… Оправи го! Ще се спъне… Ех, не виждат!…“ — викаха по един и същи начин от всички редици на полка. Друг път общото внимание бе привлечено от едно малко кафяво кученце с решително вирната опашка, появило се кой знае отде, което бързо, със сериозен вид изтича пред редиците и изведнъж изквича от ударилото наблизо гюлле, подви опашка и хукна встрани. Из целия полк се пронесе висок смях и писъци. Но развлеченията от тоя род продължаваха минути, а хората вече осем часа стояха без храна и без работа под неотминаващия ужас на смъртта и бледите смръщени лица все повече побледняваха и се смръщваха.

Както всички от полка и княз Андрей се разхождаше, смръщен и блед, напред-назад по ливадата до овесената нива, от единия синор до другия, сключил ръце отзад и навел глава. Той нямаше нито какво да прави, нито какво да заповядва. Всичко ставаше от само себе си. Изтегляха убитите назад, отнасяха ранените и редиците се сгъстяваха. Ако някои войници избягваха встрани, веднага бързо се връщаха. Отначало княз Андрей, смятайки, че е задължен да повдига мъжеството на войниците и да им бъде за пример, се разхождаше пред редиците; но сетне се убеди, че няма защо и няма на какво да ги учи. Всичките сили на душата му, също както на всеки войник, несъзнателно бяха насочени към това — само да се сдържа и да не гледа ужаса на положението, в което бяха. Той се разхождаше из ливадата, като тътреше нозе, разрошваше тревата и гледаше праха, който покриваше ботушите му; ту тръгваше с широки крачки, като се мъчеше да стъпва в следите, оставени от косачите в ливадата, ту, броейки крачките си, пресмяташе колко пъти трябва да мине от единия синор до другия, за да стане една верста, ту късаше цветчетата на пелина, който растеше по синорите, разтъркваше тия цветчета между дланите си и вдишваше горчивоароматния, силен мирис. От цялата вчерашна работа на мисълта му не бе останало нищо. Той не мислеше за нищо. С уморен слух се вслушваше непрекъснато в тия звукове, като различаваше свистенето на полета от тътнежа на изстрелите, поглеждаше омръзналите му вече лица на хората от 1-и батальон и чакаше. „Ето я… и тая е пак срещу нас! — мислеше той, вслушвайки се в приближаващото свистене на нещо, което беше в забулената област на дима. — Една, втора! Още! Улучи… — Той се спря, погледна редиците. — Не, прехвърли. А това — улучи.“ И отново почваше да се разхожда, като се мъчеше да прави по-големи крачки, та да стигне синора с шестнадесет крачки.

Свистене и удар! На пет крачки от него гюллето изрови суха пръст и се скри. По гърба му неволно полазиха тръпки. Той пак погледна редиците. Навярно беше изскубнало мнозина; при 2-и батальон се бе събрала голяма тълпа.

— Господин адютант — викна той, — заповядайте да не се струпват.

Адютантът, изпълнил заповедта, приближи до княз Андрей. Откъм другата страна пристигна на кон командирът на батальона.

— Пази се! — чу се изплашеният вик на един войник и като птичка, която свисти в летежа си и кацва на земята, до коня на батальонния командир, на две крачки от княз Андрей, без да дига голям шум, цопна една граната. Най-напред конят, без да смята хубаво ли е, или лошо да проявява страх, изпръхтя, дигна се на задните си крака, като насмалко не свали майора, и препусна встрани. Ужасът на коня се предаде и на хората.

— Легни! — чу се гласът на адютанта, който прилегна на земята. Княз Андрей стоеше в нерешителност. Гранатата се въртеше като пумпал и димеше между него и лежащия адютант, до синора на нивата и ливадата, до храстчето пелин.

„Нима това е смъртта? — помисли княз Андрей, като погледна със съвсем нов, завистлив поглед тревата пелина и струйката дим, която се виеше от въртящото се черно топче. — Не мога, не искам да умра, аз обичам живота, обичам тая трева, земята, въздуха…“ Той мислеше това и в същото време не забравяше, че го гледат.

— Срамота, господин офицер! — каза той на адютанта. — Какъв… — той не довърши. В едно и също време се чу избухване, свистене на парчета като че от строшен прозорец, задушлив мирис на барут — и княз Андрей бе отхвърлен встрани и като дигна нагоре ръка, — падна на гърдите си.

Няколко офицери отърчаха до него. Откъм дясната страна на корема пълзеше по тревата голямо кърваво петно.

Повиканите опълченци спряха с носилка зад офицерите. Княз Андрей лежеше по гърдите си, забил лице в тревата, и дишаше с тежко хъркане.

— Е, какво се спряхте, приближете!

Селяните се приближиха и го подхванаха за раменете и краката, но той жално заохка и те се спогледаха и отново го пуснаха на земята.

— Хващай, сложи го, все едно! — викна нечий глас.

Втори път го хванаха за раменете и го сложиха на носилката.

— Ах, Боже мой! Боже мой! Какво е туй!… В корема! Това е край! Ах, Боже мой! — чуваха се гласове между офицерите.

— Прехвърча на косъмче от ухото ми — каза адютантът.

Селяните, като нагласиха носилката на раменете си, бързо тръгнаха по утъпканата от тях пътечка към превързочния пункт.

— Стъпвайте в крак… Ей!… Селяндури! — викна един офицер, като хващаше за раменете селяните, които вървяха не в крак и друсаха носилката.

— Оправи се, Хвьодор, ей, Хвьодор — рече един от предните селяни.

— Ха тъй, добре е — каза радостно задният, като си оправи стъпката.

— Ваше сиятелство? А? Княже? — рече с треперещ глас притичалият Тимохин, като погледна в носилката.

Княз Андрей отвори очи и от носилката, в която главата му се бе забила дълбоко, погледна оня, който говореше, и отново отпусна клепачи.

Опълченците занесоха княз Андрей в гората, дето имаше обозни коли и дето беше превързочният пункт. Превързочният пункт се състоеше от три опънати, с подгънати краища палатки в края на брезовата гора. В брезовата гора имаше обозни коли и коне. Конете ядяха овес от вързаните на оковете торби и врабците долитаха при тях и кълвяха разпилените зърна. Гарвани, подушили кръв, грачеха нетърпеливо и прелитаха по брезите. Около палатките, върху пространство повече от две десетини, лежаха, седяха и стояха окървавени хора в различни облекла. Около ранените бяха застанали с тъжни и загрижени лица множество войници-носачи, които разпореждащите се там офицери напразно пъдеха. Войниците не слушаха офицерите, стояха, опирайки се на носилките, и втренчено гледаха онова, което ставаше пред тях, сякаш се опитваха да проумеят мъчното за разбиране значение на зрелището. От палатките се чуваха ту високи, злобни охкания, ту жални стенания. От време на време оттам изскачаха фелдшери, за да вземат вода, и посочваха кои да внесат. Пред палатките, очаквайки реда си, ранените хъркаха, охкаха, плачеха, крещяха, ругаеха, искаха водка. Някои бълнуваха. Като полкови командир, пренесоха княз Андрей до една от палатките, крачейки през непревързаните ранени, и се спряха в очакване на заповеди. Княз Андрей отвори очи и дълго време не можа да разбере какво ставаше наоколо му. Припомни си ливадата, пелина, разораната нива, черната въртяща се топка и страстния си порив на обич към живота. На две крачки от него, говорейки високо, като привличаше вниманието на всички към себе си, се бе изправил, опрян на един клон, висок хубавец, чернокос унтерофицер с превързана глава. Той беше ранен от куршуми в главата и крака. Около него се бяха струпали много ранени и носачи и жадно слушаха думите му.

— Ние като го цапнахме от тамкана, че заряза всичко, и самия крал хванахме! — с блеснали, черни, горящи очи, оглеждайки наоколо си, викаше войникът. — Да ни бяха дошли тогаванка лезервите, и помен от него, братче, нямаше да остане, право ти казвам…

Княз Андрей също както всички, които бяха заобиколили разказвача, го гледаше с блестящи очи и изпитваше чувство на удоволствие. „Но нима сега не е все едно — помисли той. — А какво ще бъде там и какво беше тук? Защо ми беше толкова мъчно да се разделя с живота? Имаше нещо в тоя живот, което аз не разбрах и не разбирам.“

Глава XXXVI

Полк князя Андрея был в резервах, которые до второго часа стояли позади Семеновского в бездействии, под сильным огнем артиллерии. Во втором часу полк, потерявший уже более двухсот человек, был двинут вперед на стоптанное овсяное поле, на тот промежуток между Семеновским и курганной батареей, на котором в этот день были побиты тысячи людей и на который во втором часу дня был направлен усиленно-сосредоточенный огонь из нескольких сот неприятельских орудий.

Не сходя с этого места и не выпустив ни одного заряда, полк потерял здесь еще третью часть своих людей. Спереди и в особенности с правой стороны, в нерасходившемся дыму, бубухали пушки и из таинственной области дыма, застилавшей всю местность впереди, не переставая, с шипящим быстрым свистом, вылетали ядра и медлительно свистевшие гранаты. Иногда, как бы давая отдых, проходило четверть часа, во время которых все ядра и гранаты перелетали, но иногда в продолжение минуты несколько человек вырывало из полка, и беспрестанно оттаскивали убитых и уносили раненых.

С каждым новым ударом все меньше и меньше случайностей жизни оставалось для тех, которые еще не были убиты. Полк стоял в батальонных колоннах на расстоянии трехсот шагов, но, несмотря на то, все люди полка находились под влиянием одного и того же настроения. Все люди полка одинаково были молчаливы и мрачны. Редко слышался между рядами говор, но говор этот замолкал всякий раз, как слышался попавший удар и крик: «Носилки!» Большую часть времени люди полка по приказанию начальства сидели на земле. Кто, сняв кивер, старательно распускал и опять собирал сборки; кто сухой глиной, распорошив ее в ладонях, начищал штык; кто разминал ремень и перетягивал пряжку перевязи; кто старательно расправлял и перегибал по-новому подвертки и переобувался. Некоторые строили домики из калмыжек пашни или плели плетеночки из соломы жнивья. Все казались вполне погружены в эти занятия. Когда ранило и убивало людей, когда тянулись носилки, когда наши возвращались назад, когда виднелись сквозь дым большие массы неприятелей, никто не обращал никакого внимания на эти обстоятельства. Когда же вперед проезжала артиллерия, кавалерия, виднелись движения нашей пехоты, одобрительные замечания слышались со всех сторон. Но самое большое внимание заслуживали события совершенно посторонние, не имевшие никакого отношения к сражению. Как будто внимание этих нравственно измученных людей отдыхало на этих обычных, житейских событиях. Батарея артиллерии прошла пред фронтом полка. В одном из артиллерийских ящиков пристяжная заступила постромку. «Эй, пристяжную-то!… Выправь! Упадет… Эх, не видят!… — по всему полку одинаково кричали из рядов. В другой раз общее внимание обратила небольшая коричневая собачонка с твердо поднятым хвостом, которая, бог знает откуда взявшись, озабоченной рысцой выбежала перед ряды и вдруг от близко ударившего ядра взвизгнула и, поджав хвост, бросилась в сторону. По всему полку раздалось гоготанье и взвизги. Но развлечения такого рода продолжались минуты, а люди уже более восьми часов стояли без еды и без дела под непроходящим ужасом смерти, и бледные и нахмуренные лица все более бледнели и хмурились.

Князь Андрей, точно так же как и все люди полка, нахмуренный и бледный, ходил взад и вперед по лугу подле овсяного поля от одной межи до другой, заложив назад руки и опустив голову. Делать и приказывать ему нечего было. Все делалось само собою. Убитых оттаскивали за фронт, раненых относили, ряды смыкались. Ежели отбегали солдаты, то они тотчас же поспешно возвращались. Сначала князь Андрей, считая своею обязанностью возбуждать мужество солдат и показывать им пример, прохаживался по рядам; но потом он убедился, что ему нечему и нечем учить их. Все силы его души, точно так же как и каждого солдата, были бессознательно направлены на то, чтобы удержаться только от созерцания ужаса того положения, в котором они были. Он ходил по лугу, волоча ноги, шаршавя траву и наблюдая пыль, которая покрывала его сапоги; то он шагал большими шагами, стараясь попадать в следы, оставленные косцами по лугу, то он, считая свои шаги, делал расчеты, сколько раз он должен пройти от межи до межи, чтобы сделать версту, то ошмурыгывал цветки полыни, растущие на меже, и растирал эти цветки в ладонях и принюхивался к душисто-горькому, крепкому запаху. Изо всей вчерашней работы мысли не оставалось ничего. Он ни о чем не думал. Он прислушивался усталым слухом все к тем же звукам, различая свистенье полетов от гула выстрелов, посматривал на приглядевшиеся лица людей 1-го батальона и ждал. «Вот она… эта опять к нам! — думал он, прислушиваясь к приближавшемуся свисту чего-то из закрытой области дыма. — Одна, другая! Еще! Попало… Он остановился и поглядел на ряды. «Нет, перенесло. А вот это попало». И он опять принимался ходить, стараясь делать большие шаги, чтобы в шестнадцать шагов дойти до межи.

Свист и удар! В пяти шагах от него взрыло сухую землю и скрылось ядро. Невольный холод пробежал по его спине. Он опять поглядел на ряды. Вероятно, вырвало многих; большая толпа собралась у 2-го батальона.

— Господин адъютант, — прокричал он, — прикажите, чтобы не толпились. — Адъютант, исполнив приказание, подходил к князю Андрею. С другой стороны подъехал верхом командир батальона.

— Берегись! — послышался испуганный крик солдата, и, как свистящая на быстром полете, приседающая на землю птичка, в двух шагах от князя Андрея, подле лошади батальонного командира, негромко шлепнулась граната. Лошадь первая, не спрашивая того, хорошо или дурно было высказывать страх, фыркнула, взвилась, чуть не сронив майора, и отскакала в сторону. Ужас лошади сообщился людям.

— Ложись! — крикнул голос адъютанта, прилегшего к земле. Князь Андрей стоял в нерешительности. Граната, как волчок, дымясь, вертелась между ним и лежащим адъютантом, на краю пашни и луга, подле куста полыни.

«Неужели это смерть? — думал князь Андрей, совершенно новым, завистливым взглядом глядя на траву, на полынь и на струйку дыма, вьющуюся от вертящегося черного мячика. — Я не могу, я не хочу умереть, я люблю жизнь, люблю эту траву, землю, воздух…» — Он думал это и вместе с тем помнил о том, что на него смотрят.

— Стыдно, господин офицер! — сказал он адъютанту. — Какой… — он не договорил. В одно и то же время послышался взрыв, свист осколков как бы разбитой рамы, душный запах пороха — и князь Андрей рванулся в сторону и, подняв кверху руку, упал на грудь.

Несколько офицеров подбежало к нему. С правой стороны живота расходилось по траве большое пятно крови.

Вызванные ополченцы с носилками остановились позади офицеров. Князь Андрей лежал на груди, опустившись лицом до травы, и, тяжело, всхрапывая, дышал.

— Ну что стали, подходи!

Мужики подошли и взяли его за плечи и ноги, но он жалобно застонал, и мужики, переглянувшись, опять отпустили его.

— Берись, клади, всё одно! — крикнул чей-то голос. Его другой раз взяли за плечи и положили на носилки.

— Ах боже мой! Боже мой! Что ж это?… Живот! Это конец! Ах боже мой! — слышались голоса между офицерами. — На волосок мимо уха прожужжала, — говорил адъютант. Мужики, приладивши носилки на плечах, поспешно тронулись по протоптанной ими дорожке к перевязочному пункту.

— В ногу идите… Э!… мужичье! — крикнул офицер, за плечи останавливая неровно шедших и трясущих носилки мужиков.

— Подлаживай, что ль, Хведор, а Хведор, — говорил передний мужик.

— Вот так, важно, — радостно сказал задний, попав в ногу.

— Ваше сиятельство? А? Князь? — дрожащим голосом сказал подбежавший Тимохин, заглядывая в носилки.

Князь Андрей открыл глаза и посмотрел из-за носилок, в которые глубоко ушла его голова, на того, кто говорил, и опять опустил веки.

Ополченцы принесли князя Андрея к лесу, где стояли фуры и где был перевязочный пункт. Перевязочный пункт состоял из трех раскинутых, с завороченными полами, палаток на краю березника. В березнике стояли фуры и лошади. Лошади в хребтугах ели овес, и воробьи слетали к ним и подбирали просыпанные зерна. Воронья, чуя кровь, нетерпеливо каркая, перелетали на березах. Вокруг палаток, больше чем на две десятины места, лежали, сидели, стояли окровавленные люди в различных одеждах. Вокруг раненых, с унылыми и внимательными лицами, стояли толпы солдат-носильщиков, которых тщетно отгоняли от этого места распоряжавшиеся порядком офицеры. Не слушая офицеров, солдаты стояли, опираясь на носилки, и пристально, как будто пытаясь понять трудное значение зрелища, смотрели на то, что делалось перед ними. Из палаток слышались то громкие, злые вопли, то жалобные стенания. Изредка выбегали оттуда фельдшера за водой и указывали на тех, которых надо было вносить. Раненые, ожидая у палатки своей очереди, хрипели, стонали, плакали, кричали, ругались, просили водки. Некоторые бредили. Князя Андрея, как полкового командира, шагая через неперевязанных раненых, пронесли ближе к одной из палаток и остановились, ожидая приказания. Князь Андрей открыл глаза и долго не мог понять того, что делалось вокруг него. Луг, полынь, пашня, черный крутящийся мячик и его страстный порыв любви к жизни вспомнились ему. В двух шагах от него, громко говоря и обращая на себя общее внимание, стоял, опершись на сук и с обвязанной головой, высокий, красивый, черноволосый унтер-офицер. Он был ранен в голову и ногу пулями. Вокруг него, жадно слушая его речь, собралась толпа раненых и носильщиков.

— Мы его оттеда как долбанули, так все побросал, самого короля забрали! — блестя черными разгоряченными глазами и оглядываясь вокруг себя, кричал солдат. — Подойди только в тот самый раз лезервы, его б, братец ты мой, звания не осталось, потому верно тебе говорю…

Князь Андрей, так же как и все окружавшие рассказчика, блестящим взглядом смотрел на него и испытывал утешительное чувство. «Но разве не все равно теперь, — подумал он. — А что будет там и что такое было здесь? Отчего мне так жалко было расставаться с жизнью? Что-то было в этой жизни, чего я не понимал и не понимаю».