Лев Толстой
Война и мир (309)

Лев Толстой
Война и мир (309)

XV

Депото и пленниците, и обозът на маршала спряха в село Шамшево. Всички се струпаха около огньовете. Пиер отиде до един огън, похапна печено конско месо, легна с гръб към огъня и тутакси заспа. Той отново заспа такъв сън, какъвто спа в Можайск, след Бородино.

Отново събитията от действителността се сливаха със сънища и отново някой, той самият или някой друг, му изричаше мисли, и дори същите мисли, които му бяха казвани в Можайск.

„Животът е всичко. Животът е Бог. Всичко се мести и движи, и това движение е Бог. И докато има живот, има наслада от осъзнаването на божеството. Да обичаш живота — значи да обичаш Бога. Най-мъчно и най-блажено е да обичаш тоя живот в страданията си, в страдания, без да си виновен.“

„Каратаев!“ — спомни си Пиер.

И изведнъж Пиер видя пред себе си като живо едно отдавна забравено кротко старче учител, което му преподаваше география в Швейцария. „Чакай“ — каза старчето. И показа на Пиер един глобус. Тоя глобус беше едно живо, разлюляно кълбо, което нямаше размери. Цялата повърхнина на кълбото беше от капки, плътно сгъстени една до друга. И тия капки непрекъснато се движеха, местеха се и ту няколко се сливаха в една, ту — една се разделяше на много. Всяка капка се стремеше да се разлее, да заеме най-голямо пространство, но другите, които се стремяха към същото, я притискаха, понякога я унищожаваха, а понякога се сливаха с нея.

„Ето живота“ — каза старчето учител.

„Колко е просто и ясно това — помисли Пиер. — Как съм могъл да не го зная по-рано.“

„В средата е Бог и всяка капка се стреми да се разшири, та да го отразява в най-големи размери. И расте, слива се и се свива, и се унищожава на повърхността, отива в дълбочините и отново изплува. Ето Каратаев се разля и изчезна. Vous avez compris, mon enfant“^[1] — каза учителят.

— Vous avez compris, sacre nom^[2] — извика някакъв глас и Пиер се събуди.

Той се привдигна и седна. До огъня седеше приклекнал един французин, който току-що бе изблъскал от мястото му един руски войник, и печеше на шомпол месо. Жилестите му, запретнати, обрасли с косми червени ръце с къси пръсти ловко обръщаха шомпола. Кафявото му мрачно лице със смръщени вежди се виждаше ясно при светлината на жарта.

— Ca lui est bien egal — избърбори той, като се обърна бързо към войника, застанал зад него — … brigand. Va!^[3]

И завъртял шомпола, войникът погледна мрачно Пиер. Пиер се извърна и се вгледа в сянката. Един пленен руски войник, оня, когото французинът беше блъснал, седеше до огъня и потупваше с ръка нещо. Като се вгледа по-хубаво, Пиер позна моравото кученце, което бе седнало до войника и въртеше опашка.

— А, върна ли се? — рече Пиер. — А, Пла… — почна той и не довърши. Във въображението му изведнъж, едновременно, свързвайки се помежду си, изникнаха спомени за погледа, който бе отправил към него Платон, когато седеше под дървото, за изстрела, чут от това място, за виенето на кучето, за престъпните лица на двамата французи, които бяха изтичали край него, за свалената димяща пушка, за отсъствието на Каратаев при тая почивка и той беше вече готов да разбере, че Каратаев е убит, но в същия миг в душата му изведнъж изникна споменът за една вечер, прекарана през лятото, на балкона на киевската му къща с една красавица полякиня. И в края на краищата, като не можа да свърже спомените си от днешния ден и не направи никакъв извод от тях, Пиер затвори очи и картината на лятната природа се смеси със спомена за къпане, за течното разлюляно кълбо и той потъна в някаква вода, така че водата го покри над главата.

Преди да изгрее слънцето, силни, чести изстрели и викове го събудиха. Край него изтичаха французи.

— Les cosaques!^[4] — извика един от тях и след миг множество руски лица обкръжиха Пиер.

Пиер дълго не можа да разбере какво става с него. Той чуваше от всички страни радостните ридания на другарите си.

— Братчета! Скъпи мои, милички! — викаха, плачейки, старите войници, като прегръщаха казаците и хусарите. Хусарите и казаците обкръжаваха пленниците и бързо им предлагаха кой дрехи, кой ботуши, кой хляб. Седнал сред тях, Пиер ридаеше и не можеше да изрече ни една дума: той прегърна първия дошъл при него войник и плачейки, почна да го целува.

Долохов бе застанал до портата на разрушената къща и пропускаше край себе си струпаните обезоръжени французи. Развълнувани от всичко, което се бе случило, французите приказваха високо помежду си; но когато минаваха покрай Долохов, който лекичко шибаше с бич ботушите си и ги гледаше със своя студен, стъклен, необещаващ нищо хубаво поглед, млъкваха. От другата страна бе застанал един казак на Долохов и броеше пленниците, като отбелязваше всяка стотица с тебеширена черта на портата.

— Колко? — попита го Долохов.

— Втора стотица — отговори казакът.

— Filez, filez^[5] — повтаряше Долохов, научил тоя израз от французите, и когато очите му срещаха очите на пленник, който минаваше край него, погледът му пламваше с жесток блясък.

С мрачно лице и свален калпак Денисов вървеше след казаците, които носеха тялото на Петя Ростов към изкопания в градината трап.

Глава XV

Депо, и пленные, и обоз маршала остановились в деревне Шамшеве. Все сбилось в кучу у костров. Пьер подошел к костру, поел жареного лошадиного мяса, лег спиной к огню и тотчас же заснул. Он спал опять тем же сном, каким он спал в Можайске после Бородина.

Опять события действительности соединялись с сновидениями, и опять кто-то, сам ли он или кто другой, говорил ему мысли, и даже те же мысли, которые ему говорились в Можайске.

«Жизнь есть всё. Жизнь есть бог. Все перемещается и движется, и это движение есть бог. И пока есть жизнь, есть наслаждение самосознания божества. Любить жизнь, любить бога. Труднее и блаженнее всего любить эту жизнь в своих страданиях, в безвинности страданий».

«Каратаев» — вспомнилось Пьеру.

И вдруг Пьеру представился, как живой, давно забытый, кроткий старичок учитель, который в Швейцарии преподавал Пьеру географию. «Постой», — сказал старичок. И он показал Пьеру глобус. Глобус этот был живой, колеблющийся шар, не имеющий размеров. Вся поверхность шара состояла из капель, плотно сжатых между собой. И капли эти все двигались, перемещались и то сливались из нескольких в одну, то из одной разделялись на многие. Каждая капля стремилась разлиться, захватить наибольшее пространство, но другие, стремясь к тому же, сжимали ее, иногда уничтожали, иногда сливались с нею.

— Вот жизнь, — сказал старичок учитель.

«Как это просто и ясно, — подумал Пьер. — Как я мог не знать этого прежде».

— В середине бог, и каждая капля стремится расшириться, чтобы в наибольших размерах отражать его. И растет, сливается, и сжимается, и уничтожается на поверхности, уходит в глубину и опять всплывает. Вот он, Каратаев, вот разлился и исчез. — Vous avez compris, mon enfant,^[1] — сказал учитель.

— Vous avez compris, sacré nom,^[2] — закричал голос, и Пьер проснулся.

Он приподнялся и сел. У костра, присев на корточках, сидел француз, только что оттолкнувший русского солдата, и жарил надетое на шомпол мясо. Жилистые, засученные, обросшие волосами, красные руки с короткими пальцами ловко поворачивали шомпол. Коричневое мрачное лицо с насупленными бровями ясно виднелось в свете угольев.

— Ça lui est bien égal, — проворчал он, быстро обращаясь к солдату, стоявшему за ним. — …brigand. Va!^[3]

И солдат, вертя шомпол, мрачно взглянул на Пьера. Пьер отвернулся, вглядываясь в тени. Один русский солдат пленный, тот, которого оттолкнул француз, сидел у костра и трепал по чем-то рукой. Вглядевшись ближе, Пьер узнал лиловую собачонку, которая, виляя хвостом, сидела подле солдата.

— А, пришла? — сказал Пьер. — А, Пла… — начал он и не договорил. В его воображении вдруг, одновременно, связываясь между собой, возникло воспоминание о взгляде, которым смотрел на него Платон, сидя под деревом, о выстреле, слышанном на том месте, о вое собаки, о преступных лицах двух французов, пробежавших мимо его, о снятом дымящемся ружье, об отсутствии Каратаева на этом привале, и он готов уже был понять, что Каратаев убит, но в то же самое мгновенье в его душе, взявшись бог знает откуда, возникло воспоминание о вечере, проведенном им с красавицей полькой, летом, на балконе своего киевского дома. И все-таки не связав воспоминаний нынешнего дня и не сделав о них вывода, Пьер закрыл глаза, и картина летней природы смешалась с воспоминанием о купанье, о жидком колеблющемся шаре, и он опустился куда-то в воду, так что вода сошлась над его головой.

Перед восходом солнца его разбудили громкие частые выстрелы и крики. Мимо Пьера пробежали французы.

— Les cosaques!^[4] — прокричал один из них, и через минуту толпа русских лиц окружила Пьера.

Долго не мог понять Пьер того, что с ним было. Со всех сторон он слышал вопли радости товарищей.

— Братцы! Родимые мои, голубчики! — плача, кричали старые солдаты, обнимая казаков и гусар. Гусары и казаки окружали пленных и торопливо предлагали кто платья, кто сапоги, кто хлеба. Пьер рыдал, сидя посреди их, и не мог выговорить ни слова; он обнял первого подошедшего к нему солдата и, плача, целовал его.

Долохов стоял у ворот разваленного дома, пропуская мимо себя толпу обезоруженных французов. Французы, взволнованные всем происшедшим, громко говорили между собой; но когда они проходили мимо Долохова, который слегка хлестал себя по сапогам нагайкой и глядел на них своим холодным, стеклянным, ничего доброго не обещающим взглядом, говор их замолкал. С другой стороны стоял казак Долохова и считал пленных, отмечая сотни чертой мела на воротах.

— Сколько? — спросил Долохов у казака, считавшего пленных.

— На вторую сотню, — отвечал казак.

— Filez, filez,^[5] — приговаривал Долохов, выучившись этому выражению у французов, и, встречаясь глазами с проходившими пленными, взгляд его вспыхивал жестоким блеском. Денисов, с мрачным лицом, сняв папаху, шел позади казаков, несших к вырытой в саду яме тело Пети Ростова.