Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори томВойна и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
IX
Настъпиха коледните празници и освен парадната литургия, освен тържествените и отегчителни поздравления от съседите и прислугата, освен новите дрехи, облечени от всички, нямаше нищо особено, което да ознаменува коледните празници, а в безветрения двайсетградусов студ, в яркото ослепяващо слънце — денем, и в зимния звезден блясък — нощем, се усещаше нуждата да се ознаменува някак това време.
На третия ден на празника, след обяда, всички домашни отидоха по стаите си. Беше най-отегчителното време през деня. Николай, който сутринта бе ходил до съседите, заспа в диванната. Старият граф почиваше в кабинета си. В салона до кръглата маса бе седнала Соня и копираше модел за везба. Графинята нареждаше карти, Настася Ивановна, шутът, седеше с тъжно лице между две бабички. Наташа влезе, приближи се до Соня, погледна я какво прави, след това се приближи до майка си и спря мълком.
— Какво ходиш като бездомна? — каза майка й. — Какво, ти трябва?
— Трябва ми той… ей сега, в тоя миг ми трябва той — рече Наташа с блеснали очи, без да се усмихва. Графинята дигна глава и погледна втренчено дъщеря си.
— Не ме гледайте, мамо, не ме гледайте, че ей сега ще се разплача.
— Седни, постой с мене — каза графинята.
— Мамо, той ми трябва. За какво загивам тъй, мамо!… — Гласът й пресекна, сълзи бликнаха в очите й и за да ги скрие, тя бързо се обърна и излезе от стаята. Отиде в диванната, постоя там, помисли и отиде в стаята на горничните. Там старата горнична хокаше една млада прислужница, която се задъхваше, изтичала в студа от жилищата на прислугата.
— Стига си играла — думаше старата. — Всичко си има времето.
— Пусни я Кондратевна — рече Наташа. — Върви, Мавруша, върви.
И като пусна Мавруша, Наташа мина през залата и отиде във вестибюла. Един старец и двама млади лакеи играеха на карти. Когато младата господарка влезе, те прекъснаха играта и станаха. „Какво да правя с тях?“ — помисли Наташа.
— Да, Никита, иди, моля ти се… — „Де ли да го пратя?“ — Да, иди в двора и донеси, моля ти се, един петел; да, а ти, Миша, донеси овес.
— Малко овес ли ще заповядате? — весело и драговолно каза Миша.
— Върви, върви по-скоро — обади се старецът.
— Фьодор, а ти ми намери тебешир.
Минавайки край бюфета, тя поръча да сложат само вар, макар че съвсем не бе време за това.
Бюфетчикът Фока беше най-сърдитият човек в къщи. Наташа обичаше да изпитва властта си над него. Той не й повярва и отиде да попита — истина ли е?
— Ех, тая госпожица! — рече Фока, като се престори, че се намръщи към Наташа.
В къщи никой не разкарваше толкова хората и не им даваше толкова работа, колкото Наташа. Тя не можеше да гледа равнодушно хора от прислугата, без да ги изпрати някъде. Сякаш проверяваше няма ли да се ядоса, няма ли да й се намуси някой от тях, но ничии заповеди не се изпълняваха с такова желание, както Наташините. „Какво да правя? Де да отида?“ — мислеше Наташа, като вървеше бавно из коридора.
— Настася Ивановна, какво ще се роди от мене? — попита тя шута, който идеше насреща й, облечен с блузата си.
— От тебе бълхи, скакалци и щурци — отговори шутът.
„Боже мой, Боже мой, все едно и също! Ах, де да се дяна? Какво да сторя със себе си?“ И тропайки бързо с нозе, изтърча по стълбите при Йогел, който живееше, с жена си на горния етаж. У Йогелови бяха седнали двете гувернантки, на масата имаше чинии със стафиди, орехи и бадеми. Гувернантките разговаряха — де по-евтино се живее — в Москва или в Одеса. Наташа поседна със сериозно, замислено лице, послуша как разговаряха и стана.
— Остров Мадагаскар — произнесе тя. — Ма-да-гас-кар — повтори тя отчетливо всяка сричка и без да отговаря на m-me Schoss, която я попита какво казва, излезе от стаята.
Петя, брат й, също беше горе: той приготвяше с дядката си фойерверк, който смяташе да пусне през нощта.
— Петя! Петка! — извика му тя. — Занеси ме долу. — Петя изтича при нея и подложи гръб. Тя се хопна върху му, прегърна шията му с ръце и той, подскачайки, затича с нея. — Не, недей… остров Мадагаскар — произнесе тя, скочи от него и тръгна надолу.
Наташа сякаш обиколи царството си и след като провери властта си и се убеди, че всички са покорни, но че все пак е отегчително, отиде в залата, взе китарата, седна в един тъмен ъгъл зад шкафчето и почна да подрънква басовите струни, за да изсвири някаква фраза, запомнена от една опера, която бе слушала в Петербург заедно с княз Андрей. За другите от свиренето й на китара излизаше нещо, което нямаше никакъв смисъл, но в нейното въображение тия звукове възкресяваха, цяла редица спомени. Тя седеше зад шкафчето, устремила очи в ивицата светлина, падаща от бюфетната, слушаше се сама какво свири и си спомняше. Тя се намираше в онова състояние, когато човек се отдава на спомени.
Соня с чашка в ръка мина през залата към бюфета. Наташа я погледна, погледна открехнатата врата на бюфетната й и се стори, че си спомня как от открехнатата врата на бюфетната падаше светлина и Соня мина с чашка. „И то беше точно тъй“ — помисли Наташа.
— Соня, какво е това? — извика Наташа, като дрънкаше с пръсти дебелата струна.
— Ах, ти си тук! — каза, трепвайки, Соня, приближи и се вслуша. — Не знам. Буря ли? — каза тя плахо, страхувайки се да не сгреши.
„Ето, също тъй трепна, също тъй се приближи и се усмихна плахо, както и тогава — помисли Наташа — и също тъй… аз помислих, че нещо не й достига.“
— Не, това е хорът от Водонос, чуваш ли? — И Наташа довърши с глас мотива на хора, за да го разбере Соня. — Де ходи? — попита Наташа.
— Да сменя водата в чашката. След малко ще довърша рисунката за везбата.
— Ти винаги си заета, а мене — на, не ме бива — рече Наташа. — А де е Николенка?
— Спи, струва ми се.
— Соня, иди го събуди — каза Наташа. — Кажи му, че го викам да пеем. — Тя поседя, помисли какво значи това, че всичко туй вече е било, и без да разреши тоя въпрос, и без да съжалява никак за това, пак се пренесе с въображението си в онова време, когато беше заедно с него и той я гледаше с влюбени очи.
„Ах, да дойдеше по-скоро той. Толкова се страхувам, че това няма да стане! А най-важното е — че остарявам, да! Няма да имам вече онова, което сега е в мене. А може би той днес ще пристигне, ей сега ще пристигне. Може би е пристигнал вече и седи в салона. Може би още вчера е пристигнал й аз съм забравила.“ Тя стана, сложи китарата и отиде в салона. Всички домашни, учителите, гувернантките и гостите бяха седнали вече до чайната маса. Прислугата бе застанала около масата, но княз Андрей го нямаше и беше същият предишен живот.
— А, ето я — каза Иля Андреич, като видя влязлата Наташа. — Я седни при мене. — Но Наташа спря до майка си, като оглеждаше наоколо, сякаш търсеше нещо.
— Мамо! — рече тя. — Дайте ми го, дайте ми го, мамо, по-скоро, по-скоро — и пак едва сдържа риданията си.
Тя приседна до масата и послуша разговорите на по-големите и Николай, който също бе дошъл на масата. „Боже мой, Боже мой, същите лица, същите разговори, също тъй татко държи чашката и също тъй духа в нея“ — мислеше Наташа, чувствувайки с ужас отвращението, което се надигаше в нея срещу всичките и домашни, за това, че те бяха все същите.
След чая Николай, Соня и Наташа отидоха в диванната, в любимия си ъгъл, дето винаги почваха най-сърдечните им разговори.
Глава IX
Пришли святки, и кроме парадной обедни, кроме торжественных и скучных поздравлений соседей и дворовых, кроме на всех надетых новых платьев, не было ничего особенного, ознаменовывающего святки, а в безветренном 20-ти градусном морозе, в ярком ослепляющем солнце днем и в звездном зимнем свете ночью, чувствовалась потребность какого-нибудь ознаменования этого времени.
На третий день праздника после обеда все домашние разошлись по своим комнатам. Было самое скучное время дня. Николай, ездивший утром к соседям, заснул в диванной. Старый граф отдыхал в своем кабинете. В гостиной за круглым столом сидела Соня, срисовывая узор. Графиня раскладывала карты. Настасья Ивановна-шут с печальным лицом сидел у окна с двумя старушками. Наташа вошла в комнату, подошла к Соне, посмотрела, что она делает, потом подошла к матери и молча остановилась.
— Что ты ходишь, как бесприютная? — сказала ей мать. — Что тебе надо?
— Его мне надо… сейчас, сию минуту мне его надо, — сказала Наташа, блестя глазами и не улыбаясь. — Графиня подняла голову и пристально посмотрела на дочь.
— Не смотрите на меня. Мама, не смотрите, я сейчас заплачу.
— Садись, посиди со мной, — сказала графиня.
— Мама, мне его надо. За что я так пропадаю, мама?… — Голос ее оборвался, слезы брызнули из глаз, и она, чтобы скрыть их, быстро повернулась и вышла из комнаты. Она вышла в диванную, постояла, подумала и пошла в девичью. Там старая горничная ворчала на молодую девушку, запыхавшуюся, с холода прибежавшую с дворни.
— Будет играть-то, — говорила старуха. — На всё время есть.
— Пусти ее, Кондратьевна, — сказала Наташа. — Иди, Мавруша, иди.
И отпустив Маврушу, Наташа через залу пошла в переднюю. Старик и два молодые лакея играли в карты. Они прервали игру и встали при входе барышни. «Что бы мне с ними сделать?» подумала Наташа. — Да, Никита, сходи пожалуста… куда бы мне его послать? — Да, сходи на дворню и принеси пожалуста петуха; да, а ты, Миша, принеси овса.
— Немного овса прикажете? — весело и охотно сказал Миша.
— Иди, иди скорее, — подтвердил старик.
— Федор, а ты мелу мне достань.
Проходя мимо буфета, она велела подавать самовар, хотя это было вовсе не время.
Буфетчик Фока был самый сердитый человек из всего дома. Наташа над ним любила пробовать свою власть. Он не поверил ей и пошел спросить, правда ли?
— Уж эта барышня! — сказал Фока, притворно хмурясь на Наташу.
Никто в доме не рассылал столько людей и не давал им столько работы, как Наташа. Она не могла равнодушно видеть людей, чтобы не послать их куда-нибудь. Она как будто пробовала, не рассердится ли, не надуется ли на нее кто из них, но ничьих приказаний люди не любили так исполнять, как Наташиных. «Что бы мне сделать? Куда бы мне пойти?» думала Наташа, медленно идя по коридору.
— Настасья Ивановна, что от меня родится? — спросила она шута, который в своей куцавейке шел навстречу ей.
— От тебя блохи, стрекозы, кузнецы, — отвечал шут.
— Боже мой, Боже мой, всё одно и то же. Ах, куда бы мне деваться? Что бы мне с собой сделать? — И она быстро, застучав ногами, побежала по лестнице к Фогелю, который с женой жил в верхнем этаже. У Фогеля сидели две гувернантки, на столе стояли тарелки с изюмом, грецкими и миндальными орехами. Гувернантки разговаривали о том, где дешевле жить, в Москве или в Одессе. Наташа присела, послушала их разговор с серьезным задумчивым лицом и встала. — Остров Мадагаскар, — проговорила она. — Ма-да-гас-кар, — повторила она отчетливо каждый слог и не отвечая на вопросы m-me Schoss о том, что она говорит, вышла из комнаты. Петя, брат ее, был тоже наверху: он с своим дядькой устраивал фейерверк, который намеревался пустить ночью. — Петя! Петька! — закричала она ему, — вези меня вниз. с — Петя подбежал к ней и подставил спину. Она вскочила на него, обхватив его шею руками и он подпрыгивая побежал с ней. — Нет не надо — остров Мадагаскар, — проговорила она и, соскочив с него, пошла вниз.
Как будто обойдя свое царство, испытав свою власть и убедившись, что все покорны, но что всё-таки скучно, Наташа пошла в залу, взяла гитару, села в темный угол за шкапчик и стала в басу перебирать струны, выделывая фразу, которую она запомнила из одной оперы, слышанной в Петербурге вместе с князем Андреем. Для посторонних слушателей у ней на гитаре выходило что-то, не имевшее никакого смысла, но в ее воображении из-за этих звуков воскресал целый ряд воспоминаний. Она сидела за шкапчиком, устремив глаза на полосу света, падавшую из буфетной двери, слушала себя и вспоминала. Она находилась в состоянии воспоминания.
Соня прошла в буфет с рюмкой через залу. Наташа взглянула на нее, на щель в буфетной двери и ей показалось, что она вспоминает то, что из буфетной двери в щель падал свет и что Соня прошла с рюмкой. «Да и это было точь в точь также», подумала Наташа. — Соня, что это? — крикнула Наташа, перебирая пальцами на толстой струне.
— Ах, ты тут! — вздрогнув, сказала Соня, подошла и прислушалась. — Не знаю. Буря? — сказала она робко, боясь ошибиться.
«Ну вот точно так же она вздрогнула, точно так же подошла и робко улыбнулась тогда, когда это уж было», подумала Наташа, «и точно так же… я подумала, что в ней чего-то недостает».
— Нет, это хор из Водоноса, слышишь! — И Наташа допела мотив хора, чтобы дать его понять Соне.
— Ты куда ходила? — спросила Наташа.
— Воду в рюмке переменить. Я сейчас дорисую узор.
— Ты всегда занята, а я вот не умею, — сказала Наташа. — А Николай где?
— Спит, кажется.
— Соня, ты поди разбуди его, — сказала Наташа. — Скажи, что я его зову петь. — Она посидела, подумала о том, что это значит, что всё это было, и, не разрешив этого вопроса и нисколько не сожалея о том, опять в воображении своем перенеслась к тому времени, когда она была с ним вместе, и он влюбленными глазами смотрел на нее.
«Ах, поскорее бы он приехал. Я так боюсь, что этого не будет! А главное: я стареюсь, вот что! Уже не будет того, что теперь есть во мне. А может быть, он нынче приедет, сейчас приедет. Может быть приехал и сидит там в гостиной. Может быть, он вчера еще приехал и я забыла». Она встала, положила гитару и пошла в гостиную. Все домашние, учителя, гувернантки и гости сидели уж за чайным столом. Люди стояли вокруг стола, — а князя Андрея не было, и была всё прежняя жизнь.
— А, вот она, — сказал Илья Андреич, увидав вошедшую Наташу. — Ну, садись ко мне. — Но Наташа остановилась подле матери, оглядываясь кругом, как будто она искала чего-то.
— Мама! — проговорила она. — Дайте мне его, дайте, мама, скорее, скорее, — и опять она с трудом удержала рыдания.
Она присела к столу и послушала разговоры старших и Николая, который тоже пришел к столу. «Боже мой, Боже мой, те же лица, те же разговоры, так же папа держит чашку и дует точно так же!» думала Наташа, с ужасом чувствуя отвращение, подымавшееся в ней против всех домашних за то, что они были всё те же.
После чая Николай, Соня и Наташа пошли в диванную, в свой любимый угол, в котором всегда начинались их самые задушевные разговоры.