Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
XVIII
От получаването на това съобщение и до края на кампанията цялата дейност на Кутузов се състои само в това, да може с властта си, с хитрост и с молби да сдържа войските си от безполезни настъпления, маньоври и стълкновения със загиващия враг. Дохтуров отива в Малоярославец, но Кутузов се бави с цялата армия и дава заповед да се изпразни Калуга, като смята, че е твърде възможно да отстъпи отвъд тоя град.
Кутузов навсякъде отстъпва, но неприятелят, без да дочака отстъплението му, бяга назад, в обратна посока.
Историците на Наполеон ни описват неговия изкусен маньовър при Тарутино и Малоярославец и правят предположения какво би било, ако Наполеон би успял да проникне в богатите южни губернии.
Но без да се спираме на обстоятелството, че нищо не е пречело на Наполеон да отиде в тия южни губернии (тъй като руската армия му правеше път), историците забравят, че армията на Наполеон не можеше да бъде спасена от нищо, защото още тогава тя носеше вече в себе си неизбежните условия на гибелта. Защо тая армия, която бе намерила изобилно продоволствие в Москва, но която не можа да го запази, а го стъпка с краката си, тая армия, която, като отиде в Смоленск, не прибра и подреди продоволствието, а го ограби, защо тая армия щеше да се оправи в Калужка губерния, населена със също такива руси както в Москва, и със същото качество на огъня да изгаря онова, което е запалено?
Армията никъде не можеше да се оправи. От Бородинското сражение и ограбването на Москва тя носеше в себе си сякаш химически условия за разложение.
Хората от тая бивша армия бягаха със своите предводители, без да знаят накъде, като желаеха (Наполеон и всеки войник) само едно: да се измъкнат те лично колкото може по-скоро от това безизходно положение, което всички съзнаваха, макар и неясно.
Само затова на съвета в Малоярославец, когато, преструвайки се, че се съвещават, генералите изказваха разни мнения, последното мнение на простодушния войник Мутон, който каза онова, което всички мислеха — че трябва само колкото може по-скоро да си вървят, затвори всички уста и никой, дори Наполеон, не можа да каже нищо против тая съзнавана от всички истина.
Но макар всички да съзнаваха, че трябва да си вървят, оставаше още срамът, че трябва да бягат. И беше необходим някакъв тласък отвън, който да победи тоя срам. И когато потрябва, тоя тласък се появи. То беше тъй нареченото от французите le hourra de l’Empereur[1].
На другия ден след съвета, рано сутринта, преструвайки се, че иска да прегледа войските и полето на миналото и на бъдещото сражение, Наполеон мина със свита от маршали и конвой по средата на линията, дето бяха разположени войските. Казаците, които сновяха около плячката, се натъкнаха на самия император и едва не го плениха. Ако казаците не плениха сега Наполеон, той беше спасен от онова, което погубваше французите: плячката, на която и в Тарутино, и тук се нахвърляха казаците, като изоставяха хората. Без да обръщат внимание на Наполеон, те се нахвърлиха на плячката и Наполеон успя да се измъкне.
Когато les enfants du Don[2] насмалко щяха да заловят сред армията му самия император, ясно бе, че нищо друго не оставаше, освен колкото може по-скоро да се бяга по най-близкия познат път. Със своето шкембенце на четиридесетгодишен мъж и усещайки, че му липсва вече предишната подвижност и смелост, Наполеон разбра това загатване. И под влиянието на страха, изпитан от появата на казаците, веднага се съгласил с Мутон и дал, както казват историците, заповед за отстъпление назад по Смоленския път.
Това, че Наполеон се съгласил с Мутон и че войските тръгнаха назад, не доказва, че то е станало по негова заповед, но че силите, които действуваха върху цялата армия, като я насочваха по Можайския път, действуваха в същото време и върху Наполеон.
Глава XVIII
Со времени этого известия и до конца кампании вся деятельность Кутузова заключается только в том, чтобы властью, хитростью, просьбами удерживать свои войска от бесполезных наступлений, маневров и столкновений с гибнущим врагом. Дохтуров идет к Малоярославцу, но Кутузов медлит со всей армией и отдает приказания об очищении Калуги, отступление за которую представляется ему весьма возможным.
Кутузов везде отступает, но неприятель, не дожидаясь его отступления, бежит назад, в противную сторону.
Историки Наполеона описывают нам искусный маневр его на Тарутино и Малоярославец и делают предположения о том, что бы было, если бы Наполеон успел проникнуть в богатые полуденные губернии.
Но не говоря о том, что ничто не мешало Наполеону идти в эти полуденные губернии (так как русская армия давала ему дорогу), историки забывают то, что армия Наполеона не могла быть спасена ничем, потому что она в самой себе несла уже тогда неизбежные условия гибели. Почему эта армия, нашедшая обильное продовольствие в Москве и не могшая удержать его, а стоптавшая его под ногами, эта армия, которая, придя в Смоленск, не разбирала продовольствия, а грабила его, почему эта армия могла бы поправиться в Калужской губернии, населенной теми же русскими, как и в Москве, и с тем же свойством огня сжигать то, что зажигают?
Армия не могла нигде поправиться. Она, с Бородинского сражения и грабежа Москвы, несла в себе уже как бы химические условия разложения.
Люди этой бывшей армии бежали с своими предводителями сами не зная куда, желая (Наполеон и каждый солдат) только одного: выпутаться лично как можно скорее из того безвыходного положения, которое, хотя и неясно, они все сознавали.
Только поэтому, на совете в Малоярославце, когда, притворяясь, что они, генералы, совещаются, подавая разные мнения, последнее мнение простодушного солдата Мутона, сказавшего то, что все думали, что надо только уйти как можно скорее, закрыло все рты, и никто, даже Наполеон, не мог сказать ничего против этой всеми сознаваемой истины.
Но хотя все и знали, что надо было уйти, оставался еще стыд сознания того, что надо бежать. И нужен был внешний толчок, который победил бы этот стыд. И толчок этот явился в нужное время. Это было так называемое у французов le Hourra de l’Empereur.[1]
На другой день после совета Наполеон, рано утром, притворяясь, что хочет осматривать войска и поле прошедшего и будущего сражения, с свитой маршалов и конвоя ехал по середине линии расположения войск. Казаки, шнырявшие около добычи, наткнулись на самого императора и чуть-чуть не поймали его. Ежели казаки не поймали в этот раз Наполеона, то спасло его то же, что губило французов: добыча, на которую и в Тарутине и здесь, оставляя людей, бросались казаки. Они, не обращая внимания на Наполеона, бросились на добычу, и Наполеон успел уйти.
Когда вот-вот les enfants du Don[2] могли поймать самого императора в середине его армии, ясно было, что нечего больше делать, как только бежать как можно скорее по ближайшей знакомой дороге. Наполеон, с своим сорокалетним брюшком, не чувствуя в себе уже прежней поворотливости и смелости, понял этот намек. И под влиянием страха, которого он набрался от казаков, тотчас же согласился с Мутоном и отдал, как говорят историки, приказание об отступлении назад на Смоленскую дорогу.
То, что Наполеон согласился с Мутоном и что войска пошли назад, не доказывает того, что он приказал это, но что силы, действовавшие на всю армию, в смысле направления ее по Можайской дороге, одновременно действовали и на Наполеона.