Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Война и мир, –1869 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Първи и втори том

 

Пето издание

Народна култура, София, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Издательство „Художественная литература“

Москва, 1968

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

 

Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾

Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32

Издат. №41 (2616)

Поръчка на печатницата №1265

ЛГ IV

Цена 3,40 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София

Народна култура — София

 

 

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Трети и четвърти том

 

Пето издание

Народна култура, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Тома третий и четвертый

Издателство „Художественная литература“

Москва, 1969

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова

 

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51

Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2

Издат. №42 (2617)

Поръчка на печатницата №1268

ЛГ IV

 

Цена 3,38 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Метаданни

Данни

Година
–1869 (Обществено достояние)
Език
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

История

  1. — Добавяне

III

Княжна Маря отложи заминаването си. Соня и графът се помъчиха да заменят Наташа, но не можаха. Те видяха, че само тя можеше да удържа майка си от безумното отчаяние. Три седмици Наташа неотстъпно живя при майка си, спа на кресло в нейната стая, даваше й да пие, хранеше я и говореше с нея, без да спре — говореше, защото единствено нейният нежен, гальовен глас успокояваше графинята.

Душевната рана на майката не можа да заздравее. Смъртта на Петя разруши половината й живот. Месец след известието за смъртта на Петя, което я бе заварило свежа и бодра петдесетгодишна жена, тя излезе от стаята си полумъртва и без никакво участие в живота — баба. Но същата рана, която наполовина уби графинята, тая нова рана възвърна Наташа към живота.

Душевната рана, причинена от разкъсване на духовното същество, колкото и странно да изглежда това, се затваря постепенно, също както физическата рана. И след като дълбоката рана е заздравяла и външно краищата й са се събрали, душевната, както и физическата рана заздравява само ако извътре напира силата на живота.

Тъй заздравя раната на Наташа. Тя мислеше, че животът й е свършен. Но изведнъж обичта към майка й й показа, че същината на нейния живот — обичта — е още жива в нея. Пробуди се обичта, пробуди се и животът.

Последните дни на княз Андрей свързаха Наташа с княжна Маря. Новото нещастие още повече ги сближи. Княжна Маря отложи заминаването си и последните три седмици се грижеше за Наташа като за болно дете. Последните седмици, прекарани от Наташа в стаята на майка й, изчерпаха физическите й сили.

Веднъж, по пладне, като забеляза, че Наташа трепери в трескави тръпки, княжна Маря я заведе в своята стая и я нагласи на леглото си. Наташа легна, но когато княжна Маря спусна завесите и понечи да излезе, Наташа я повика при себе си.

— Не ми се спи, Мари, поседи при мене.

— Ти си уморена, опитай се да заспиш.

— Не, не. Защо ме отведе? Тя ще попита.

— Тя е много по-добре. Днес тъй хубаво приказва — рече княжна Маря.

Наташа лежеше в постелята и в полумрака на стаята разглеждаше лицето на княжна Маря.

„Прилича ли на него? — мислеше Наташа. — Да, прилича и не прилича. Но тя е особена, чужда, съвсем нова, непозната. И тя ме обича. Какво има в душата й? Само добро. Но как? Как мисли тя? Как гледа на мене? Да, тя е прекрасна.“

— Маша — каза тя, като притегли плахо ръката й към себе си. — Маша, недей мисли, че съм лоша. Не, нали? Маша, миличка. Колко те обичам. Нека бъдем съвсем, съвсем приятелки.

И като я прегърна, Наташа почна да целува ръцете и лицето й. Княжна Маря се засрами и в същото време зарадва от тая проява на чувствата на Наташа.

От тоя ден между княжна Маря и Наташа се установи страстно и нежно приятелство, каквото може да съществува само между жените. Те непрекъснато се целуваха, казваха си нежни думи една на друга и повечето от времето си прекарваха заедно. Ако едната излизаше, другата биваше неспокойна и бързаше да отиде при нея. Когато биваха заедно, и двете се чувствуваха по-добре, отколкото поотделно всяка сама със себе си. Между тях се установи чувство, по-силно от приятелството: то беше изключителното чувство, че можеш да живееш само в присъствието на другия.

Понякога те по цели часове мълчаха; понякога, легнали вече, почваха да говорят и говореха до заранта. Най-често говореха за далечното минало. Княжна Маря разказваше за детинството си, за майка си, за баща си, за мечтите си; и Наташа, която по-рано със спокойно неразбиране се извръщаше от тоя живот, изпълнен с преданост и покорност, от тая поезия на християнска самоотверженост, сега, чувствувайки се свързана чрез обичта с княжна Маря, обикна и миналото на княжна Маря и разбра тая неразбирана досега от нея страна на живота. Тя не смяташе да прилага в своя живот покорност и самоотверженост, защото бе свикнала да търси други радости, но разбра и обикна в другата тая неразбирана по-рано от нея добродетел. А за княжна Маря, която слушаше Наташа да разправя за детинството и за първата си младост, също така се откриваше една неразбирана по-рано страна на живота, вярата в живота и в насладите на живота.

Те все така никога не говореха за него, за да не нарушават с думи, както им се струваше, онова високо чувство, което носеха в себе си, а това премълчаване за него ги караше постепенно да го забравят, без сами да съзнават това.

Наташа бе отслабнала, побледняла и физически бе толкова слаба, че всички постоянно приказваха за здравето й и това й беше приятно. Но понякога неочаквано я връхлиташе не само страх от смъртта, но страх от болест, от слабост, от загубване на хубостта си и понякога, без да ще, тя внимателно разглеждаше голата си ръка, учудвайки се на слабостта си, или се вглеждаше сутрин в огледалото в своето удължено и жалко, както й се струваше, лице. Струваше й се, че тъй трябва да бъде, но в същото време й ставаше страшно и тъжно.

Веднъж тя се качи бързо горе и се задъха. Тя веднага си измисли работа долу и оттам пак изтича горе, за да провери силите си и да се наблюдава.

Друг път извика Дуняша и гласът й прозвуча дрезгаво. Тя втори път я извика, макар че бе чула стъпките й, извика я с оня гръден глас, с който пееше, и се вслуша в него.

Тя не знаеше това и не би го повярвала, но под оня слой тиня, който й се струваше непроницаем и който бе застлал душата й, вече покарваха тънките, нежни, млади иглички на тревата, които щяха да се вкоренят и така да застелят с жизнените си стръкчета потисналата я мъка, че скоро тя нямаше да се вижда и забелязва. Раната заздравяваше отвътре.

В края на януари княжна Маря замина за Москва и графът настоя и Наташа да замине с нея, за да се посъветва с докторите.

Глава III

Княжна Марья отложила свой отъезд. Соня, граф старались заменить Наташу, но не могли. Они видели, что она одна могла удерживать мать от безумного отчаяния. Три недели Наташа безвыходно жила при матери, спала на кресле в ее комнате, поила, кормила ее и не переставая говорила с ней, — говорила, потому что один нежный, ласкающий голос ее успокоивал графиню.

Душевная рана матери не могла залечиться. Смерть Пети оторвала половину ее жизни. Через месяц после известия о смерти Пети, заставшего ее свежей и бодрой пятидесятилетней женщиной, она вышла из своей комнаты полумертвой и не принимающею участия в жизни — старухой. Но та же рана, которая наполовину убила графиню, эта новая рана вызвала Наташу к жизни.

Душевная рана, происходящая от разрыва духовного тела, точно так же, как и рана физическая, как ни странно это кажется, после того как глубокая рана зажила и кажется сошедшейся своими краями, рана душевная, как и физическая, заживает только изнутри выпирающею силой жизни.

Так же зажила рана Наташи. Она думала, что жизнь ее кончена. Но вдруг любовь к матери показала ей, что сущность ее жизни — любовь — еще жива в ней. Проснулась любовь, и проснулась жизнь.

Последние дни князя Андрея связали Наташу с княжной Марьей. Новое несчастье еще более сблизило их. Княжна Марья отложила свой отъезд и последние три недели, как за больным ребенком, ухаживала за Наташей. Последние недели, проведенные Наташей в комнате матери, надорвали ее физические силы.

Однажды княжна Марья, в середине дня, заметив, что Наташа дрожит в лихорадочном ознобе, увела ее к себе и уложила на своей постели. Наташа легла, но когда княжна Марья, опустив сторы, хотела выйти, Наташа подозвала ее к себе.

— Мне не хочется спать. Мари, посиди со мной.

— Ты устала — постарайся заснуть.

— Нет, нет. Зачем ты увела меня? Она спросит.

— Ей гораздо лучше. Она нынче так хорошо говорила, — сказала княжна Марья.

Наташа лежала в постели и в полутьме комнаты рассматривала лицо княжны Марьи.

«Похожа она на него? — думала Наташа. — Да, похожа и не похожа. Но она особенная, чужая, совсем новая, неизвестная. И она любит меня. Что у ней на душе? Все доброе. Но как? Как она думает? Как она на меня смотрит? Да, она прекрасная».

— Маша, — сказала она, робко притянув к себе ее руку. — Маша, ты не думай, что я дурная. Нет? Маша, голубушка. Как я тебя люблю. Будем совсем, совсем друзьями.

И Наташа, обнимая, стала целовать руки и лицо княжны Марьи. Княжна Марья стыдилась и радовалась этому выражению чувств Наташи.

С этого дня между княжной Марьей и Наташей установилась та страстная и нежная дружба, которая бывает только между женщинами. Они беспрестанно целовались, говорили друг другу нежные слова и большую часть времени проводили вместе. Если одна выходила, то другая была беспокойна и спешила присоединиться к ней. Они вдвоем чувствовали большее согласие между собой, чем порознь, каждая сама с собою. Между ними установилось чувство сильнейшее, чем дружба: это было исключительное чувство возможности жизни только в присутствии друг друга.

Иногда они молчали целые часы; иногда, уже лежа в постелях, они начинали говорить и говорили до утра. Они говорили большей частию о дальнем прошедшем. Княжна Марья рассказывала про свое детство, про свою мать, про своего отца, про свои мечтания; и Наташа, прежде с спокойным непониманием отворачивавшаяся от этой жизни, преданности, покорности, от поэзии христианского самоотвержения, теперь, чувствуя себя связанной любовью с княжной Марьей, полюбила и прошедшее княжны Марьи и поняла непонятную ей прежде сторону жизни. Она не думала прилагать к своей жизни покорность и самоотвержение, потому что она привыкла искать других радостей, но она поняла и полюбила в другой эту прежде непонятную ей добродетель. Для княжны Марьи, слушавшей рассказы о детстве и первой молодости Наташи, тоже открывалась прежде непонятная сторона жизни, вера в жизнь, в наслаждения жизни.

Они всё точно так же никогда не говорили про него с тем, чтобы не нарушать словами, как им казалось, той высоты чувства, которая была в них, а это умолчание о нем делало то, что понемногу, не веря этому, они забывали его.

Наташа похудела, побледнела и физически так стала слаба, что все постоянно говорили о ее здоровье, и ей это приятно было. Но иногда на нее неожиданно находил не только страх смерти, но страх болезни, слабости, потери красоты, и невольно она иногда внимательно разглядывала свою голую руку, удивляясь на ее худобу, или заглядывалась по утрам в зеркало на свое вытянувшееся, жалкое, как ей казалось, лицо. Ей казалось, что это так должно быть, и вместе с тем становилось страшно и грустно.

Один раз она скоро взошла наверх и тяжело запыхалась. Тотчас же невольно она придумала себе дело внизу и оттуда вбежала опять наверх, пробуя силы и наблюдая за собой.

Другой раз она позвала Дуняшу, и голос ее задребезжал. Она еще раз кликнула ее, несмотря на то, что она слышала ее шаги, — кликнула тем грудным голосом, которым она певала, и прислушалась к нему.

Она не знала этого, не поверила бы, но под казавшимся ей непроницаемым слоем ила, застлавшим ее душу, уже пробивались тонкие, нежные молодые иглы травы, которые должны были укорениться и так застлать своими жизненными побегами задавившее ее горе, что его скоро будет не видно и не заметно. Рана заживала изнутри. В конце января княжна Марья уехала в Москву, и граф настоял на том, чтобы Наташа ехала с нею, с тем чтобы посоветоваться с докторами.