Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
III
Бяха почнали вече първите мразовити дни, утринните студове сковаваха наквасената от есенните дъждове земя, зеленината вече се бе събрала на стръкчета и се отделяше — яркозелена — от ивиците на сиво-кафявата, изтъпкана от добитъка зимница и на светложълтата пожъната летница с червените ивици на елдата. Могилите и горите, които в края на август още бяха зелени острови между черните поля на зимнините и на пожънатите ниви, станаха златисти и яркочервени острови сред яркозелените зимници. Зайците бяха си вече наполовина сменили козината, лисичите семейства почнаха да се пръскат и младите вълци бяха по-големи от кучета. Беше най-хубавото време за лов. Кучетата на буйния млад ловец Ростов вече не само бяха напълно обсебени от лова, но толкова бяха подбили краката си, че на общия съвет на ловците се реши да дадат три дни почивка на кучетата и на 16 септември да тръгнат на лов, започвайки от Дубрава, дето имаше непокътнато вълче семейство.
В това положение бяха работите на 14 септември.
През тоя ден ловците си бяха в къщи; беше студено и щипеше, но привечер почна да се заоблачава и се постопли. На 15 септември сутринта, когато младият Ростов по халат погледна през прозореца, той видя, че не можеше да има за лов по-хубаво утро от това: небето сякаш се топеше и без вятър се спускаше на земята. Единственото движение във въздуха беше бавното движение от горе на долу на спускащите се микроскопични капки от мъглата. По оголените клони на градината висяха прозрачни капки и падаха върху току-що окапалите листа. В зеленчуковата градина земята чернееше лъскаво-мокра като мак и се сливаше недалеч с мътното и влажно покривало на мъглата. Николай излезе на мократа, отрупана с кал входна площадка; миришеше на увехнала гора и на кучета. Пъстрата, с черни петна и широка, задница кучка Милка, с големи, черни, изпъкнали очи, като видя господаря си, стана, протегна се назад и легна като заек, след това скочи неочаквано и го близна право по носа и мустаците. Друга хрътка, виждайки господаря си от пътечката в цветната градина, изви гръб и хукна стремително към входната площадка и като дигна опашка, почна да се търка в краката на Николай.
— О, хой! — чу се в това време онова неподражаемо ловджийско подвикване, в което се съчетават и най-ниският бас, и най-тънкият тенор, и иззад ъгъла излезе старшият водач на ловджийски кучета Данило, подстриган по украински, побелял, сбръчкан ловец с превит камшик в ръка и с онова изражение на самостоятелност и презрение към всичко в света, каквото имат само ловците. Той свали черкезкия си калпак пред господаря и го погледна с презрение. Това презрение не беше оскърбително за господаря: Николай знаеше, че тоя презиращ всичко и стоящ над всичко Данило все пак е негов слуга и ловец.
— Данило! — каза Николай, усещайки плахо, че в това ловджийско време, с тия кучета и с ловеца, вече бе го обзело онова непреодолимо ловджийско чувство, в което човек забравя всичките си предишни намерения, както влюбен в присъствието на любимата си.
— Какво ще заповядате, ваше сиятелство? — попита протодяконският бас, пресипнал от викове за насъскване, и две черни, блестящи очи погледнаха изпод вежди млъкналия господар. „Какво, или не ще издържиш?“ — сякаш казваха тия очи.
— Бива си го деня? И за гонитбата, и за препускането, а? — рече Николай, като чешеше Милка зад ушите.
Данило не отговори и примигна.
— Изпратих Уварка да послуша призори — каза басът му след минутно мълчание, — разправя, че ги е завела в Отрадненската забранена гора, там виели. (Завела ги — значеше, че вълчицата, за която знаеха и двамата, е минала с малките си в Отрадненската гора, отделена от другите имоти, на две версти далеч от къщи.)
— Нали трябва да тръгваме? — каза Николай. — Я ела при мене с Уварка.
— Както заповядате!
— И почакай с храненето.
— Слушам.
След пет минути Данило и Уварка бяха в кабинета на Николай. Макар че Данило нямаше висок ръст, когато човек го видеше в стая, той правеше впечатление, каквото кон или мечка върху под посред мебели и обстановка на човешки живот. Самият Данило чувствуваше това и както обикновено стоеше чак до вратата, мъчейки се да говори по-тихо, да не се движи, за да не изпотроши някак господарските покои, мъчейки се по-скоро да издума всичко и да излезе на простор изпод тавана — под небето.
След като свърши разпитванията на Данило, който го увери, че кучетата са добре (и на Данило му се искаше да тръгнат), Николай заповяда да оседлаят конете. Но тъкмо когато Данило щеше да излезе, в стаята с бързи крачки влезе Наташа, още невчесана и необлечена, с големия шал на бавачката. Заедно с нея влезе тичешком и Петя.
— Тръгваш ли? — рече Наташа. — Тъй си и знаех! Соня казваше, че няма да тръгнете. А аз знаех, че в такъв ден като днес не може да не се тръгне.
— Тръгваме — отговори неохотно Николай, комуто днес не му се искаше да вземе Наташа и Петя, тъй като смяташе да предприеме сериозен лов. — Тръгваме, само че за вълци, на тебе ще ти бъде отегчително.
— Ти знаеш, че това е най-голямото ми удоволствие — рече Наташа. — Не е хубаво туй — тръгва сам, заповядал да оседлаят конете, а на нас нищо не казва.
— Няма пречки за русите, тръгваме! — извика Петя.
— Но ти не бива: маминка каза, че ти не бива да дохождаш — каза Николай на Наташа.
— Не, аз ще дойда, без друго ще дойда — рече Наташа решително. — Данило, кажи да оседлаят конете ни и на Михайло — да тръгва с моите кучета — обърна се тя към старшия водач на кучетата.
На Данило и без това му се струваше неприлично и тежко да стои в стаята, ала да има каквато и да е работа с госпожицата, му се струваше невъзможно. Той наведе очи и побърза да излезе, сякаш това не се отнасяше за него, като се мъчеше да не би, без да ще, да повреди някак госпожицата.
Глава III
Уже были зазимки, утренние морозы заковывали смоченную осенними дождями землю, уже зелень уклочилась и ярко-зелено отделялась от полос буреющего, выбитого скотом, озимого и светло-желтого ярового жнивья с красными полосами гречихи. Вершины и леса, в конце августа еще бывшие зелеными островами между черными полями озимей и жнивами, стали золотистыми и ярко-красными островами посреди ярко-зеленых озимей. Русак уже до половины затерся (перелинял), лисьи выводки начинали разбредаться, и молодые волки были больше собаки. Было лучшее охотничье время. Собаки горячего, молодого охотника Ростова уже не только вошли в охотничье тело, но и подбились так, что в общем совете охотников решено было три дня дать отдохнуть собакам и 16 сентября итти в отъезд, начиная с дубравы, где был нетронутый волчий выводок.
В таком положении были дела 14-го сентября.
Весь этот день охота была дома; было морозно и колко, но с вечера стало замолаживать и оттеплело. 15 сентября, когда молодой Ростов утром в халате выглянул в окно, он увидал такое утро, лучше которого ничего не могло быть для охоты: как будто небо таяло и без ветра спускалось на землю. Единственное движенье, которое было в воздухе, было тихое движенье сверху вниз спускающихся микроскопических капель мги или тумана. На оголившихся ветвях сада висели прозрачные капли и падали на только что свалившиеся листья. Земля на огороде, как мак, глянцевито-мокро чернела, и в недалеком расстоянии сливалась с тусклым и влажным покровом тумана. Николай вышел на мокрое с натасканной грязью крыльцо: пахло вянущим лесом и собаками. Чернопегая, широкозадая сука Милка с большими черными на выкате глазами, увидав хозяина, встала, потянулась назад и легла по-русачьи, потом неожиданно вскочила и лизнула его прямо в нос и усы. Другая борзая собака, увидав хозяина с цветной дорожки, выгибая спину, стремительно бросилась к крыльцу и подняв правило (хвост), стала тереться о ноги Николая.
— О гой! — послышался в это время тот неподражаемый охотничий подклик, который соединяет в себе и самый глубокий бас, и самый тонкий тенор; и из-за угла вышел доезжачий и ловчий Данило, по-украински в скобку обстриженный, седой, морщинистый охотник с гнутым арапником в руке и с тем выражением самостоятельности и презрения ко всему в мире, которое бывает только у охотников. Он снял свою черкесскую шапку перед барином, и презрительно посмотрел на него. Презрение это не было оскорбительно для барина: Николай знал, что этот всё презирающий и превыше всего стоящий Данило всё-таки был его человек и охотник.
— Данила! — сказал Николай, робко чувствуя, что при виде этой охотничьей погоды, этих собак и охотника, его уже обхватило то непреодолимое охотничье чувство, в котором человек забывает все прежние намерения, как человек влюбленный в присутствии своей любовницы.
— Что прикажете, ваше сиятельство? — спросил протодиаконский, охриплый от порсканья бас, и два черные блестящие глаза взглянули исподлобья на замолчавшего барина. «Что, или не выдержишь?» как будто сказали эти два глаза.
— Хорош денек, а? И гоньба, и скачка, а? — сказал Николай, чеша за ушами Милку.
Данило не отвечал и помигал глазами.
— Уварку посылал послушать на заре, — сказал его бас после минутного молчанья, — сказывал, в отрадненский заказ перевела, там выли. (Перевела значило то, что волчица, про которую они оба знали, перешла с детьми в отрадненский лес, который был за две версты от дома и который был небольшое отъемное место.)
— А ведь ехать надо? — сказал Николай. — Приди-ка ко мне с Уваркой.
— Как прикажете!
— Так погоди же кормить.
— Слушаю.
Через пять минут Данило с Уваркой стояли в большом кабинете Николая. Несмотря на то, что Данило был не велик ростом, видеть его в комнате производило впечатление подобное тому, как когда видишь лошадь или медведя на полу между мебелью и условиями людской жизни. Данило сам это чувствовал и, как обыкновенно, стоял у самой двери, стараясь говорить тише, не двигаться, чтобы не поломать как-нибудь господских покоев, и стараясь поскорее всё высказать и выйти на простор, из-под потолка под небо.
Окончив расспросы и выпытав сознание Данилы, что собаки ничего (Даниле и самому хотелось ехать), Николай велел седлать. Но только что Данила хотел выйти, как в комнату вошла быстрыми шагами Наташа, еще не причесанная и не одетая, в большом, нянином платке. Петя вбежал вместе с ней.
— Ты едешь? — сказала Наташа, — я так и знала! Соня говорила, что не поедете. Я знала, что нынче такой день, что нельзя не ехать.
— Едем, — неохотно отвечал Николай, которому нынче, так как он намеревался предпринять серьезную охоту, не хотелось брать Наташу и Петю. — Едем, да только за волками: тебе скучно будет.
— Ты знаешь, что это самое большое мое удовольствие, — сказала Наташа. — Это дурно, — сам едет, велел седлать, а нам ничего не сказал.
— Тщетны россам все препоны, едем! — прокричал Петя.
— Да ведь тебе и нельзя: маменька сказала, что тебе нельзя, — сказал Николай, обращаясь к Наташе.
— Нет, я поеду, непременно поеду, — сказала решительно Наташа. — Данила, вели нам седлать, и Михайла чтоб выезжал с моей сворой, — обратилась она к ловчему.
И так-то быть в комнате Даниле казалось неприлично и тяжело, но иметь какое-нибудь дело с барышней — для него казалось невозможным. Он опустил глаза и поспешил выйти, как будто до него это не касалось, стараясь как-нибудь нечаянно не повредить барышне.