Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори томВойна и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
XIII
На 31 август, събота, всичко в къщата на Ростови беше сякаш обърнато с главата нагоре. Всички врати бяха разтворени, всичките мебели изнесени или пренесени другаде, огледалата и картините свалени. В стаите имаше сандъци, разхвърляно сено, опаковъчна хартия и въжета. Селяни и прислуга ходеха с тежки стъпки по паркета. В двора се бяха натъпкали селски каруци, някои вече натоварени догоре и овързани, други още празни.
Гласовете и стъпките на многобройната прислуга и на дошлите с коли селяни се чуваха, викайки се един друг, из двора и в къщата. Графът от заранта бе заминал за някъде. Графинята, която имаше главоболие от залисията и шума, лежеше в новата диванна, с оцетни компреси на главата. Петя не беше в къщи (той бе отишъл у един другар, с когото смяташе да се преместят от опълчението в действуващата армия). Соня присъствуваше в залата при опаковането на кристала и порцелана. Наташа седеше на пода в своята опустошена стая, посред разхвърляни рокли, панделки, шарфове, и загледана неподвижно в пода, държеше в ръце стара бална рокля, същата (вече излязла от мода), с която за първи път беше на петербургския бал.
Наташа се срамуваше, че не прави нищо, когато всички в къщи бяха толкова заети, и от сутринта на няколко пъти се опита да се залови за работа; но щеше да върши това без сърце; а тя не можеше и не умееше да върши нещо не с цялото си сърце, не с всичките си сили. Тя постоя над Соня при опаковането на порцелана, искаше да помогне, но тутакси я остави и отиде да прибира своите неща. Отначало й беше весело да раздава роклите и панделките си на горничните, но сетне, когато останалото трябваше все пак да се стегне, това й се стори отегчително.
— Дуняша, ти ще ги прибереш, нали, миличка? Нали? Нали?
И когато Дуняша на драго сърце обеща да направи всичко, Наташа седна на пода, взе старата си бална рокля и се замисли съвсем не за онова, което трябваше да я занимава сега. Замислеността, която бе обзела Наташа, се прекъсна от приказките на момичетата в съседната слугинска стая и от техните бързи стъпки от слугинската стая до задната входна площадка. Наташа стана и погледна през прозореца. На улицата бе спрял грамаден керван ранени.
Момичетата, лакеите, икономката, бавачката, готвачите, кочияшите, форейторите и момчетата от готварницата бяха застанали до портите и гледаха ранените.
Наташа метна бяла носна кърпа върху косите си и като я придържаше с две ръце за крайчетата, излезе на улицата.
Бившата икономка, бабичката Мавра Кузминишна, се отдели от множеството до портите, отиде до една каруца с гюрук от лико и заприказва с лежащия в каруцата млад, бледен офицер. Наташа приближи на няколко крачки и спря боязливо, като продължаваше да придържа кърпата и да слуша какво казва икономката.
— Е, как, значи, вие нямате никого в Москва? — каза Мавра Кузминишна. — По-удобно ще ви бъде да сте някъде на квартира… На, да речем, у нас. Господарите заминават.
— Не знам дали ще позволят — рече със слаб глас офицерът. — Ето началника… попитайте го — и той посочи един дебел майор, който се връщаше по улицата покрай редицата каруци.
Наташа с уплашени очи погледна ранения офицер в лицето и веднага тръгна срещу майора.
— Може ли да останат, ранени у нас в къщи? — попита тя.
Майорът, усмихнат, допря ръка до козирката.
— Кого искате, мамзел? — каза той, като присви очи и се усмихна.
Наташа повтори спокойно въпроса си и лицето, и цялото й държане, макар че продължаваше да държи кърпата, си за крайчетата, бяха тъй сериозни, че майорът престана да се усмихва и като се замисли отначало, сякаш се питаше доколко може да се позволи това, отговори й утвърдително.
— О, да, защо не, може — рече той.
Наташа наведе леко глава и с бързи крачки се върна при Мавра Кузминишна, която стоеше до офицера и с жално съчувствие разговаряше с него.
— Може, той каза, може! — рече шепнешком Наташа.
Покритата каруца с офицера зави в двора на Ростови и десетки коли с ранени почнаха по покана на градските жители да завиват в дворовете и да спират до входовете на къщите по Поварская улица. На Наташа явно се харесаха тия отношения с нови хора извън обикновените условия на живота. Заедно с Мавра Кузминишна тя се помъчи да повика в техния двор колкото може повече ранени.
— Все пак трябва да кажете на татко си — рече Мавра Кузминишна.
— Нищо, нищо, нима не е все едно! За един ден ще се преместим в салона. Можем да им дадем всичките наши стаи.
— Ех, и вие, госпожице, все ще измислите нещо! Ами че дори в пристройката да бъде или в празната стая, или при бавачката — пак трябва да се попита.
— Добре, ще попитам.
Наташа се завтече в къщи и през полуотворената врата влезе на пръсти в диванната, отдето лъхаше на оцет и на хофманови капки.
— Спите ли, мамо?
— Ах, какъв ти сън! — каза, събуждайки се, графинята, която току-що бе задрямала.
— Мамо, миличка — рече Наташа, като коленичи пред майка си и приближи лице до нейното. — Виновна съм, простете ми, никога вече няма да правя това, събудих ви. Изпрати ме Мавра Кузминишна, тук докараха ранени, офицери, ще позволите ли? Те няма де да се дянат; аз зная, че ще позволите… — говореше тя бързо, без да си поеме дъх.
— Какви офицери? Кого са докарали? Нищо не разбирам — каза графинята.
Наташа се засмя, графинята също се усмихна слабо. — Знаех, че ще позволите… така и ще кажа. — И като целуна майка си, Наташа стана и тръгна към вратата.
В залата тя срещна баща си, който се бе върнал в къщи с лоши известия.
— Ей на, дочакахме! — каза графът с неволно раздразнение. — И клубът затворен, и полицията се изтегля.
— Татко, нали няма нищо, че казах ранените да дойдат у дома? — каза му Наташа.
— Разбира се, нищо — отговори разсеяно графът. — Не е там въпросът и моля те сега да не се занимаваш с празни работи, а да помагаш за прибирането, и да тръгваме, да тръгваме, да тръгваме утре… — И графът предаде на мажордома и на слугите същата заповед. На обеда върналият се Петя разправяше новините, които бе донесъл.
Той каза, че днес народът вземал оръжие от Кремъл, че макар в позива на Растопчин да е казано, че той ще обяви два-три дни по-рано, вече положително е дадено нареждане утре всички да отидат с оръжие на Три Гори и че там ще стане голямо сражение.
Графинята поглеждаше с плах ужас веселото, пламнало лице на сина си, когато разправяше това. Тя знаеше, че каже ли една дума, рече ли да помоли Петя да не отива в това сражение (тя знаеше, че той се радва за това предстоящо сражение), той ще каже нещо за мъжете, за честта, за отечеството — нещо такова безсмислено, мъжко, упорито, срещу което не може да се възразява, и работата ще се развали, и затова, надявайки се, че ще нареди да заминат дотогава и да вземе със себе си Петя като защитник и покровител, не каза нищо на Петя, а след обеда повика графа и го помоли със сълзи на очи да нареди тя да замине по-скоро, още тая нощ, ако е възможно. С женската неволна хитрост на любовта тя, която досега проявяваше пълно безстрашие, каза, че ще умре от страх, ако тая нощ не заминат. Тя не се преструваше, сега се боеше от всичко.
Глава XIII
31-го августа, в субботу, в доме Ростовых все казалось перевернутым вверх дном. Все двери были растворены, вся мебель вынесена или переставлена, зеркала, картины сняты. В комнатах стояли сундуки, валялось сено, оберточная бумага и веревки. Мужики и дворовые, выносившие вещи, тяжелыми шагами ходили по паркету. На дворе теснились мужицкие телеги, некоторые уже уложенные верхом и увязанные, некоторые еще пустые.
Голоса и шаги огромной дворни и приехавших с подводами мужиков звучали, перекликиваясь, на дворе и в доме. Граф с утра выехал куда-то. Графиня, у которой разболелась голова от суеты и шума, лежала в новой диванной с уксусными повязками на голове. Пети не было дома (он пошел к товарищу, с которым намеревался из ополченцев перейти в действующую армию). Соня присутствовала в зале при укладке хрусталя и фарфора. Наташа сидела в своей разоренной комнате на полу, между разбросанными платьями, лентами, шарфами, и, неподвижно глядя на пол, держала в руках старое бальное платье, то самое (уже старое по моде) платье, в котором она в первый раз была на петербургском бале.
Наташе совестно было ничего не делать в доме, тогда как все были так заняты, и она несколько раз с утра еще пробовала приняться за дело; но душа ее не лежала к этому делу; а она не могла и не умела делать что-нибудь не от всей души, не изо всех своих сил. Она постояла над Соней при укладке фарфора, хотела помочь, но тотчас же бросила и пошла к себе укладывать свои вещи. Сначала ее веселило то, что она раздавала свои платья и ленты горничным, но потом, когда остальные все-таки надо было укладывать, ей это показалось скучным.
— Дуняша, ты уложишь, голубушка? Да? Да?
И когда Дуняша охотно обещалась ей все сделать, Наташа села на пол, взяла в руки старое бальное платье и задумалась совсем не о том, что бы должно было занимать ее теперь. Из задумчивости, в которой находилась Наташа, вывел ее говор девушек в соседней девичьей и звуки их поспешных шагов из девичьей на заднее крыльцо. Наташа встала и посмотрела в окно. На улице остановился огромный поезд раненых.
Девушки, лакеи, ключница, няня, повар, кучера, форейторы, поваренки стояли у ворот, глядя на раненых.
Наташа, накинув белый носовой платок на волосы и придерживая его обеими руками за кончики, вышла на улицу.
Бывшая ключница, старушка Мавра Кузминишна, отделилась от толпы, стоявшей у ворот, и, подойдя к телеге, на которой была рогожная кибиточка, разговаривала с лежавшим в этой телеге молодым бледным офицером. Наташа подвинулась на несколько шагов и робко остановилась, продолжая придерживать свой платок и слушая то, что говорила ключница.
— Что ж, у вас, значит, никого и нет в Москве? — говорила Мавра Кузминишна. — Вам бы покойнее где на квартире… Вот бы хоть к нам. Господа уезжают.
— Не знаю, позволят ли, — слабым голосом сказал офицер. — Вон начальник… спросите, — и он указал на толстого майора, который возвращался назад по улице по ряду телег.
Наташа испуганными глазами заглянула в лицо раненого офицера и тотчас же пошла навстречу майору.
— Можно раненым у нас в доме остановиться? — спросила она.
Майор с улыбкой приложил руку к козырьку.
— Кого вам угодно, мамзель? — сказал он, суживая глаза и улыбаясь.
Наташа спокойно повторила свой вопрос, и лицо и вся манера ее, несмотря на то, что она продолжала держать свой платок за кончики, были так серьезны, что майор перестал улыбаться и, сначала задумавшись, как бы спрашивая себя, в какой степени это можно, ответил ей утвердительно.
— О, да, отчего ж, можно, — сказал он.
Наташа слегка наклонила голову и быстрыми шагами вернулась к Мавре Кузминишне, стоявшей над офицером и с жалобным участием разговаривавшей с ним.
— Можно, он сказал, можно! — шепотом сказала Наташа.
Офицер в кибиточке завернул во двор Ростовых, и десятки телег с ранеными стали, по приглашениям городских жителей, заворачивать в дворы и подъезжать к подъездам домов Поварской улицы. Наташе, видимо, поправились эти, вне обычных условий жизни, отношения с новыми людьми. Она вместе с Маврой Кузминишной старалась заворотить на свой двор как можно больше раненых.
— Надо все-таки папаше доложить, — сказала Мавра Кузминишна.
— Ничего, ничего, разве не все равно! На один день мы в гостиную перейдем. Можно всю нашу половину им отдать.
— Ну, уж вы, барышня, придумаете! Да хоть и в флигеля, в холостую, к нянюшке, и то спросить надо.
— Ну, я спрошу.
Наташа побежала в дом и на цыпочках вошла в полуотворенную дверь диванной, из которой пахло уксусом и гофманскими каплями.
— Вы спите, мама?
— Ах, какой сон! — сказала, пробуждаясь, только что задремавшая графиня.
— Мама, голубчик, — сказала Наташа, становясь на колени перед матерью и близко приставляя свое лицо к ее лицу. — Виновата, простите, никогда не буду, я вас разбудила. Меня Мавра Кузминишна послала, тут раненых привезли, офицеров, позволите? А им некуда деваться; я знаю, что вы позволите… — говорила она быстро, не переводя духа.
— Какие офицеры? Кого привезли? Ничего не понимаю, — сказала графиня.
Наташа засмеялась, графиня тоже слабо улыбалась.
— Я знала, что вы позволите… так я так и скажу. — И Наташа, поцеловав мать, встала и пошла к двери.
В зале она встретила отца, с дурными известиями возвратившегося домой.
— Досиделись мы! — с невольной досадой сказал граф. — И клуб закрыт, и полиция выходит.
— Папа, ничего, что я раненых пригласила в дом? — сказала ему Наташа.
— Разумеется, ничего, — рассеянно сказал граф. — Не в том дело, а теперь прошу, чтобы пустяками не заниматься, а помогать укладывать и ехать, ехать, ехать завтра… — И граф передал дворецкому и людям то же приказание. За обедом вернувшийся Петя рассказывал свои новости.
Он говорил, что нынче народ разбирал оружие в Кремле, что в афише Растопчина хотя и сказано, что он клич кликнет дня за два, но что уж сделано распоряжение наверное о том, чтобы завтра весь народ шел на Три Горы с оружием, и что там будет большое сражение.
Графиня с робким ужасом посматривала на веселое, разгоряченное лицо своего сына в то время, как он говорил это. Она знала, что ежели она скажет слово о том, что она просит Петю не ходить на это сражение (она знала, что он радуется этому предстоящему сражению), то он скажет что-нибудь о мужчинах, о чести, об отечестве, — что-нибудь такое бессмысленное, мужское, упрямое, против чего нельзя возражать, и дело будет испорчено, и поэтому, надеясь устроить так, чтобы уехать до этого и взять с собой Петю, как защитника и покровителя, она ничего не сказала Пете, а после обеда призвала графа и со слезами умоляла его увезти ее скорее, в эту же ночь, если возможно. С женской, невольной хитростью любви, она, до сих пор выказывавшая совершенное бесстрашие, говорила, что она умрет от страха, ежели не уедут нынче ночью. Она, не притворяясь, боялась теперь всего.