Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
XI
В полутъмнината бързо взеха конете си, пристегнаха подпругите и се разпределиха по команди. Денисов бе застанал до къщицата и даваше последни заповеди. Пехотата от отряда, зашляпала със стотици нозе, мина първа по пътя и бързо изчезна между дървесата в предутринната мъгла. Есаулът заповядваше нещо на казаците, Петя държеше коня си за поводите, очаквайки с нетърпение заповедта да яхнат. Измитото му със студена вода лице, особено очите му пламтяха като огън, по гърба му лазеха тръпки и по цялото му тяло нещо бързо и отмерено трепереше.
— Е, всичко ли ви е готово? — рече Денисов. — Доведете конете.
Доведоха конете. Денисов се ядоса на казака, че подпругите бяха отпуснати, и като го нахока, яхна коня. Петя се хвана за стремето. По навика си конят искаше да го ухапе за крака, но Петя, не усещайки тежестта си, бързо се метна на седлото и като се извърна към потеглилите отдире в тъмнината хусари, приближи до Денисов.
— Василий Фьодорович, ще ми възложите ли нещо? Моля ви се… за Бога… — рече той. Денисов сякаш бе забравил за съществуването на Петя. Той го погледна.
— За едно нещо те моля — каза строго той — да ме слушаш и никъде да не се пъхаш.
През всичкото време на това придвижване Денисов дума не продума на Петя и яздеше мълчаливо. Когато стигнаха до окрайнината на гората, в полето стана вече значително по-светло. Денисов поговори нещо шепнешком с есаула и казаците почнаха да минават покрай Петя и Денисов. Когато всички минаха, Денисов подкара коня си и тръгна по надолнището. Като присядаха на задниците си и се плъзгаха, конете с ездачите почнаха да слизат в долчината. Петя яздеше до Денисов. Треперенето на цялото му тяло се засилваше. Ставаше все по-светло и по-светло и само мъглата скриваше далечните предмети. Като се спусна долу и се обърна назад, Денисов кимна на казака, който бе до него.
— Сигналът! — рече той.
Казакът дигна ръка, чу се гърмеж. И в същия миг се чу тропот на препускащи пред тях коне, викове от разни страни и други гърмежи.
В същия миг, когато се чу тропот и викове, Петя удари коня си, охлаби поводите и препусна напред, без да слуша Денисов, който му извика. На Петя му се стори, че тъкмо когато се чу гърмежът, изведнъж силно, както по пладне, бе светнало. Той препусна към моста. Из пътя пред него препускаха казаци. На моста той се сблъска с един изостанал казак и продължи по-нататък. Някакви хора напреде — навярно бяха французи — бягаха от дясната към лявата страна на пътя. Един от тях падна в калта пред краката на коня на Петя.
До една къща се бяха струпали казаци и вършеха нещо. От средата на множеството се чу страшен вик. Петя препусна до множеството и първото нещо, което видя, беше бледното, с трепереща долна челюст лице на един французин, който бе хванал дръжката на насочената срещу него пика.
— Ура!… Момчета… наши… — извика Петя, отпусна поводите на разгорещения кон и препусна напред по улицата.
Напреде се чуваха изстрели. Казаци, хусари и дрипави руски пленници, които тичаха от двете страни на пътя, всички високо и нестройно викаха нещо. Един левент французин, без шапка, с червено, намръщено лице и в син шинел, се бранеше с щик от хусарите. Когато Петя пристигна, французинът бе вече паднал. „Пак закъснях“ — мярна се в ума на Петя и той препусна нататък, отдето се чуваха чести изстрели. Изстрелите идеха от двора на господарската къща, дето той и Долохов бяха нощес. Французите бяха заседнали там зад плета в гъстата, обрасла с храсталаци градина и стреляха срещу струпаните до портата казаци. Приближавайки до портата, Петя видя сред барутния дим Долохов с бледо, зеленикаво лице, който викаше нещо на войниците… „Заобиколете ги! Почакайте пехотата!“ — викаше той, докато Петя отиваше към него.
— Да чакаме ли?… Ураааа!… — викна. Петя и без да губи миг, препусна нататък, отдето се чуваха изстрелите и дето барутният дим беше най-гъст. Чу се залп, изпискаха куршуми, които отидоха нахалост, и други, които се пльоснаха в нещо. Казаците и Долохов препуснаха през портата на къщата подир Петя. В гъстия раздвижен дим едни от французите хвърляха оръжието си и излизаха иззад храсталаците срещу казаците, а други бягаха надолу към езерото. Петя препускаше из господарския двор и вместо да държи поводите, странно и бързо махаше с две ръце и все повече се изкривяваше на една страна върху седлото. Конят, който се натъкна на един тлеещ в утринния зрак огън, се стъписа и Петя падна тежко върху мократа земя. Казаците видяха как бързо заподскачаха ръцете и нозете му, макар че главата му не мърдаше. Куршумът бе пробил главата му.
След като се споразумя със старшия френски офицер, който излезе насреща му от къщата с кърпичка на шпагата си и съобщи, че се предават, Долохов слезе от коня си и се приближи до Петя, който лежеше неподвижно, с разперени ръце.
— Свършено — каза той, като се намръщи и тръгна към портата срещу Денисов, който идеше на кон.
— Убит?! — извика Денисов, виждайки още отдалеч познатото му несъмнено безжизнено положение, в което лежеше тялото на Петя.
— Свършено — повтори Долохов, сякаш изговарянето на тая дума му доставяше удоволствие, и бързо отиде към пленниците, обкръжени от спешилите се казаци. — Няма да ги взимаме — извика той на Денисов.
Денисов не отговори; отиде до Петя, слезе от коня и с треперещи ръце обърна към себе си изцапаното с кръв и кал побледняло вече лице.
„Свикнал съм с нещо сладко. Отлично сухо грозде, вземете го всичкото“ — спомни си той. И казаците с учудване се обърнаха, когато чуха звуци, прилични на кучешки лай, с които Денисов бързо се извърна, отиде до плета и се хвана за него.
Между освободените от Денисов и Долохов руски пленници беше Пиер Безухов.
Глава XI
Быстро в полутьме разобрали лошадей, подтянули подпруги и разобрались по командам. Денисов стоял у караулки, отдавая последние приказания. Пехота партии, шлепая сотней ног, прошла вперед по дороге и быстро скрылась между деревьев в предрассветном тумане. Эсаул что-то приказывал казакам. Петя держал свою лошадь в поводу, с нетерпением ожидая приказания садиться. Обмытое холодной водой, лицо его, в особенности глаза горели огнем, озноб пробегал по спине, и во всем теле что-то быстро и равномерно дрожало.
— Ну, готово у вас все? — сказал Денисов. — Давай лошадей.
Лошадей подали. Денисов рассердился на казака за то, что подпруги были слабы, и, разбранив его, сел. Петя взялся за стремя. Лошадь, по привычке, хотела куснуть его за ногу, но Петя, не чувствуя своей тяжести, быстро вскочил в седло и, оглядываясь на тронувшихся сзади в темноте гусар, подъехал к Денисову.
— Василий Федорович, вы мне поручите что-нибудь? Пожалуйста… ради бога… — сказал он. Денисов, казалось, забыл про существование Пети. Он оглянулся на него.
— Об одном тебя пг’ошу, — сказал он строго, — слушаться меня и никуда не соваться.
Во все время переезда Денисов ни слова не говорил больше с Петей и ехал молча. Когда подъехали к опушке леса, в поле заметно уже стало светлеть. Денисов поговорил что-то шепотом с эсаулом, и казаки стали проезжать мимо Пети и Денисова. Когда они все проехали, Денисов тронул свою лошадь и поехал под гору. Садясь на зады и скользя, лошади спускались с своими седоками в лощину. Петя ехал рядом с Денисовым. Дрожь во всем его теле все усиливалась. Становилось все светлее и светлее, только туман скрывал отдаленные предметы. Съехав вниз и оглянувшись назад, Денисов кивнул головой казаку, стоявшему подле него.
— Сигнал! — проговорил он.
Казак поднял руку, раздался выстрел. И в то же мгновение послышался топот впереди поскакавших лошадей, крики с разных сторон и еще выстрелы.
В то же мгновение, как раздались первые звуки топота и крика, Петя, ударив свою лошадь и выпустив поводья, не слушая Денисова, кричавшего на него, поскакал вперед. Пете показалось, что вдруг совершенно, как середь дня, ярко рассвело в ту минуту, как послышался выстрел. Он подскакал к мосту. Впереди по дороге скакали казаки. На мосту он столкнулся с отставшим казаком и поскакал дальше. Впереди какие-то люди, — должно быть, это были французы, — бежали с правой стороны дороги на левую. Один упал в грязь под ногами Петиной лошади.
У одной избы столпились казаки, что-то делая. Из середины толпы послышался страшный крик. Петя подскакал к этой толпе, и первое, что он увидал, было бледное, с трясущейся нижней челюстью лицо француза, державшегося за древко направленной на него пики.
— Ура!… Ребята… наши… — прокричал Петя и, дав поводья разгорячившейся лошади, поскакал вперед по улице.
Впереди слышны были выстрелы. Казаки, гусары и русские оборванные пленные, бежавшие с обеих сторон дороги, все громко и нескладно кричали что-то. Молодцеватый, без шапки, с красным нахмуренным лицом, француз в синей шинели отбивался штыком от гусаров. Когда Петя подскакал, француз уже упал. Опять опоздал, мелькнуло в голове Пети, и он поскакал туда, откуда слышались частые выстрелы. Выстрелы раздавались на дворе того барского дома, на котором он был вчера ночью с Долоховым. Французы засели там за плетнем в густом, заросшем кустами саду и стреляли по казакам, столпившимся у ворот. Подъезжая к воротам, Петя в пороховом дыму увидал Долохова с бледным, зеленоватым лицом, кричавшего что-то людям. «В объезд! Пехоту подождать!» — кричал он, в то время как Петя подъехал к нему.
— Подождать?… Ураааа!… — закричал Петя и, не медля ни одной минуты, поскакал к тому месту, откуда слышались выстрелы и где гуще был пороховой дым. Послышался залп, провизжали пустые и во что-то шлепнувшие пули. Казаки и Долохов вскакали вслед за Петей в ворота дома. Французы в колеблющемся густом дыме одни бросали оружие и выбегали из кустов навстречу казакам, другие бежали под гору к пруду. Петя скакал на своей лошади вдоль по барскому двору и, вместо того чтобы держать поводья, странно и быстро махал обеими руками и все дальше и дальше сбивался с седла на одну сторону. Лошадь, набежав на тлевший в утреннем свете костер, уперлась, и Петя тяжело упал на мокрую землю. Казаки видели, как быстро задергались его руки и ноги, несмотря на то, что голова его не шевелилась. Пуля пробила ему голову.
Переговоривши с старшим французским офицером, который вышел к нему из-за дома с платком на шпаге и объявил, что они сдаются, Долохов слез с лошади и подошел к неподвижно, с раскинутыми руками, лежавшему Пете.
— Готов, — сказал он, нахмурившись, и пошел в ворота навстречу ехавшему к нему Денисову.
— Убит?! — вскрикнул Денисов, увидав еще издалека то знакомое ему, несомненно безжизненное положение, в котором лежало тело Пети.
— Готов, — повторил Долохов, как будто выговаривание этого слова доставляло ему удовольствие, и быстро пошел к пленным, которых окружили спешившиеся казаки. — Брать не будем! — крикнул он Денисову.
Денисов не отвечал; он подъехал к Пете, слез с лошади и дрожащими руками повернул к себе запачканное кровью и грязью, уже побледневшее лицо Пети.
«Я привык что-нибудь сладкое. Отличный изюм, берите весь», — вспомнилось ему. И казаки с удивлением оглянулись на звуки, похожие на собачий лай, с которыми Денисов быстро отвернулся, подошел к плетню и схватился за него.
В числе отбитых Денисовым и Долоховым русских пленных был Пьер Безухов.