Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Война и мир, –1869 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Първи и втори том

 

Пето издание

Народна култура, София, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Издательство „Художественная литература“

Москва, 1968

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

 

Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾

Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32

Издат. №41 (2616)

Поръчка на печатницата №1265

ЛГ IV

Цена 3,40 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София

Народна култура — София

 

 

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Трети и четвърти том

 

Пето издание

Народна култура, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Тома третий и четвертый

Издателство „Художественная литература“

Москва, 1969

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова

 

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51

Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2

Издат. №42 (2617)

Поръчка на печатницата №1268

ЛГ IV

 

Цена 3,38 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Метаданни

Данни

Година
–1869 (Обществено достояние)
Език
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

История

  1. — Добавяне

XXVI

В средата на лятото княжна Маря получи неочаквано писмо от княз Андрей от Швейцария, в което й съобщаваше странна и неочаквана новина. Княз Андрей й пишеше за годежа си с Ростова. От цялото писмо лъхаше любовна възторженост към годеницата и нежно приятелство и доверие към сестрата. Той пишеше, че никога не е любил тъй, както люби сега, и че едва сега е разбрал и опознал живота. Молеше сестра си да му прости, че при дохождането си в Лѝсие Гори не бе й казал за това решение, макар че е говорил за него с баща си. Той не й казал, защото княжна Маря би почнала да моли баща им да даде съгласието си и без да постигне целта си, би раздразнила баща си и би понесла върху си цялата тежест на неговото неудоволствие. Впрочем, пишеше той, тогава още работата не беше решена тъй окончателно както сега. „Тогава баща ни ми определи срок от една година и ето вече изминаха шест месеца, половината от определения срок, и аз държа по-твърдо от всеки друг път на решението си. Ако докторите не ме бяха задържали тук за водно лечение, аз щях да бъда вече в Русия, но сега трябва да отложа връщането си още с три месеца. Ти ме познаваш и знаеш моите отношения с баща ни. Аз нямам нужда за нищо от него, бил съм и винаги ще бъда независим, но да сторя нещо против волята му, да си навлека гнева му, когато нему може би е останало съвсем малко да бъде между нас, това наполовина би унищожило щастието ми. Сега му пиша писмо за същото и те моля, когато намериш сгодна минута, да му предадеш писмото и да ми съобщиш какво мисли той по всичко това и има ли надежда да се съгласи да съкрати срока с три месеца.“

След дълги колебания, съмнения и молитви княжна Маря предаде писмото на баща си. На другия ден старият княз й каза спокойно:

— Пиши на брат си да почака, докато умра… Няма да бъде дълго — скоро ще ви отърва…

Княжната искаше да възрази нещо, но баща й не позволи и почна все повече и повече да повишава гласа си:

— Жени се, жени се, миличък… Хубаво родство!… Умни хора, а? Богати, а? Да. Николушка ще има добра мащеха. Пиши му да се жени, ако ще, и утре. Мащеха на Николушка ще бъде — тя, а аз ще се оженя за Буриенката!… Ха, ха, ха, да не бъде и той без мащеха! Едно само, в моята къща повече женоря не ми трябват; нека се жени, но да живее отделно. Може би и ти ще се преместиш при него? — обърна се той към княжна Маря. — Добър път, по ранина… по ранина… по ранина…

След това избухване князът ни веднъж не заговори вече по тоя въпрос. Но сдържаното раздразнение за малодушието на сина се прояви в отношенията на бащата към дъщерята. Към досегашните поводи за подигравки се прибави и един нов — разговор за мащехата и любезности към m-lle Bourienne.

— Че защо да не се оженя за нея? — казваше той на дъщеря си. — Чудесна княгиня ще бъде! — И напоследък, за свое недоумение и учудване, княжна Маря почна да забелязва, че баща й наистина почваше все повече и повече да приближава французойката към себе си. Княжна Маря писа на княз Андрей как баща им бе посрещнал писмото му; но утешаваше брат си, като изказваше надежда, че баща им ще се примири с тая мисъл.

Николушка и неговото възпитание, André и религията бяха утешенията и радостите на княжна Маря; но освен това, тъй като на всеки човек са потребни негови лични надежди, в най-тайната глъбина в душата на княжна Маря имаше скрита една мечта и една надежда, които й даваха главната утеха в живота. Тая утешителна мечта и надежда й дадоха божите хора — юродивите и странниците, които я посещаваха скритом от княза. Колкото повече живееше княжна Маря, колкото повече преживяваше живота и го наблюдаваше, толкова повече я учудваше късогледството на хората, търсещи тук на земята наслада и щастие: трудещи се, страдащи, борещи се и причиняващи си зло един другиму, за да достигнат това невъзможно, призрачно и порочно щастие. „Княз Андрей обичаше жена си, тя умря, нему това не му стига, той иска да свърже щастието си с друга жена. Баща ми не иска това, защото желае за Андрей по-знатна и по-богата съпруга. И всички се борят, и страдат, и мъчат, и похабяват душата си, своята вечна душа, за постигане на блага, които траят само миг. Не бе достатъчно, че самите ние знаем това — но Христос, синът на Бога, слезе на земята и ни каза, че тоя живот е мигновен живот, изпитание, а ние се държим за него и смятаме да намерим в него щастие. Как никой не е разбрал това? — мислеше княжна Маря. — Никой освен тия презрени божи хора, които с торби на гръб идват при мене през задния вход, страхувайки се да не попаднат пред очите на княза, и то не за да не пострадат от него, а да не вкарат него в грях. Да оставиш семейство, родно място, всички грижи за земни блага, за да не се свързваш с нищо, да ходиш в кълчищна дрипа, под чуждо име от едно място на друго, без да причиняваш вреда на хората, а да се молиш за тях, да се молиш и за ония, които те гонят, и за ония, които те покровителствуват — няма по-висока истина и живот от тая истина и от тоя живот!“

Имаше една странница, Федосюшка, петдесетгодишна, дребничка, тихичка, сипаничава жена, която повече от тридесет години ходеше боса и с вериги. Нея княжна Маря особено я обичаше. Веднъж, когато в тъмната стая, при светлината на едно кандилце, Федосюшка разправяше за живота си, внезапно на княжна Маря с такава сила й мина през ума мисълта, че единствено Федосюшка е намерила верния път в живота, та реши самата тя да тръгне да странствува. Когато Федосюшка отиде да спи, княжна Маря дълго мисли за това и най-сетне реши, че колкото и чудно да е, тя трябва да тръгне да странствува. Тя довери намерението си само на един духовник-монах, отец Акинфий, и духовникът одобри намерението й. Под предлог за подарък на странниците княжна Маря си набави пълно страннишко облекло: риза, цървули, кафтан и черна забрадка. Често, приближавайки се до скъпия за нея скрин, княжна Маря се спираше в нерешителност — дали не е настъпило вече времето, за да приведе в изпълнение намерението си.

Често, слушайки разказите на странниците, тя се вдъхновяваше от техните прости, за тях механически, но за нея изпълнени с дълбок смисъл думи, тъй че няколко пъти беше готова да захвърли всичко и да избяга от къщи. Във въображението си тя вече се виждаше заедно с Федосюшка в груба дрипа как крачи с тояжка и торбичка из прашния път, насочвайки своето странствуване без завист, без човешка любов и без желания от едни светци към други и в края на краищата там, дето няма нито тъга, нито въздишки, а вечна радост и блаженство.

„Ще отида на едно място, ще се помоля; преди да свикна, да го обикна — ще тръгна по-нататък. Ще вървя дотогава, докато краката ми се подкосят, и ще легна и умра някъде, и ще отида най-сетне в онова вечно, тихо пристанище, дето няма ни тъга, нито въздишки!…“ — мислеше княжна Маря.

Но после, когато виждаше баща си и особено мъничкия Коко, намерението й отслабваше, тя плачеше тихичко и чувствуваше, че е грешница: обичаше баща си и племенника си повече, отколкото Бога.

Глава XXVI

В середине лета, княжна Марья получила неожиданное письмо от князя Андрея из Швейцарии, в котором он сообщал ей странную и неожиданную новость. Князь Андрей объявлял о своей помолвке с Ростовой. Всё письмо его дышало любовной восторженностью к своей невесте и нежной дружбой и доверием к сестре. Он писал, что никогда не любил так, как любит теперь, и что теперь только понял и узнал жизнь; он просил сестру простить его за то, что в свой приезд в Лысые Горы он ничего не сказал ей об этом решении, хотя и говорил об этом с отцом. Он не сказал ей этого потому, что княжна Марья стала бы просить отца дать свое согласие, и не достигнув бы цели, раздражила бы отца, и на себе бы понесла всю тяжесть его неудовольствия. Впрочем, писал он, тогда еще дело не было так окончательно решено, как теперь. «Тогда отец назначил мне срок, год, и вот уже шесть месяцев, половина прошло из назначенного срока, и я остаюсь более, чем когда-нибудь тверд в своем решении. Ежели бы доктора не задерживали меня здесь, на водах, я бы сам был в России, но теперь возвращение мое я должен отложить еще на три месяца. Ты знаешь меня и мои отношения с отцом. Мне ничего от него не нужно, я был и буду всегда независим, но сделать противное его воле, заслужить его гнев, когда может быть так недолго осталось ему быть с нами, разрушило бы наполовину мое счастие. Я пишу теперь ему письмо о том же и прошу тебя, выбрав добрую минуту, передать ему письмо и известить меня о том, как он смотрит на всё это и есть ли надежда на то, чтобы он согласился сократить срок на три месяца».

После долгих колебаний, сомнений и молитв, княжна Марья передала письмо отцу. На другой день старый князь сказал ей спокойно:

— Напиши брату, чтоб подождал, пока умру… Не долго — скоро развяжу…

Княжна хотела возразить что-то, но отец не допустил ее, и стал всё более и более возвышать голос.

— Женись, женись, голубчик… Родство хорошее!… Умные люди, а? Богатые, а? Да. Хороша мачеха у Николушки будет! Напиши ты ему, что пускай женится хоть завтра. Мачеха Николушки будет — она, а я на Бурьенке женюсь!… Ха, ха, ха, и ему чтоб без мачехи не быть! Только одно, в моем доме больше баб не нужно; пускай женится, сам по себе живет. Может, и ты к нему переедешь? — обратился он к княжне Марье: — с Богом, по морозцу, по морозцу… по морозцу!…

После этой вспышки, князь не говорил больше ни разу об этом деле. Но сдержанная досада за малодушие сына выразилась в отношениях отца с дочерью. К прежним предлогам насмешек прибавился еще новый — разговор о мачехе и любезности к m-lle Bourienne.

— Отчего же мне на ней не жениться? — говорил он дочери. — Славная княгиня будет! — И в последнее время, к недоуменью и удивлению своему, княжна Марья стала замечать, что отец ее действительно начинал больше и больше приближать к себе француженку. Княжна Марья написала князю Андрею о том, как отец принял его письмо; но утешала брата, подавая надежду примирить отца с этою мыслью.

Николушка и его воспитание, André и религия были утешениями и радостями княжны Марьи; но кроме того, так как каждому человеку нужны свои личные надежды, у княжны Марьи была в самой глубокой тайне ее души скрытая мечта и надежда, доставлявшая ей главное утешение в ее жизни. Утешительную эту мечту и надежду дали ей божьи люди — юродивые и странники, посещавшие ее тайно от князя. Чем больше жила княжна Марья, чем больше испытывала она жизнь и наблюдала ее, тем более удивляла ее близорукость людей, ищущих здесь на земле наслаждений и счастия; трудящихся, страдающих, борющихся и делающих зло друг другу, для достижения этого невозможного, призрачного и порочного счастия. «Князь Андрей любил жену, она умерла, ему мало этого, он хочет связать свое счастие с другой женщиной. Отец не хочет этого, потому что желает для Андрея более знатного и богатого супружества. И все они борются и страдают, и мучают, и портят свою душу, свою вечную душу, для достижения благ, которым срок есть мгновенье. Мало того, что мы сами знаем это, — Христос, сын Бога сошел на землю и сказал нам, что эта жизнь есть мгновенная жизнь, испытание, а мы всё держимся за нее и думаем в ней найти счастье. Как никто не понял этого? — думала княжна Марья. Никто кроме этих презренных божьих людей, которые с сумками за плечами приходят ко мне с заднего крыльца, боясь попасться на глаза князю, и не для того, чтобы не пострадать от него, а для того, чтобы его не ввести в грех. Оставить семью, родину, все заботы о мирских благах для того, чтобы не прилепляясь ни к чему, ходить в посконном рубище, под чужим именем с места на место, не делая вреда людям, и молясь за них, молясь и за тех, которые гонят, и за тех, которые покровительствуют: выше этой истины и жизни нет истины и жизни!»

Была одна странница, Федосьюшка, 50-ти-летняя, маленькая, тихенькая, рябая женщина, ходившая уже более 30-ти лет босиком и в веригах. Ее особенно любила княжна Марья. Однажды, когда в темной комнате, при свете одной лампадки, Федосьюшка рассказывала о своей жизни, — княжне Марье вдруг с такой силой пришла мысль о том, что Федосьюшка одна нашла верный путь жизни, что она решилась сама пойти странствовать. Когда Федосьюшка пошла спать, княжна Марья долго думала над этим и наконец решила, что как ни странно это было — ей надо было итти странствовать. Она поверила свое намерение только одному духовнику-монаху, отцу Акинфию, и духовник одобрил ее намерение. Под предлогом подарка странницам, княжна Марья припасла себе полное одеяние странницы: рубашку, лапти, кафтан и черный платок. Часто подходя к заветному комоду, княжна Марья останавливалась в нерешительности о том, не наступило ли уже время для приведения в исполнение ее намерения.

Часто слушая рассказы странниц, она возбуждалась их простыми, для них механическими, а для нее полными глубокого смысла речами, так что она была несколько раз готова бросить всё и бежать из дому. В воображении своем она уже видела себя с Федосьюшкой в грубом рубище, шагающей с палочкой и котомочкой по пыльной дороге, направляя свое странствие без зависти, без любви человеческой, без желаний от угодников к угодникам, и в конце концов, туда, где нет ни печали, ни воздыхания, а вечная радость и блаженство.

«Приду к одному месту, помолюсь; не успею привыкнуть, полюбить — пойду дальше. И буду итти до тех пор, пока ноги подкосятся, и лягу и умру где-нибудь, и приду наконец в ту вечную, тихую пристань, где нет ни печали, ни воздыхания!…» думала княжна Марья.

Но потом, увидав отца и особенно маленького Коко, она ослабевала в своем намерении, потихоньку плакала и чувствовала, что она грешница: любила отца и племянника больше, чем Бога.