Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
V
Дъждецът спря, падаше само мъгла и капки вода от дърветата. Денисов, есаулът и Петя яздеха мълчаливо след селянина с гуглата, който стъпваше леко и беззвучно по корените и мокрите листа със своите извърнати навън крака, обути с цървули, и ги водеше към окрайнината на гората.
Когато стигна до надолнището, селянинът се поспря, огледа се и тръгна към оредялата стена от дървета. До един голям дъб с неопадали още листа той се спря и повика тайнствено с ръка.
Денисов и Петя отидоха при него. От мястото, дето се бе спрял селянинът, се виждаха французите. Току до гората почваше надолу слабо хълмиста нива, засята с летница. Вдясно, отвъд стръмен дол, се съзираше малко селце и господарска къщица с разтурен покрив. В това селце и в господарската къщица, и по цялото хълмче, в градината, до кладенците и езерото и по целия път към възвишението от моста до селото, на разстояние не повече от двеста сажена, в раздвижената мъгла се виждаха тълпи от хора. Чуваха се явно не руски викове към покатерилите се по височината коне с каруци и хората, които се обаждаха един на друг.
— Дайте пленника тук — каза тихо Денисов, без да откъсва очи от французите.
Казакът слезе от коня, свали момчето и отиде с него при Денисов. Денисов му посочи французите и почна да го пита какви са тия и ония войски. Пъхнало измръзналите си ръце в джобовете и дигнало вежди, момчето уплашено гледаше Денисов и въпреки очевидното си желание да каже всичко, каквото знаеше, бъркаше отговорите си и само потвърждаваше онова, което го питаше Денисов. Денисов се намръщи, извърна се от него и каза на есаула какво мисли.
Петя с бързи движения на главата се обръщаше да гледа ту барабанчика, ту Денисов, ту есаула, ту французите в селото и по пътя, и се мъчеше де не изпусне нещо важно.
— Дойде, не дойде Долохов, ще тг’ябва да нападаме!… А? — каза Денисов и очите му блеснаха весело.
— Мястото е удобно — рече есаулът.
— Ще изпг’атим пехотата отдолу — през блатата — продължи Денисов, — те ще се пг’омъкнат до градината, вие с казаците ще минете оттам. — Денисов посочи гората зад селото, — а пък аз с моите хусаг’и оттука. И по един изстг’ел…
— През долчинката няма да може — там е тресавище — каза есаулът. — Ще затънем с конете, трябва да избиколим по-наляво.
Докато те тихичко приказваха така, долу, в долчинката до езерото, изтрещя един гърмеж, втори, бялна се едно пушече и се чу дружен, като че весел вик от стотици гласове на французите, които бяха на хълмчето. В първия миг и Денисов, и есаулът се дръпнаха назад. Те бяха много наблизо и помислиха, че са причината за тия гърмежи и викове. Но гърмежите и виковете не се отнасяха до тях. В низината тичаше из блатата човек, облечен в нещо червено. Очевидно французите стреляха и викаха по него.
— Ами че то е наш Тихон — рече есаулът.
— Той! Той е!
— Виж го, мошеника — каза Денисов.
— Ще избяга! — присвил очи, рече есаулът.
Човекът, когото те наричаха Тихон, щом стигна до рекичката, тъй се цамбурна в нея, че захвърчаха пръски, и като се скри за миг, изпълзя на четири, цял почернял от водата, и продължи да бяга. Французите, които го гонеха, се спряха.
— Бива си го — рече есаулът.
— Какъв мошеник! — каза Денисов със същото изражение на досада. — Какво е въг’шил досега?
— Кой е той? — попита Петя.
— Той е нашият пешак. Изпг’атих го да залови „език“.
— Ах, да — рече Петя още при първата дума на Денисов, като кимна с глава, сякаш бе разбрал всичко, макар че не беше разбрал ни една дума.
Тихон Щърбавия беше един от най-необходимите хора в отряда. Той беше селянин от Покровское, до Гжат. Когато Денисов в началото на действията си отиде в Покровское и както винаги повика кмета, за да го запита какво знаят за французите, кметът отговори, както отговаряха всички кметове, сякаш се защищаваше, че нищичко не знаят. Но когато Денисов им обясни, че неговата цел е да унищожава французите, и когато попита не са ли се мяркали към тях французи, кметът каза, че миродери наистина е имало, но че в тяхното село само Тихон Щърбавия се занимавал с тия работи. Денисов заповяда да извикат при него Тихон и след като го похвали за дейността му, каза пред кмета няколко думи за синовете на отечеството, които трябва да поддържат в себе си вярност към царя и отечеството и омраза към французите.
— Ние не правим нищо лошо на французите — каза Тихон, който очевидно се смути при последните думи на Денисов. — Ние, значи, само тъй, шегуваме се с момчетата. Миродери — наистина двайсетина души избихме, но лошо нещо не сме вършили… — На другия ден, когато Денисов, който съвсем бе забравил тоя селянин, напусна Покровское, доложиха му, че Тихон е тръгнал с отряда и молил да го оставят в него. Денисов нареди да го оставят.
Тихон, който отначало вършеше черна работа — палеше огньове, носеше вода, дереше кожите на конете и т.н., скоро прояви голяма склонност и способност към партизанската война. Той ходеше нощем за плячка и всеки път донасяше дрехи и френско оръжие, а когато му заповядваха, докарваше и пленници. Денисов освободи Тихон от работа, почна да го взема със себе си при разузнаване и го зачисли като казак.
Тихон не обичаше да язди и винаги ходеше пеша, но никога не изоставаше от кавалерията. Оръжието му беше — един мускетон, който той носеше повече за смях, пика и секира, с която действуваше, както вълкът действува със зъбите си, тоест — с еднаква леснота пощи бълхите в козината си и троши дебели кости. Тихон с една и съща сигурност с пълен размах цепеше със секирата си дърва, а като я хващаше за тъпата страна, издялваше тънки колчета и изрязваше лъжици. В Денисовия отряд Тихон имаше свое особено, изключително място. Когато трябваше да се извърши нещо особено тежко и противно — да се дигне с рамо затънала в калта каруца, да се измъкне за опашката паднал в блатото кон, да се одере, да се мушне сред французите, да се изминат за един ден петдесет версти, всички, смеейки се, посочваха Тихон.
Нищо не му е, дяволът, здрава гърбина — думаха за него.
Един път французинът, когото той искаше да залови, стреля срещу него с пистолет и го удари в меката част на гърба. Тая рана, която Тихон лекуваше само с водка вътрешно и външно, беше предмет на най-весели шеги в целия отряд, шеги, които самият Тихон на драго сърце приемаше.
— Какво драги, няма ли пак? Или те сви на търкало? — смееха му се казаците и Тихон, нарочно превит и преструвайки се, като правеше разни гримаси, че се ядосва, ругаеше французите с най-смешни хули. Тоя случай повлия на Тихон само в това отношение, че след раняването си рядко докарваше пленници.
Тихон беше най-полезният и най-храбрият човек в отряда. Никой повече от него не бе откривал случаи за нападения, никой повече от него не бе залавял и убивал французи; и поради това той беше смешник на всички казаци и хусари, и самият той драговолно приемаше това звание. Сега Тихон още през нощта бе изпратен от Денисов в Шамшево да залови „език“. Но или защото не бе се задоволил с един французин, или защото бе спал през нощта, беше се пъхнал през деня в храстите, просто пред французите, и както Денисов видя от възвишението, беше открит от тях.
Глава V
Дождик прошел, только падал туман и капли воды с веток деревьев. Денисов, эсаул и Петя молча ехали за мужиком в колпаке, который, легко и беззвучно ступая своими вывернутыми в лаптях ногами по кореньям и мокрым листьям, вел их к опушке леса.
Выйдя на изволок, мужик приостановился, огляделся и направился к редевшей стене деревьев. У большого дуба, еще не скинувшего листа, он остановился и таинственно поманил к себе рукою.
Денисов и Петя подъехали к нему. С того места, на котором остановился мужик, были видны французы. Сейчас за лесом шло вниз полубугром яровое поле. Вправо, через крутой овраг, виднелась небольшая деревушка и барский домик с разваленными крышами. В этой деревушке и в барском доме, и по всему бугру, в саду, у колодцев и пруда, и по всей дороге в гору от моста к деревне, не более как в двухстах саженях расстояния, виднелись в колеблющемся тумане толпы народа. Слышны были явственно их нерусские крики на выдиравшихся в гору лошадей в повозках и призывы друг другу.
— Пленного дайте сюда, — негромко сказал Денисов, не спуская глаз с французов.
Казак слез с лошади, снял мальчика и вместе с ним подошел к Денисову. Денисов, указывая на французов, спрашивал, какие и какие это были войска. Мальчик, засунув свои озябшие руки в карманы и подняв брови, испуганно смотрел на Денисова и, несмотря на видимое желание сказать все, что он знал, путался в своих ответах и только подтверждал то, что спрашивал Денисов. Денисов, нахмурившись, отвернулся от него и обратился к эсаулу, сообщая ему свои соображения.
Петя, быстрыми движениями поворачивая голову, оглядывался то на барабанщика, то на Денисова, то на эсаула, то на французов в деревне и на дороге, стараясь не пропустить чего-нибудь важного.
— Пг’идет, не пг’идет Долохов, надо бг’ать!… А? — сказал Денисов, весело блеснув глазами.
— Место удобное, — сказал эсаул.
— Пехоту низом пошлем — болотами, — продолжал Денисов, — они подлезут к саду; вы заедете с казаками оттуда, — Денисов указал на лес за деревней, — а я отсюда, с своими гусаг’ами. И по выстг’елу…
— Лощиной нельзя будет — трясина, — сказал эсаул. — Коней увязишь, надо объезжать полевее…
В то время как они вполголоса говорили таким образом, внизу, в лощине от пруда, щелкнул один выстрел, забелелся дымок, другой и послышался дружный, как будто веселый крик сотен голосов французов, бывших на полугоре. В первую минуту и Денисов и эсаул подались назад. Они были так близко, что им показалось, что они были причиной этих выстрелов и криков. Но выстрелы и крики не относились к ним. Низом, по болотам, бежал человек в чем-то красном. Очевидно, по нем стреляли и на него кричали французы.
— Ведь это Тихон наш, — сказал эсаул.
— Он! он и есть!
— Эка шельма, — сказал Денисов.
— Уйдет! — щуря глаза, сказал эсаул.
Человек, которого они называли Тихоном, подбежав к речке, бултыхнулся в нее так, что брызги полетели, и, скрывшись на мгновенье, весь черный от воды, выбрался на четвереньках и побежал дальше. Французы, бежавшие за ним, остановились.
— Ну ловок, — сказал эсаул.
— Экая бестия! — с тем же выражением досады проговорил Денисов. — И что он делал до сих пор?
— Это кто? — спросил Петя.
— Это наш пластун. Я его посылал языка взять.
— Ах, да, — сказал Петя с первого слова Денисова, кивая головой, как будто он все понял, хотя он решительно не понял ни одного слова.
Тихон Щербатый был один из самых нужных людей в партии. Он был мужик из Покровского под Гжатью. Когда, при начале своих действий, Денисов пришел в Покровское и, как всегда, призвав старосту, спросил о том, что им известно про французов, староста отвечал, как отвечали и все старосты, как бы защищаясь, что они ничего знать не знают, ведать не ведают. Но когда Денисов объяснил им, что его цель бить французов, и когда он спросил, не забредали ли к ним французы, то староста сказал, что мародеры бывали точно, но что у них в деревне только один Тишка Щербатый занимался этими делами. Денисов велел позвать к себе Тихона и, похвалив его за его деятельность, сказал при старосте несколько слов о той верности царю и отечеству и ненависти к французам, которую должны блюсти сыны отечества.
— Мы французам худого не делаем, — сказал Тихон, видимо оробев при этих словах Денисова. — Мы только так, значит, по охоте баловались с ребятами. Миродеров точно десятка два побили, а то мы худого не делали… — На другой день, когда Денисов, совершенно забыв про этого мужика, вышел из Покровского, ему доложили, что Тихон пристал к партии и просился, чтобы его при ней оставили. Денисов велел оставить его.
Тихон, сначала исправлявший черную работу раскладки костров, доставления воды, обдирания лошадей и т. п., скоро оказал большую охоту и способность к партизанской войне. Он по ночам уходил на добычу и всякий раз приносил с собой платье и оружие французское, а когда ему приказывали, то приводил и пленных. Денисов отставил Тихона от работ, стал брать его с собою в разъезды и зачислил в казаки.
Тихон не любил ездить верхом и всегда ходил пешком, никогда не отставая от кавалерии. Оружие его составляли мушкетон, который он носил больше для смеха, пика и топор, которым он владел, как волк владеет зубами, одинаково легко выбирая ими блох из шерсти и перекусывая толстые кости. Тихон одинаково верно, со всего размаха, раскалывал топором бревна и, взяв топор за обух, выстрагивал им тонкие колышки и вырезывал ложки. В партии Денисова Тихон занимал свое особенное, исключительное место. Когда надо было сделать что-нибудь особенно трудное и гадкое — выворотить плечом в грязи повозку, за хвост вытащить из болота лошадь, ободрать ее, залезть в самую середину французов, пройти в день по пятьдесят верст, — все указывали, посмеиваясь, на Тихона.
— Что ему, черту, делается, меренина здоровенный, — говорили про него.
Один раз француз, которого брал Тихон, выстрелил в него из пистолета и попал ему в мякоть спины. Рана эта, от которой Тихон лечился только водкой, внутренне и наружно, была предметом самых веселых шуток во всем отряде и шуток, которым охотно поддавался Тихон.
— Что, брат, не будешь? Али скрючило? — смеялись ему казаки, и Тихон, нарочно скорчившись и делая рожи, притворяясь, что он сердится, самыми смешными ругательствами бранил французов. Случай этот имел на Тихона только то влияние, что после своей раны он редко приводил пленных.
Тихон был самый полезный и храбрый человек в партии. Никто больше его не открыл случаев нападения, никто больше его не побрал и не побил французов; и вследствие этого он был шут всех казаков, гусаров и сам охотно поддавался этому чину. Теперь Тихон был послан Денисовым, в ночь еще, в Шамшево для того, чтобы взять языка. Но, или потому, что он не удовлетворился одним французом, или потому, что он проспал ночь, он днем залез в кусты, в самую середину французов и, как видел с горы Денисов, был открыт ими.