Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори томВойна и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
XIV
Когато получи от Николай съобщението, че брат й се намира заедно с Ростови в Ярославъл, княжна Маря, въпреки увещанията на леля си да не тръгва, веднага се приготви да замине, и то не сама, а с племенника си. Тя не се питаше и не искаше да знае мъчно ли бе, или не, възможно ли беше това, или невъзможно: неин дълг беше не само да бъде при брат си, който може би умираше, но и да направи всичко възможно, за да заведе сина му — и тя реши да замине. Княжна Маря си обясняваше, че щом самият княз Андрей не я бе уведомил, той или беше много слаб и не можеше да пише, или пък смяташе дългото пътуване много тежко и опасно за нея и за сина си.
За няколко дни княжна Маря се приготви за път.
Екипажите й бяха — грамадната княжеска карета, в която тя бе пристигнала във Воронеж, бричка и каруца. Заедно с нея пътуваха m-lle Bourienne, Николушка с гуверньора си, старата бавачка, три прислужнички, Тихон, един млад лакей и слуга-придружвач, когото леля й й даде.
Не можеше да се мисли да минат по обикновения път през Москва и затуй обиколният път, който трябваше да направи княжна Маря — през Липецк, Рязан, Владимир, Шуя, — беше много дълъг, много труден — поради липсата на пощенски коне навсякъде, и дори опасен около Рязан, дето (както се разправяше) се появили французи.
През това тежко пътуване m-lle Bourienne, Десал и прислугата на княжна Маря бяха учудени от твърдостта на духа й и от дейността й. Тя си лягаше след другите, ставаше по-рано от всички и никакви затруднения не можеха да я спрат. Благодарение на нейната дейност и енергия, които възбуждаха спътниците й, в края на втората седмица те стигнаха до Ярославъл.
Напоследък, през пребиваването си във Воронеж, княжна Маря изпита най-пълното щастие през живота си. Любовта й към Ростов вече не я мъчеше, не я вълнуваше. Тая любов изпълваше цялата й душа, стана неразделна част от самата нея и тя вече не се бореше срещу нея. Напоследък княжна Маря се бе убедила — макар че никога не си бе казала определено, с думи, това, че е любима и люби. Тя се бе убедила в това при последната среща с Николай, когато той бе дошъл да й съобщи, че брат й е заедно с Ростови. Нито с една дума Николай не й загатна, че сега (в случай че княз Андрей оздравее) предишните отношения между него и Наташа можеха да се възобновят, но княжна Маря виждаше по лицето му, че той знае и мисли това. И въпреки туй отношението му към нея — предпазливо, нежно и любовно — не само не се промени, но той сякаш се радваше, че сега роднинството между него и княжна Маря му позволяваше по-свободно да й изразява своето приятелство-любов, както си мислеше понякога княжна Маря. Княжна Маря знаеше, че обича за пръв и последен път в живота си и чувствуваше, че е обичана и беше щастлива и спокойна в това отношение.
Но това щастие в една част от душата й не само не й пречеше да чувствува с пълна сила мъката за брат си, но, напротив, това душевно спокойствие в едно отношение й даваше по-голяма възможност да се отдаде напълно на своето чувство към брат си. В първия миг при заминаването от Воронеж това чувство беше толкова силно, че тия, които я придружаваха, като гледаха нейното измъчено, отчаяно лице, бяха уверени, че тя без друго ще се разболее по пътя; но тъкмо трудностите и грижите по пътуването, с които княжна Маря тъй дейно се бе заела, я спасиха временно от нейната мъка и й дадоха сили.
Както е винаги през време на пътуване, княжна Маря мислеше само за пътуването, като забравяше каква беше целта му. Но когато наближиха Ярославъл и пак й стана ясно онова, което можеше да я очаква, и то не след много дни, а още тая вечер, вълнението на княжна Маря стигна до крайна степен.
Когато слугата, изпратен предварително да узнае в Ярославъл де са Ростови и в какво положение е княз Андрей, срещна при заставата голямата карета, която влизаше в града, той се ужаси, като видя страшно бледното лице на княжната, което се бе надвесило от прозорчето.
— Научих всичко, ваше сиятелство, Ростови са на площада, в къщата на търговеца Бронников, наблизо, току над Волга — каза слугата.
Княжна Маря уплашено-въпросително го гледаше в лицето, без да разбира защо той не й отговаря на най-важния въпрос: как е брат й? Вместо княжната m-lle Bourienne зададе тоя въпрос.
— Как е князът? — попита тя.
— Негово сиятелство е при тях в същата къща.
„Значи, той е жив“ — помисли княжната и тихо попита:
— Как е той?
— Слугите казват — все в същото положение.
Какво значеше „все в същото положение“, княжната не попита и само бегло, незабелязано погледна седемгодишния Николушка, който седеше пред нея и се радваше на града, наведе глава и не я дигна, докато тежката карета с трясък, друсане и люшкане не спря някъде. Затракаха разтваряните стъпалца.
Отвориха се вратичките. Отляво имаше вода — голяма река, отдясно — входна площадка; на площадката имаше хора, слуги и някаква румена, с голяма черна плитка девойка, която се усмихваше неприятно-престорено, както се стори на княжна Маря (тя беше Соня). Княжната изтича по стъпалата, девойката, която се усмихваше престорено, каза: „Тук, тук!“ и княжната се намери във вестибюла пред една стара жена с лице източен тип, която с разчувствувано изражение бързо отиваше насреща й. Това беше старата графиня. Тя прегърна княжна Маря и почна да я целува.
— Mon enfant! — рече тя. — Je vous aime et vous connais depuis longtemps.[1]
Въпреки голямото си вълнение княжна Маря разбра, че това е графинята и че трябва да й каже нещо. Без сама да знае как, тя изрече някакви учтиви френски думи в същия тон, в който бяха и другите, казани на нея, и попита — как е той?
— Докторът казва, че няма опасност — рече графинята, но в същото време, когато казваше това, въздъхна и дигна очи нагоре и тоя жест беше в противоречие с думите й.
— Къде е той? Мога ли да го видя, мога ли? — попита княжната.
— Ей сега, княжна, ей сега, миличка. Това неговият син ли е? — каза тя, като се обърна към Николушка, който влизаше с Десал. — Ние ще се настаним всички, къщата е голяма. О, какво прелестно момченце!
Графинята заведе княжната в салона. Соня разговаряше с m-lle Bourienne. Графинята галеше момченцето. Старият граф влезе в стаята и поздрави княжната. От последния път, когато княжната го бе виждала, старият граф извънредно много се бе променил. Тогава той беше живо, весело, самоуверено старче, сега изглеждаше жалък, загубен човек. Говорейки с княжната, той непрекъснато поглеждаше наоколо си, сякаш питаше всички дали прави това, което трябва. След разоряването на Москва и на имението му, изблъскан от обикновения си път, той очевидно бе загубил съзнание за значението си и чувствуваше, че за него няма вече място в живота.
Въпреки обзелото я вълнение, въпреки единственото й желание — по-скоро да види брат си, и досадата, че в тоя миг, когато тя иска само едно нещо — да го види, — те я занимават и престорено хвалят племенника й, княжната забелязваше всичко, което ставаше около нея, и чувствуваше необходимостта да се подчини временно на тоя нов ред, в който бе попаднала. Тя знаеше, че всичко това е необходимо и й беше тежко, но не се раздразни срещу тях.
— Това е племенницата ми — каза графът, като представи Соня, — не я ли познавате, княжна?
Княжната се обърна към нея и като се помъчи да задуши надигналото се в душата й враждебно чувство към тая девойка, целуна я. Но й ставаше тежко, че настроението на всички около нея беше тъй далеч от това, което бе в душата й.
— Къде е той? — попита още веднъж тя, обръщайки се към всички.
— Той е долу, Наташа е при него — отговори Соня, като се изчерви. — Изпратихме да разберем. Вие, струва ми се, сте уморена, княжна?
От раздразнение очите на княжната се насълзиха. Тя се обърна и щеше отново да попита графинята през къде да отиде при него, когато до вратата се чуха леки, стремителни, сякаш весели стъпки. Княжната се изви, погледна и видя Наташа, която влезе почти тичешком, същата Наташа, която в оная отдавнашна среща в Москва толкова не й се бе харесала.
Но преди да погледне лицето на тая Наташа, княжната разбра, че тя беше искрена нейна другарка по скръб и затова — приятелка. Тя се хвърли срещу нея, прегърна я и заплака на рамото й.
Щом узна за пристигането на княжна Маря, Наташа, която бе при леглото на княз Андрей, излезе тихо от стаята му с тия бързи и, както се сториха на княжна Маря, като че весели стъпки и изтича при нея.
Когато се втурна в стаята, по развълнуваното й лице имаше само едно изражение — изражение на обич, на безпределна обич към него, към нея, към всичко, което беше близко на любимия човек, изражение на жалост, на страдание за другите и страстно желание да се отдаде цяла, за да им помогне. Личеше, че в тоя миг в душата на Наташа нямаше ни една мисъл за себе си, за своите отношения към него.
Чувствителната княжна Маря още от първия поглед към лицето на Наташа разбра всичко това и с горестна наслада плачеше на рамото й.
— Елате, елате да отидем при него, Мари — рече Наташа, като я заведе в друга стая.
Княжна Маря дигна лице, избърса очи и се обърна към Наташа. Тя чувствуваше, че от нея ще разбере и узнае всичко.
— Какво… — почна тя въпроса си, но изведнъж се спря. Тя почувствува, че с думи не може нито да попита, нито да отговори. Лицето и очите на Наташа трябваше да й кажат всичко по-ясно и по-дълбоко.
Наташа я гледаше, но като че бе обзета от страх и от съмнение — да каже или да не каже всичко, което знаеше; тя сякаш почувствува, че пред тия лъчисти очи, проникващи в глъбината на сърцето й, не можеше да не се каже цялата, цялата истина, такава, каквато тя я виждаше. Изведнъж устната на Наташа трепна, безобразни бръчки се появиха около устата й и като зарида, тя закри лице с ръцете си.
Княжна Маря разбра всичко.
Но тя все пак се надяваше и попита с думи, в които не вярваше:
— Но как е раната му? Изобщо в какво състояние е той?
— Вие, вие… ще видите — само това можа да каже Наташа.
Долу, до неговата стая, те поседяха няколко минути, за да престанат да плачат и да влязат при него със спокойни лица.
— Как вървя болестта му? Отдавна ли му е зле? Кога е станало това? — питаше княжна Маря.
Наташа разправи, че на първо време имало опасност от трескавото му състояние и болките, но в Троицката лавра това минало и докторът се страхувал само от едно — от гангрена. Но и тая опасност минала. Когато пристигнали в Ярославъл, раната почнала да загноява (Наташа знаеше всичко около загнояването и т.н.) и докторът казал, че загнояването може да тръгне правилно. Появила се треска. Докторът казал, че тая треска не е опасна.
— Но преди два дена — почна Наташа — изведнъж стана това… — Тя сдържа риданията си. — Не зная от какво, но ще видите какъв е станал.
— Изтощен ли? Отслабнал ли?… — попита княжната.
— Не, не това, но по-лошо. Ще видите. Ах, Мари, Мари, той е премного добър, той не може, не може да живее, защото…
Глава XIV
Получив от Николая известие о том, что брат ее находится с Ростовыми, в Ярославле, княжна Марья, несмотря на отговариванья тетки, тотчас же собралась ехать, и не только одна, но с племянником. Трудно ли, нетрудно, возможно или невозможно это было, она не спрашивала и не хотела знать: ее обязанность была не только самой быть подле, может быть, умирающего брата, но и сделать все возможное для того, чтобы привезти ему сына, и она поднялась ехать. Если князь Андрей сам не уведомлял ее, то княжна Марья объясняла это или тем, что он был слишком слаб, чтобы писать, или тем, что он считал для нее и для своего сына этот длинный переезд слишком трудным и опасным.
В несколько дней княжна Марья собралась в дорогу. Экипажи ее состояли из огромной княжеской кареты, в которой она приехала в Воронеж, брички и повозки. С ней ехали m-lle Bourienne, Николушка с гувернером, старая няня, три девушки, Тихон, молодой лакей и гайдук, которого тетка отпустила с нею.
Ехать обыкновенным путем на Москву нельзя было и думать, и потому окольный путь, который должна была сделать княжна Марья: на Липецк, Рязань, Владимир, Шую, был очень длинен, по неимению везде почтовых лошадей, очень труден и около Рязани, где, как говорили, показывались французы, даже опасен.
Во время этого трудного путешествия m-lle Bourienne, Десаль и прислуга княжны Марьи были удивлены ее твердостью духа и деятельностью. Она позже всех ложилась, раньше всех вставала, и никакие затруднения не могли остановить ее. Благодаря ее деятельности и энергии, возбуждавшим ее спутников, к концу второй недели они подъезжали к Ярославлю.
В последнее время своего пребывания в Воронеже княжна Марья испытала лучшее счастье в своей жизни. Любовь ее к Ростову уже не мучила, не волновала ее. Любовь эта наполняла всю ее душу, сделалась нераздельною частью ее самой, и она не боролась более против нее. В последнее время княжна Марья убедилась, — хотя она никогда ясно словами определенно не говорила себе этого, — убедилась, что она была любима и любила. В этом она убедилась в последнее свое свидание с Николаем, когда он приехал ей объявить о том, что ее брат был с Ростовыми. Николай ни одним словом не намекнул на то, что теперь (в случае выздоровления князя Андрея) прежние отношения между ним и Наташей могли возобновиться, но княжна Марья видела по его лицу, что он знал и думал это. И, несмотря на то, его отношения к ней — осторожные, нежные и любовные — не только не изменились, но он, казалось, радовался тому, что теперь родство между ним и княжной Марьей позволяло ему свободнее выражать ей свою дружбу-любовь, как иногда думала княжна Марья. Княжна Марья знала, что она любила в первый и последний раз в жизни, и чувствовала, что она любима, и была счастлива, спокойна в этом отношении.
Но это счастье одной стороны душевной не только не мешало ей во всей силе чувствовать горе о брате, но, напротив, это душевное спокойствие в одном отношении давало ей большую возможность отдаваться вполне своему чувству к брату. Чувство это было так сильно в первую минуту выезда из Воронежа, что провожавшие ее были уверены, глядя на ее измученное, отчаянное лицо, что она непременно заболеет дорогой; но именно трудности и заботы путешествия, за которые с такою деятельностью взялась княжна Марья, спасли ее на время от ее горя и придали ей силы.
Как и всегда это бывает во время путешествия, княжна Марья думала только об одном путешествии, забывая о том, что было его целью. Но, подъезжая к Ярославлю, когда открылось опять то, что могло предстоять ей, и уже не через много дней, а нынче вечером, волнение княжны Марьи дошло до крайних пределов.
Когда посланный вперед гайдук, чтобы узнать в Ярославле, где стоят Ростовы и в каком положении находится князь Андрей, встретил у заставы большую въезжавшую карету, он ужаснулся, увидав страшно бледное лицо княжны, которое высунулось ему из окна.
— Все узнал, ваше сиятельство: ростовские стоят на площади, в доме купца Бронникова. Недалече, над самой над Волгой, — сказал гайдук.
Княжна Марья испуганно-вопросительно смотрела на его лицо, не понимая того, что он говорил ей, не понимая, почему он не отвечал на главный вопрос: что брат? M-lle Bourienne сделала этот вопрос за княжну Марью.
— Что князь? — спросила она.
— Их сиятельство с ними в том же доме стоят.
«Стало быть, он жив», — подумала княжна и тихо спросила: что он?
— Люди сказывали, все в том же положении.
Что значило «все в том же положении», княжна не стала спрашивать и мельком только, незаметно взглянув на семилетнего Николушку, сидевшего перед нею и радовавшегося на город, опустила голову и не поднимала ее до тех пор, пока тяжелая карета, гремя, трясясь и колыхаясь, не остановилась где-то. Загремели откидываемые подножки.
Отворились дверцы. Слева была вода — река большая, справа было крыльцо; на крыльце были люди, прислуга и какая-то румяная, с большой черной косой, девушка, которая неприятно-притворно улыбалась, как показалось княжне Марье (это была Соня). Княжна взбежала по лестнице, притворно улыбавшаяся девушка сказала: — Сюда, сюда! — и княжна очутилась в передней перед старой женщиной с восточным типом лица, которая с растроганным выражением быстро шла ей навстречу. Это была графиня. Она обняла княжну Марью и стала целовать ее.
— Mon enfant! — проговорила она, — je vous aime et vous connais depuis longtemps.[1]
Несмотря на все свое волнение, княжна Марья поняла, что это была графиня и что надо было ей сказать что-нибудь. Она, сама не зная как, проговорила какие-то учтивые французские слова, в том же тоне, в котором были те, которые ей говорили, и спросила: что он?
— Доктор говорит, что нет опасности, — сказала графиня, но в то время, как она говорила это, она со вздохом подняла глаза кверху, и в этом жесте было выражение, противоречащее ее словам.
— Где он? Можно его видеть, можно? — спросила княжна.
— Сейчас, княжна, сейчас, мой дружок. Это его сын? — сказала она, обращаясь к Николушке, который входил с Десалем. — Мы все поместимся, дом большой. О, какой прелестный мальчик!
Графиня ввела княжну в гостиную. Соня разговаривала с m-lle Bourienne. Графиня ласкала мальчика. Старый граф вошел в комнату, приветствуя княжну. Старый граф чрезвычайно переменился с тех пор, как его последний раз видела княжна. Тогда он был бойкий, веселый, самоуверенный старичок, теперь он казался жалким, затерянным человеком. Он, говоря с княжной, беспрестанно оглядывался, как бы спрашивая у всех, то ли он делает, что надобно. После разорения Москвы и его имения, выбитый из привычной колеи, он, видимо, потерял сознание своего значения и чувствовал, что ему уже нет места в жизни.
Несмотря на то волнение, в котором она находилась, несмотря на одно желание поскорее увидать брата и на досаду за то, что в эту минуту, когда ей одного хочется — увидать его, — ее занимают и притворно хвалят ее племянника, княжна замечала все, что делалось вокруг нее, и чувствовала необходимость на время подчиниться этому новому порядку, в который она вступала. Она знала, что все это необходимо, и ей было это трудно, но она не досадовала на них.
— Это моя племянница, — сказал граф, представляя Соню, — вы не знаете ее, княжна?
Княжна повернулась к ней и, стараясь затушить поднявшееся в ее душе враждебное чувство к этой девушке, поцеловала ее. Но ей становилось тяжело оттого, что настроение всех окружающих было так далеко от того, что было в ее душе.
— Где он? — спросила она еще раз, обращаясь ко всем.
— Он внизу, Наташа с ним, — отвечала Соня, краснея. — Пошли узнать. Вы, я думаю, устали, княжна?
У княжны выступили на глаза слезы досады. Она отвернулась и хотела опять спросить у графини, где пройти к нему, как в дверях послышались легкие, стремительные, как будто веселые шаги. Княжна оглянулась и увидела почти вбегающую Наташу, ту Наташу, которая в то давнишнее свидание в Москве так не понравилась ей.
Но не успела княжна взглянуть на лицо этой Наташи, как она поняла, что это был ее искренний товарищ по горю, и потому ее друг. Она бросилась ей навстречу и, обняв ее, заплакала на ее плече.
Как только Наташа, сидевшая у изголовья князя Андрея, узнала о приезде княжны Марьи, она тихо вышла из его комнаты теми быстрыми, как показалось княжне Марье, как будто веселыми шагами и побежала к ней.
На взволнованном лице ее, когда она вбежала в комнату, было только одно выражение — выражение любви, беспредельной любви к нему, к ней, ко всему тому, что было близко любимому человеку, выраженье жалости, страданья за других и страстного желанья отдать себя всю для того, чтобы помочь им. Видно было, что в эту минуту ни одной мысли о себе, о своих отношениях к нему не было в душе Наташи.
Чуткая княжна Марья с первого взгляда на лицо Наташи поняла все это и с горестным наслаждением плакала на ее плече.
— Пойдемте, пойдемте к нему, Мари, — проговорила Наташа, отводя ее в другую комнату.
Княжна Марья подняла лицо, отерла глаза и обратилась к Наташе. Она чувствовала, что от нее она все поймет и узнает.
— Что… — начала она вопрос, но вдруг остановилась. Она почувствовала, что словами нельзя ни спросить, ни ответить. Лицо и глаза Наташи должны были сказать все яснее и глубже.
Наташа смотрела на нее, но, казалось, была в страхе и сомнении — сказать или не сказать все то, что она знала; она как будто почувствовала, что перед этими лучистыми глазами, проникавшими в самую глубь ее сердца, нельзя не сказать всю, всю истину, какою она ее видела. Губа Наташи вдруг дрогнула, уродливые морщины образовались вокруг ее рта, и она, зарыдав, закрыла лицо руками.
Княжна Марья поняла все.
Но она все-таки надеялась и спросила словами, в которые она не верила:
— Но как его рана? Вообще в каком он положении?
— Вы, вы… увидите, — только могла сказать Наташа.
Они посидели несколько времени внизу подле его комнаты, с тем чтобы перестать плакать и войти к нему с спокойными лицами.
— Как шла вся болезнь? Давно ли ему стало хуже? Когда это случилось? — спрашивала княжна Марья.
Наташа рассказывала, что первое время была опасность от горячечного состояния и от страданий, но в Троице это прошло, и доктор боялся одного — антонова огня. Но и эта опасность миновалась. Когда приехали в Ярославль, рана стала гноиться (Наташа знала все, что касалось нагноения и т. п.), и доктор говорил, что нагноение может пойти правильно. Сделалась лихорадка. Доктор говорил, что лихорадка эта не так опасна.
— Но два дня тому назад, — начала Наташа, — вдруг это сделалось… — Она удержала рыданья. — Я не знаю отчего, но вы увидите, какой он стал.
— Ослабел? похудел?… — спрашивала княжна.
— Нет, не то, но хуже. Вы увидите. Ах, Мари, Мари, он слишком хорош, он не может, не может жить… потому что…