Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Война и мир, –1869 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Първи и втори том

 

Пето издание

Народна култура, София, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Издательство „Художественная литература“

Москва, 1968

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

 

Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾

Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32

Издат. №41 (2616)

Поръчка на печатницата №1265

ЛГ IV

Цена 3,40 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София

Народна култура — София

 

 

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Трети и четвърти том

 

Пето издание

Народна култура, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Тома третий и четвертый

Издателство „Художественная литература“

Москва, 1969

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова

 

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51

Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2

Издат. №42 (2617)

Поръчка на печатницата №1268

ЛГ IV

 

Цена 3,38 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Метаданни

Данни

Година
–1869 (Обществено достояние)
Език
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

История

  1. — Добавяне

II

В началото на зимата княз Николай Андреич Болконски пристигна с дъщеря си в Москва. Поради своето минало, поради ума и оригиналността си и особено поради отслабналия през това време възторг от царуването на Император Александър и поради антифренското и патриотическо направление, което господствуваше по онова време в Москва, княз Николай Андреич веднага стана предмет на особена почит от страна на московчани и център на московската опозиция на правителството.

През тая година князът много остаря. У него се появиха острите признаци на старостта: заспиваше неочаквано, забравяше най-близките по време събития, а помнеше отдавнашните и приемаше с детско тщеславие ролята на глава на московската опозиция. Но въпреки това, когато старецът се явяваше, особено вечер за чая, облечен с шубката си и с напудрената си перука, и засегнат от някого, почваше накъсо да разказва за миналото — или още по-накъсо и рязко да осъжда сегашното, той предизвикваше у всички свои гости едно и също чувство на почтително уважение. За посетителите целият тоя старинен дом с грамадни трюмо[1], с дореволюционни мебели, с тия лакеи с перуки и самият той, рязък и умен старец от миналия век, с неговата кротка дъщеря и с хубавичката французойка, които благоговееха пред него, беше величествено-приятно зрелище. Но посетителите не мислеха, че освен тия два-три часа, през които виждаха домакините, имаше още двадесет и два часа от денонощието, през които се движеше скритият вътрешен живот на къщата.

Напоследък, в Москва, тоя вътрешен живот стана много тежък за княжна Маря. В Москва тя беше лишена от най-хубавите, си радости — разговорите с божите хора и уединението, които я ободряваха в Лѝсие Гори, и тя нямаше никакви изгоди и радости от столичния живот. Тя не ходеше във висшето общество; всички знаеха, че баща й не я пуска, ако той не бъде с нея, а той не можеше да ходи поради лошото си здраве, и вече престанаха да я канят на обеди и вечерни приеми. Тя се бе простила с надеждата да се омъжи. Виждаше студенината и озлобението, с които княз Николай Андреич приемаше и пресичаше посещенията на младите хора, които идваха понякога у тях и можеха да й бъдат кандидати. Приятелки княжна Маря нямаше: през това пребиваване в Москва тя се разочарова от двете си най-близки приятелки: m-lle Bourienne, с която и по-рано не можеше да бъде съвсем откровена, сега й стана неприятна и поради известни причини тя почна да страни от нея; Жули, която беше в Москва и на която княжна Маря пет години народ бе писала — излезе, че й е съвсем чужда, когато княжна Маря отново се срещна с нея лично. По това време Жули, която поради смъртта на братята си бе станала една от най-богатите моми за омъжване в Москва, беше в пълен разгар на светските удоволствия. Тя бе обкръжена от млади хора, които, както мислеше тя, бяха оценили изведнъж нейните качества. Жули беше в оня период на остаряваща светска госпожица, която чувствува, че е дошъл последният й шанс за омъжване и че съдбата й ще трябва да се реши сега или никога. В четвъртъците княжна Маря с тъжна усмивка си казваше, че сега няма кому да пише, тъй като Жули, Жули, от чието присъствие тя нямаше никаква радост, беше тук и се виждаше с нея всяка седмица. Тя, като някой стар емигрант, който се е отказал да се ожени за дамата, у която няколко години е прекарвал вечерите си, тъй като, ако се ожени, не би знаел къде да прекарва вечерите си, съжаляваше, че Жули е тук и че няма кому да пише. В Москва княжна Маря нямаше с кого да поговори, кому да повери скръбта си, а през това време се бе прибавила много нова скръб. Времето за връщането на княз Андрей и за женитбата му наближаваше, а неговата поръка да подготви бащата не само че не бе изпълнена, но, напротив, работата изглеждаше съвсем загубена и напомнянето за графиня Ростова караше стария княз, който и без това през повечето време беше в лошо настроение, да излиза вън от себе си. Новата скръб, която напоследък се бе прибавила на княжна Маря, бяха уроците, които тя даваше на шестгодишния си племенник. В отношенията си с Николушка тя с ужас видя в себе си раздразнителността, която имаше баща й. Колко пъти си беше казвала, че когато учи племенника си, не бива да си позволява да кипва и почти всеки път, когато сядаше с пръчицата за показване френската азбука, ней така й се искаше по-скоро и по-лесно да прелее своите знания в детето, което вече се страхуваше, че всеки миг лелята ще се разсърди — че при най-малкото невнимание на момченцето тя трепваше, бързаше, ядосваше се, повишаваше гласа си, а понякога го дърпаше за ръката и го наказваше да стои в ъгъла. Когато го оставяше да стои в ъгъла, тя сама се разплакваше, че нейната природа е зла, лоша и Николушка, подражавайки нейните ридания, излизаше без позволение от ъгъла, приближаваше се до нея, дръпваше от лицето й нейните мокри ръце и я утешаваше. Но най-голямата, най-голямата скръб на княжната се причиняваше от раздразнителността на баща й, която винаги бе насочена срещу дъщерята и стигаше напоследък до жестокост. Ако той би я накарал да прави поклони цяла нощ, ако я биеше, ако я караше да мъкне дърва и вода — не би й минало и през ума, че положението й е тежко; но тоя любещ мъчител — най-жесток, защото я обичаше и затуй мъчеше и себе си, и нея — умееше умишлено не само да я оскърби и унизи, но и да й докаже, че тя винаги и за всичко е виновна. Напоследък у него се яви нова особеност, която повече от всичко измъчваше княжна Маря — то беше голямото му сближение с m-lle Bourienne. Хрумналата му в първия миг мисъл-шега, след като бе получил известие за намерението на сина си — че щом Андрей ще се жени, и той самият ще се ожени за m-lle Bourienne, очевидно му се бе харесала и напоследък той с упорство (както се струваше на княжна Маря), само за да я оскърби, проявяваше особена любезност към m-lle Bourienne и изказваше недоволството си от дъщерята чрез показване на любов към m-lle Bourienne.

Един път в Москва в присъствието на княжна Маря (ней се стори, че баща й нарочно направи това в нейно присъствие) старият княз целуна ръка на m-lle Bourienne, привлече я до себе си и я прегърна, като я погали. Княжна Маря се изчерви и излезе от стаята. След няколко минути m-lle Bourienne влезе усмихната при княжна Маря, разправяйки с приятния си глас нещо весело. Княжна Маря бързо избърса сълзите си, приближи се с решителни стъпки до m-lle Bourienne и очевидно без сама да знае, бързо и гневно и с избухвания в гласа закрещя на французойката:

— Това е отвратително, низко и безчовечно да се използува слабостта… — Тя не довърши. — Излезте от стаята ми — извика тя и зарида.

На другия ден князът не каза нищо на дъщеря си, но тя забеляза, че на обяд той заповяда да поднасят ястията най-напред на m-lle Bourienne. В края на обяда, когато бюфетчикът по досегашния си навик поднесе кафе най-първо на княжната, князът изведнъж освирепя, запрати тояжката си срещу Филип и веднага разпореди да го дадат войник.

— Не чуват… два пъти казах!… Не чуват! Тя е първият човек в тая къща; тя е моят най-добър приятел — викаше князът. — И ако ти си позволиш — викна той в гнева си, като се обърна за първи път към княжна Маря — още веднъж, както вчера си посмяла… да се забравиш пред нея, аз ще ти дам да разбереш кой е господар в къщи. Вън! Да не съм те видял; искай прошка от нея!

Княжна Маря поиска прошка от Амалия Евгениевна и от баща си — за себе си и за Филип-бюфетчика, който я помоли да се застъпи.

В такива минути в душата на княжна Маря се натрупваше чувство, което приличаше на жертвена гордост. И изведнъж, в тия именно минути, тоя баща, когото тя осъждаше, почваше пред нея или да търси очилата си, опипвайки около тях, и не ти виждаше, или забравяше какво бе станало преди малко, или правеше с немощните си нозе невярна стъпка и поглеждаше около себе си дали някой не е видял слабостта му, или пък, което беше най-лошо, на обяд, когато нямаше гости, които го държаха нащрек, той изведнъж задрямваше, изпускаше салфетката си и навеждаше над чинията разтрепераната си глава. „Той е стар и слаб, а аз се осмелявам да го осъждам!“ — с отвращение към себе си мислеше тя в такива минути.

Бележки

[1] Големи стенни огледала. — Б.пр.

Глава II

В начале зимы, князь Николай Андреич Болконский с дочерью приехали в Москву. По своему прошедшему, по своему уму и оригинальности, в особенности по ослаблению на ту пору восторга к царствованию императора Александра, и по тому анти-французскому и патриотическому направлению, которое царствовало в то время в Москве, князь Николай Андреич сделался тотчас же предметом особенной почтительности москвичей и центром московской оппозиции правительству.

Князь очень постарел в этот год. В нем появились резкие признаки старости: неожиданные засыпанья, забывчивость ближайших по времени событий и памятливость к давнишним, и детское тщеславие, с которым он принимал роль главы московской оппозиции. Несмотря на то, когда старик, особенно по вечерам, выходил к чаю в своей шубке и пудренном парике, и начинал, затронутый кем-нибудь, свои отрывистые рассказы о прошедшем, или еще более отрывистые и резкие суждения о настоящем, он возбуждал во всех своих гостях одинаковое чувство почтительного уважения. Для посетителей весь этот старинный дом с огромными трюмо, дореволюционной мебелью, этими лакеями в пудре, и сам прошлого века крутой и умный старик с его кроткою дочерью и хорошенькой француженкой, которые благоговели перед ним, — представлял величественно-приятное зрелище. Но посетители не думали о том, что кроме этих двух-трех часов, во время которых они видели хозяев, было еще 22 часа в сутки, во время которых шла тайная внутренняя жизнь дома.

В последнее время в Москве эта внутренняя жизнь сделалась очень тяжела для княжны Марьи. Она была лишена в Москве тех своих лучших радостей — бесед с божьими людьми и уединения, — которые освежали ее в Лысых Горах, и не имела никаких выгод и радостей столичной жизни. В свет она не ездила; все знали, что отец не пускает ее без себя, а сам он по нездоровью не мог ездить, и ее уже не приглашали на обеды и вечера. Надежду на замужество княжна Марья совсем оставила. Она видела ту холодность и озлобление, с которыми князь Николай Андреич принимал и спроваживал от себя молодых людей, могущих быть женихами, иногда являвшихся в их дом. Друзей у княжны Марьи не было: в этот приезд в Москву она разочаровалась в своих двух самых близких людях. М-lle Bourienne, с которой она и прежде не могла быть вполне откровенна, теперь стала ей неприятна и она по некоторым причинам стала отдаляться от нее. Жюли, которая была в Москве и к которой княжна Марья писала пять лет сряду, оказалась совершенно чужою ей, когда княжна Марья вновь сошлась с нею лично. Жюли в это время, по случаю смерти братьев сделавшись одной из самых богатых невест в Москве, находилась во всем разгаре светских удовольствий. Она была окружена молодыми людьми, которые, как она думала, вдруг оценили ее достоинства. Жюли находилась в том периоде стареющейся светской барышни, которая чувствует, что наступил последний шанс замужества, и теперь или никогда должна решиться ее участь. Княжна Марья с грустной улыбкой вспоминала по четвергам, что ей теперь писать не к кому, так как Жюли, Жюли, от присутствия которой ей не было никакой радости, была здесь и виделась с нею каждую неделю. Она, как старый эмигрант, отказавшийся жениться на даме, у которой он проводил несколько лет свои вечера, жалела о том, что Жюли была здесь и ей некому писать. Княжне Марье в Москве не с кем было поговорить, некому поверить своего горя, а горя много прибавилось нового за это время. Срок возвращения князя Андрея и его женитьбы приближался, а его поручение приготовить к тому отца не только не было исполнено, но дело напротив казалось совсем испорчено, и напоминание о графине Ростовой выводило из себя старого князя, и так уже большую часть времени бывшего не в духе. Новое горе, прибавившееся в последнее время для княжны Марьи, были уроки, которые она давала шестилетнему племяннику. В своих отношениях с Николушкой она с ужасом узнавала в себе свойство раздражительности своего отца. Сколько раз она ни говорила себе, что не надо позволять себе горячиться уча племянника, почти всякий раз, как она садилась с указкой за французскую азбуку, ей так хотелось поскорее, полегче перелить из себя свое знание в ребенка, уже боявшегося, что вот-вот тетя рассердится, что она при малейшем невнимании со стороны мальчика вздрагивала, торопилась, горячилась, возвышала голос, иногда дергала его за руку и ставила в угол. Поставив его в угол, она сама начинала плакать над своей злой, дурной натурой, и Николушка, подражая ей рыданьями, без позволенья выходил из угла, подходил к ней и отдергивал от лица ее мокрые руки, и утешал ее. Но более, более всего горя доставляла княжне раздражительность ее отца, всегда направленная против дочери и дошедшая в последнее время до жестокости. Ежели бы он заставлял ее все ночи класть поклоны, ежели бы он бил ее, заставлял таскать дрова и воду, — ей бы и в голову не пришло, что ее положение трудно; но этот любящий мучитель, самый жестокий от того, что он любил и за то мучил себя и ее, — умышленно умел не только оскорбить, унизить ее, но и доказать ей, что она всегда и во всем была виновата. В последнее время в нем появилась новая черта, более всего мучившая княжну Марью — это было его большее сближение с m-lle Bourienne. Пришедшая ему, в первую минуту по получении известия о намерении своего сына, мысль-шутка о том, что ежели Андрей женится, то и он сам женится на Bourienne, — видимо понравилась ему, и он с упорством последнее время (как казалось княжне Марье) только для того, чтобы ее оскорбить, выказывал особенную ласку к m-lle Bоurienne и выказывал свое недовольство к дочери выказываньем любви к Bourienne.

Однажды в Москве, в присутствии княжны Марьи (ей казалось, что отец нарочно при ней это сделал), старый князь поцеловал у m-lle Bourienne руку и, притянув ее к себе, обнял лаская. Княжна Марья вспыхнула и выбежала из комнаты. Через несколько минут m-lle Bourienne вошла к княжне Марье, улыбаясь и что-то весело рассказывая своим приятным голосом. Княжна Марья поспешно отерла слезы, решительными шагами подошла к Bourienne и, видимо сама того не зная, с гневной поспешностью и взрывами голоса, начала кричать на француженку: «Это гадко, низко, бесчеловечно пользоваться слабостью…» Она не договорила. «Уйдите вон из моей комнаты», прокричала она и зарыдала.

На другой день князь ни слова не сказал своей дочери; но она заметила, что за обедом он приказал подавать кушанье, начиная с m-lle Bourienne. В конце обеда, когда буфетчик, по прежней привычке, опять подал кофе, начиная с княжны, князь вдруг пришел в бешенство, бросил костылем в Филиппа и тотчас же сделал распоряжение об отдаче его в солдаты. «Не слышат… два раза сказал!… не слышат!»

«Она — первый человек в этом доме; она — мой лучший друг, — кричал князь. — И ежели ты позволишь себе, — закричал он в гневе, в первый раз обращаясь к княжне Марье, — еще раз, как вчера ты осмелилась… забыться перед ней, то я тебе покажу, кто хозяин в доме. Вон! чтоб я не видал тебя; проси у ней прощенья!»

Княжна Марья просила прощенья у Амальи Евгеньевны и у отца за себя и за Филиппа-буфетчика, который просил заступы.

В такие минуты в душе княжны Марьи собиралось чувство, похожее на гордость жертвы. И вдруг в такие-то минуты, при ней, этот отец, которого она осуждала, или искал очки, ощупывая подле них и не видя, или забывал то, что сейчас было, или делал слабевшими ногами неверный шаг и оглядывался, не видал ли кто его слабости, или, что было хуже всего, он за обедом, когда не было гостей, возбуждавших его, вдруг задремывал, выпуская салфетку, и склонялся над тарелкой, трясущейся головой. «Он стар и слаб, а я смею осуждать его!» думала она с отвращением к самой себе в такие минуты.