Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
XIII
На 22-ри по обяд Пиер вървеше по нагорнище из калното плъзгаво шосе, като гледаше краката си и неравния път. От време на време той поглеждаше познатото множество, което го обкръжаваше, и пак — краката си. И едното, и другото му бяха еднакво близки и познати. Моравото кривокрако кученце Сивчо весело тичаше край пътя, като от време на време, за доказателство на ловкостта и доволството си, подвиваше задния си крак и скачаше на три, а сетне пак на четирите и се хвърляше с лай срещу гарваните по мършите. Сивчо беше по-весел и по-загладен, отколкото в Москва. Навред имаше месо от различни животни — от човешко до конско, в различни степени на разлагане; хората, които вървяха, не пускаха вълците да доближат и Сивчо можеше да яде колкото си ще.
От заранта ръмеше дъждец и изглеждаше, че всеки миг ще спре и небето ще се разчисти, но след кратко спиране дъждецът почваше още по-силно. Напоеният от дъжда път не приемаше повече вода и в коловозите течаха ручеи.
Пиер вървеше, като поглеждаше встрани, броеше крачките си по три и свиваше пръсти при броенето. Той се обръщаше мислено към дъжда и си повтаряше на ум: „Хайде де, засили се, засили се.“
Струваше му се, че не мисли нищо; но някъде далече и дълбоко душата му мислеше нещо важно и утешително. Това нещо бе най-тънката духовна квинтесенция от вчерашния му разговор с Каратаев.
Снощи, когато се спряха за почивка, измръзнал до загасналия огън, Пиер стана и се премести при най-близкия по-хубаво горящ огън. До тоя огън седеше Платон, покрит над главата с шинела си като с църковна одежда, и разказваше на войниците една позната на Пиер история със своя спорен, приятен, но слаб, болезнен глас. Минаваше вече полунощ. Беше времето, когато Каратаев обикновено се съживяваше от трескавия си припадък и биваше особено оживен. Когато отиде до огъня, чу слабия, болезнен глас на Платон и видя ярко осветеното му от огъня нещастно лице, Пиер усети, че нещо неприятно бодна сърцето му. Той се уплаши от жалостта си към тоя човек и искаше да си отиде, но друг огън нямаше и като се мъчеше да не поглежда Платон, приседна до огъня.
— Как си със здравето? — попита го той.
— Какво — здравето? Да се оплакваш от болест — значи Бог да не ти даде смърт — рече Каратаев и веднага се върна към началото на онова, което разказваше.
— … И ето, братче — продължи Платон с усмивка на слабото си, бледно лице и с особен, радостен блясък в очите, — ето, братче…
Пиер отдавна знаеше тая история, Каратаев само на него шест пъти я беше разправял и винаги с радостно чувство. Но колкото и добре да знаеше тая история, Пиер сега се вслуша в нея, сякаш, беше нещо ново, и оня тих възторг, който Каратаев очевидно изпитваше, като разказваше, обзе и него. Тази история беше за един стар търговец, който живеел благоприлично и богобоязливо със семейството си и който тръгнал веднъж с един другар, богат търговец, да отидат на панаир.
Като отседнали в една странноприемница, двамата търговци заспали и на следния ден другарят на търговеца бил намерен заклан и ограбен. Окървавен нож бил намерен под възглавницата на стария търговец. Съдили търговеца, наказали го с бой с камшик, разкъсали му ноздрите, както се следва, каза Каратаев, и го изпратили в каторгата.
— И ето, братче мое (на това място от разказа Пиер завари Каратаев), минават десетина или повече години от тая работа. Живее старчето в каторгата. Покорява се, както се полага, лошо нещо не прави. Само моли Бога за смърт. Добре. И събрали се веднъж те нощно време, затворниците де от каторгата, ей тъй, както ние с тебе, и старчето при тях. И се разприказвали кой за какво страда, за какво е виновен пред Бога. Почнали да разправят — тоз една душа погубил, онзи две, тоз — подпалвач, онзи — беглец, ей тъй — за нищо. Почнали да питат старчето: ти, дядо, рекли, за какво страдаш? Аз, мили мои братчета, рекъл, за своите и за чужди грехове страдам. А ни една душа не съм погубвал, нито нещо, чуждо съм вземал, освен дето на просяците съм давал. Аз, мили братчета, съм търговец; и голямо богатство имах. Тъй и тъй, казва. И разправил им, значи, как била цялата работа, всичко поред. Аз, казва, за себе си не скърбя. Мене, значи, Бог ме е избрал. Само, казва, за бабичката ми и за децата ми е мъчно. И заплакало старчето. А пък да вземе да се случи в тяхната компания същият онзи човек, който, значи, убил търговеца. Де, казва, дядо, беше това? Кога, през кой месец? За всичко разпитал. Заболяло го сърцето. Отива ей тъй при старчето — и туп, в краката му. Заради мене, старче, загиваш ти. Чиста истина; невинно и напразно, казва, момчета, тоз човек се мъчи. Аз, казва, свърших тая работа и ножа под заспалата ти глава пъхнах. Прости ми, казва, дядо, в името на Христа.
Каратаев млъкна за малко, радостно усмихнат и загледан в огъня, и оправи цепениците.
— И старчето рекло: Бог, рекло, ще ти прости, а ние, рекло, сме грешни пред Бога и аз страдам за моите грехове. И заплакало с горещи сълзи. И какво мислиш, соколче — казва Каратаев, цял озарен все повече и повече от възторжена усмивка, сякаш в това, което оставаше да разказва, се криеше главната прелест и цялото значение на разказа, — и какво мислиш, соколче, признал тоя убиец на началството. Аз, казва, погубих шест души (голям злодеец бил), но на̀й ми е мъчно за това старче. Нека да не се оплаква от мене. Обяснил: записали, изпратили писмо, както се следва. А пък мястото далечно, че съд, че дело, че пратили всички книжа, както, значи, се полага, до началствата. Отишло чак до царя. И по едно време дошъл царски указ: да пуснат търговеца, да му дадат възнаграждение, колкото били там отсъдили. Дошло писмото, почнали да търсят старчето. Де е онова старче, дето невинно и напразно е страдало? Царят писмо е пратил. Почнали да го търсят. — Долната челюст на Каратаев потрепери. — А него — Бог го бил простил, умряло. Та тъй, соколче — завърши Каратаев и усмихнат, дълго гледа мълчаливо пред себе си.
Не самият разказ, но тайнственият му смисъл, оная възторжена радост, която светеше по лицето на Каратаев при разказването, тайнственото значение на тая радост, това именно смътно и радостно изпълваше сега душата на Пиер.
Глава XIII
22-го числа, в полдень, Пьер шел в гору по грязной, скользкой дороге, глядя на свои ноги и на неровности пути. Изредка он взглядывал на знакомую толпу, окружающую его, и опять на свои ноги. И то и другое было одинаково свое и знакомое ему. Лиловый кривоногий Серый весело бежал стороной дороги, изредка, в доказательство своей ловкости и довольства, поджимая заднюю лапу и прыгая на трех и потом опять на всех четырех бросаясь с лаем на вороньев, которые сидели на падали. Серый был веселее и глаже, чем в Москве. Со всех сторон лежало мясо различных животных — от человеческого до лошадиного, в различных степенях разложения; и волков не подпускали шедшие люди, так что Серый мог наедаться сколько угодно.
Дождик шел с утра, и казалось, что вот-вот он пройдет и на небе расчистит, как вслед за непродолжительной остановкой припускал дождик еще сильнее. Напитанная дождем дорога уже не принимала в себя воды, и ручьи текли по колеям.
Пьер шел, оглядываясь по сторонам, считая шаги по три, и загибал на пальцах. Обращаясь к дождю, он внутренне приговаривал: ну-ка, ну-ка, еще, еще наддай.
Ему казалось, что он ни о чем не думает; но далеко и глубоко где-то что-то важное и утешительное думала его душа. Это что-то было тончайшее духовное извлечение из вчерашнего его разговора с Каратаевым.
Вчера, на ночном привале, озябнув у потухшего огня, Пьер встал и перешел к ближайшему, лучше горящему костру. У костра, к которому он подошел, сидел Платон, укрывшись, как ризой, с головой шинелью, и рассказывал солдатам своим спорым, приятным, но слабым, болезненным голосом знакомую Пьеру историю. Было уже за полночь. Это было то время, в которое Каратаев обыкновенно оживал от лихорадочного припадка и бывал особенно оживлен. Подойдя к костру и услыхав слабый, болезненный голос Платона и увидав его ярко освещенное огнем жалкое лицо, Пьера что-то неприятно кольнуло в сердце. Он испугался своей жалости к этому человеку и хотел уйти, но другого костра не было, и Пьер, стараясь не глядеть на Платона, подсел к костру.
— Что, как твое здоровье? — спросил он.
— Что здоровье? На болезнь плакаться — бог смерти не даст, — сказал Каратаев и тотчас же возвратился к начатому рассказу.
— …И вот, братец ты мой, — продолжал Платон с улыбкой на худом, бледном лице и с особенным, радостным блеском в глазах, — вот, братец ты мой…
Пьер знал эту историю давно, Каратаев раз шесть ему одному рассказывал эту историю, и всегда с особенным, радостным чувством. Но как ни хорошо знал Пьер эту историю, он теперь прислушался к ней, как к чему-то новому, и тот тихий восторг, который, рассказывая, видимо, испытывал Каратаев, сообщился и Пьеру. История эта была о старом купце, благообразно и богобоязненно жившем с семьей и поехавшем однажды с товарищем, богатым купцом, к Макарью.
Остановившись на постоялом дворе, оба купца заснули, и на другой день товарищ купца был найден зарезанным и ограбленным. Окровавленный нож найден был под подушкой старого купца. Купца судили, наказали кнутом и, выдернув ноздри, — как следует по порядку, говорил Каратаев, — сослали в каторгу.
— И вот, братец ты мой (на этом месте Пьер застал рассказ Каратаева), проходит тому делу годов десять или больше того. Живет старичок на каторге. Как следовает, покоряется, худого не делает. Только у бога смерти просит. — Хорошо. И соберись они, ночным делом, каторжные-то, так же вот как мы с тобой, и старичок с ними. И зашел разговор, кто за что страдает, в чем богу виноват. Стали сказывать, тот душу загубил, тот две, тот поджег, тот беглый, так ни за что. Стали старичка спрашивать: ты за что, мол, дедушка, страдаешь? Я, братцы мои миленькие, говорит, за свои да за людские грехи страдаю. А я ни душ не губил, ни чужого не брал, акромя что нищую братию оделял. Я, братцы мои миленькие, купец; и богатство большое имел. Так и так, говорит. И рассказал им, значит, как все дело было, по порядку. Я, говорит, о себе не тужу. Меня, значит, бог сыскал. Одно, говорит, мне свою старуху и деток жаль. И так-то заплакал старичок. Случись в их компании тот самый человек, значит, что купца убил. Где, говорит, дедушка, было? Когда, в каком месяце? все расспросил. Заболело у него сердце. Подходит таким манером к старичку — хлоп в ноги. За меня ты, говорит, старичок, пропадаешь. Правда истинная; безвинно напрасно, говорит, ребятушки, человек этот мучится. Я, говорит, то самое дело сделал и нож тебе под голова сонному подложил. Прости, говорит, дедушка, меня ты ради Христа.
Каратаев замолчал, радостно улыбаясь, глядя на огонь, и поправил поленья.
— Старичок и говорит: бог, мол, тебя простит, а мы все, говорит, богу грешны, я за свои грехи страдаю. Сам заплакал горючьми слезьми. Что же думаешь, соколик, — все светлее и светлее сияя восторженной улыбкой, говорил Каратаев, как будто в том, что он имел теперь рассказать, заключалась главная прелесть и все значение рассказа, — что же думаешь, соколик, объявился этот убийца самый по начальству. Я, говорит, шесть душ загубил (большой злодей был), но всего мне жальче старичка этого. Пускай же он на меня не плачется. Объявился: списали, послали бумагу, как следовает. Место дальнее, пока суд да дело, пока все бумаги списали как должно, по начальствам, значит. До царя доходило. Пока что, пришел царский указ: выпустить купца, дать ему награждения, сколько там присудили. Пришла бумага, стали старичка разыскивать. Где такой старичок безвинно напрасно страдал? От царя бумага вышла. Стали искать. — Нижняя челюсть Каратаева дрогнула. — А его уж бог простил — помер. Так-то, соколик, — закончил Каратаев и долго, молча улыбаясь, смотрел перед собой.
Не самый рассказ этот, но таинственный смысл его, та восторженная радость, которая сияла в лице Каратаева при этом рассказе, таинственное значение этой радости, это-то смутно и радостно наполняло теперь душу Пьера.