Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
XXIII
От една недовършена къща на Варварка, в долния етаж на която имаше питейно заведение, се чуваха пиянски викове и песни. В малката мръсна стая на пейките около масите седяха десетина фабрични работници. Всички пияни, потни, с мътни очи, те се напъваха и разтваряха широко уста — пееха някаква песен. Пееха всеки поотделно, мъчно, с усилие, очевидно не защото им се пееше, но за да докажат, че са пияни и гуляят. Един от тях, висок, светлорус момък в чист син кафтан, се бе изправил над другите. Лицето му с тънък прав нос щеше да бъде хубаво, ако не бяха тънките, свити, непрестанно мърдащи устни и намръщените, неподвижни очи. Той бе застанал над ония, които пееха, и явно въобразявайки си нещо, размахваше над главите им тържествено и с ъгловати движения запретнатата си до лакътя бяла ръка, мръсните пръсти на която се стараеше да разпери неестествено. Ръкавът на кафтана му непрестанно се смъкваше и момъкът усърдно го запряташе отново с лявата си ръка, сякаш имаше нещо особено важно в това — тая бяла, жилеста, размахана ръка без друго да бъде гола. По средата на песента се чуха викове на караница и удари в пруста и на входната площадка. Високият момък замахна с ръка.
— Стига! — извика той заповеднически. — Бой, момчета! — И продължавайки да запрята ръкава си, излезе на входната площадка.
Работниците излязоха подир него. Работниците, които пиеха тая сутрин в кръчмата под предводителството на високия момък, бяха донесли на кръчмаря кожи от фабриката, за които той им даде ракия. Ковачите от съседните ковачници, чули веселба в кръчмата и помислили, че кръчмата се разграбва, искаха насила да влязат в нея. На входната площадка стана сбиване.
При вратата кръчмарят се биеше с един ковач и тъкмо когато работниците излизаха, ковачът се отскубна от кръчмаря и падна по очи на каменната настилка.
Друг ковач се дърпаше към вратата и натискаше с гърди кръчмаря.
Момъкът със запретнатия ръкав, както си вървеше, цапна в лицето задърпалия се към вратата ковач и викна, дивашки:
— Момчета! Бият нашите!
В това време първият ковач стана от земята и като разчовърка кръвта по нараненото си лице, извика плачливо:
— Помощ! Убиха ме!… Човек убиха! Братчета!…
— Ох, майчице, пребиха го до смърт, човек убиха! — запищя една жена, излязла от съседната порта. Тълпа народ се събра около окървавения ковач.
— Малко си ограбвал народа, ризата от гърба му си събличал — рече някой, обръщайки се към кръчмаря, — сега и човек ли уби? Разбойник!
Високият момък, застанал на входната площадка, извиваше мътните си очи ту към кръчмаря, ту към ковачите, сякаш решаваше с кого трябва да се бие сега.
— Душегубецо! — викна неочаквано той на кръчмаря. — Вържете го, момчета!
— Как не, ще вържеш! — извика кръчмарят, блъсна нахвърлилите се върху него хора и като дръпна от главата си шапката, хвърли я на земята. И сякаш това оказа някакво тайнствено-заплашително значение, та работниците, които бяха заобиколили кръчмаря, спряха нерешително.
— Аз знам реда, драги, много хубаво. Аз ще отида до пристава. Мислиш, че няма да отида ли? Днеска на никого не се позволява да граби! — извика кръчмарят, като дигна шапката си.
— Ще отидем я! Ще отидем… я! — повтаряха един след друг кръчмарят и високият момък и тръгнаха двамата напред из улицата. Окървавеният ковач вървеше редом с тях. Работниците и други хора вървяха подире им с глъчка и викове.
До ъгъла на Маросейка, срещу една голяма къща със затворени капаци, дето имаше табела на майстор-обущар, бяха застанали, с отчаяни лица двадесетина обущари, слаби, изтощени хора с престилки и окъсани кафтани.
— Да беше платил на хората както се следва! — думаше един слаб работник с рядка брада и смръщени вежди. — А то, смука ни кръвта — и квит. Лъга ни, лъга — цяла седмица. Кара ни до края — и си замина.
Като видя хората и окървавения човек, работникът, който говореше, млъкна и всичките обущари се присъединиха към тръгналата тълпа с припряно любопитство.
— Къде отива тоя народ?
— То се знае къде — при началството отива.
— Какво, вярно ли е, че не можахме да надвием?
— Ами ти какво мислеше? Я виж какво думат хората.
Чуваха се въпроси и отговори. Възползуван от увеличаването на тълпата, кръчмарят изостана от множеството и се върна в кръчмата си.
Високият момък, незабелязал изчезването на врага си — кръчмаря, и размахал гола ръка, не преставаше да приказва и с това привличаше вниманието на всички към себе си. И хората най-много се натискаха около него, мислейки, че той ще разреши всичките въпроси, които ги вълнуваха.
— Нека каже какъв е редът, какъв е законът, нали затуй е сложено началство! Вярно ли казвам, православни хора? — думаше високият момък и се усмихваше едва-едва.
— Той си смята, че няма началство. Че може ли без началство? А колкото за грабеж — те не са малко.
— Защо приказвате празни работи! — обадиха се от тълпата. — Как тъй ще оставят Москва! Казали ти го на шега, а пък ти си повярвал. Малко ли наша войска е тръгнала. Та ще го пуснат! Нали затуй е началството. Я слушай какво приказва народът — думаха някои, като сочеха високия момък.
До стената на Китай-Город друга малка група бе заобиколила един човек с мъхест шинел, който държеше в ръце някаква хартия.
— Указ, указ четат! Указ четат! — разнесе се из тълпата и се втурнаха към четеца.
Човекът в мъхестия шинел четеше позива от 31 август. Когато тълпата го наобиколи, той сякаш се смути, но щом високият момък, който се промъкна до него, му каза да чете, той почна с леко трептящ глас да чете позива от началото.
— „Утре сутринта рано отивам при светлейшия княз — зачете той («светлеещият!» — повтори високият момък тържествено, като се усмихна с уста и смръщи вежди) — да се уговорим с него, да действувам и да помагам на войските, за да изтребват злодейците, и ние ще почнем да им вадим… — продължаваше четецът и спря («Видя ли? — извика победоносно момъкът. — Той ще ти развърже цялата дистанция…») — душата и да изпращаме по дяволите тия гости; аз ще се върна към обяд и ще се заловим за работа, да я свършим, да я довършим и да наредим злодейците!“
Четецът прочете последните думи сред пълно мълчание. Високият момък наведе тъжно глава. Беше очевидно, че никой не бе разбрал последните думи. Особено думите „ще дойда утре към обяд“ явно дори огорчиха и четеца, и слушателите. Народът беше настроен да възприема нещо по-високо, а това беше прекалено просто и без нужда разбираемо; всеки от тях можеше да каже това и затуй в указа, който изхождаше от висшата власт, не биваше да се изразяват така.
Всички стояха потънали в тъжно мълчание. Високият момък мърдаше устни и се клатеше.
— Него да питаме!… Той ли е наистина?… Как не, ще го питаш!… Че какво… Той ще обясни!… — чуха се гласове от задните редици на множеството и общото внимание бе привлечено от появилия се на площада файтон на началника на полицията, придружен от двама конни драгуни.
Началникът на полицията, който тая заран бе ходил по заповед на графа да опожарява шлеповете и по тоя случай бе събрал голяма сума пари, които бяха сега в джоба му, като видя тръгналата насреща му тълпа, заповяда на кочияша да спре.
— Какъв е тоя народ? — викна той на хората, които приближаваха поотделно и плахо към файтона. — Какъв е тоя народ? Питам ви? — повтори началникът на полицията, без да получи отговор.
— Те, ваше благородие — рече писарят в рунтавия шинел, — те, ваше високородие, според позива на сиятелния граф, без да жалят живота си, искат да служат, а съвсем не — някакъв бунт, както се казва от сиятелния граф…
— Графът не е заминал, той е тук, и ще има нареждане за вас — каза началникът на полицията. — Карай! — рече той на кочияша. Тълпата се спря, струпана около ония, които бяха чули какво каза началството, и загледана в отдалечаващия се файтон.
В това време началникът на полицията се озърна уплашено, каза нещо на кочияша и конете тръгнаха по-бързо.
— Измама, момчета! Води ни при него лично! — викна високият момък. — Не го пускайте, момчета! Нека даде обяснение! Дръжте го! — викнаха и други гласове и хората хукнаха подир файтона.
Тълпата, тръгнала след началника на полицията, се насочи със силна глъчка към Лубянка.
— Как така, господата и търговците заминаха, а ние затова ли да гинем? Да не сме кучета, а? — чуваше се все по-често в тълпата.
Глава XXIII
В недостроенном доме на Варварке, внизу которого был питейный дом, слышались пьяные крики и песни. На лавках у столов в небольшой грязной комнате сидело человек десять фабричных. Все они, пьяные, потные, с мутными глазами, напруживаясь и широко разевая рты, пели какую-то песню. Они пели врозь, с трудом, с усилием, очевидно, не для того, что им хотелось петь, но для того только, чтобы доказать, что они пьяны и гуляют. Один из них, высокий белокурый малый в чистой синей чуйке, стоял над ними. Лицо его с тонким прямым носом было бы красиво, ежели бы не тонкие, поджатые, беспрестанно двигающиеся губы и мутные и нахмуренные, неподвижные глаза. Он стоял над теми, которые пели, и, видимо воображая себе что-то, торжественно и угловато размахивал над их головами засученной по локоть белой рукой, грязные пальцы которой он неестественно старался растопыривать. Рукав его чуйки беспрестанно спускался, и малый старательно левой рукой опять засучивал его, как будто что-то было особенно важное в том, чтобы эта белая жилистая махавшая рука была непременно голая. В середине песни в сенях и на крыльце послышались крики драки и удары. Высокий малый махнул рукой.
— Шабаш! — крикнул он повелительно. — Драка, ребята! — И он, не переставая засучивать рукав, вышел на крыльцо.
Фабричные пошли за ним. Фабричные, пившие в кабаке в это утро под предводительством высокого малого, принесли целовальнику кожи с фабрики, и за это им было дано вино. Кузнецы из соседних кузень, услыхав гульбу в кабаке и полагая, что кабак разбит, силой хотели ворваться в него. На крыльце завязалась драка.
Целовальник в дверях дрался с кузнецом, и в то время как выходили фабричные, кузнец оторвался от целовальника и упал лицом на мостовую.
Другой кузнец рвался в дверь, грудью наваливаясь на целовальника.
Малый с засученным рукавом на ходу еще ударил в лицо рвавшегося в дверь кузнеца и дико закричал:
— Ребята! наших бьют!
В это время первый кузнец поднялся с земли и, расцарапывая кровь на разбитом лице, закричал плачущим голосом:
— Караул! Убили!… Человека убили! Братцы!…
— Ой, батюшки, убили до смерти, убили человека! — завизжала баба, вышедшая из соседних ворот. Толпа народа собралась около окровавленного кузнеца.
— Мало ты народ-то грабил, рубахи снимал, — сказал чей-то голос, обращаясь к целовальнику, — что ж ты человека убил? Разбойник!
Высокий малый, стоя на крыльце, мутными глазами водил то на целовальника, то на кузнецов, как бы соображая, с кем теперь следует драться.
— Душегуб! — вдруг крикнул он на целовальника. — Вяжи его, ребята!
— Как же, связал одного такого-то! — крикнул целовальник, отмахнувшись от набросившихся на него людей, и, сорвав с себя шапку, он бросил ее на землю. Как будто действие это имело какое-то таинственно угрожающее значение, фабричные, обступившие целовальника, остановились в нерешительности.
— Порядок-то я, брат, знаю очень прекрасно. Я до частного дойду. Ты думаешь, не дойду? Разбойничать-то нонче никому не велят! — прокричал целовальник, поднимая шапку.
— И пойдем, ишь ты! И пойдем… ишь ты! — повторяли друг за другом целовальник и высокий малый, и оба вместе двинулись вперед по улице. Окровавленный кузнец шел рядом с ними. Фабричные и посторонний народ с говором и криком шли за ними.
У угла Маросейки, против большого с запертыми ставнями дома, на котором была вывеска сапожного мастера, стояли с унылыми лицами человек двадцать сапожников, худых, истомленных людей в халатах и оборванных чуйках.
— Он народ разочти как следует! — говорил худой мастеровой с жидкой бородйой и нахмуренными бровями. — А что ж, он нашу кровь сосал — да и квит. Он нас водил, водил — всю неделю. А теперь довел до последнего конца, а сам уехал.
Увидав народ и окровавленного человека, говоривший мастеровой замолчал, и все сапожники с поспешным любопытством присоединились к двигавшейся толпе.
— Куда идет народ-то?
— Известно куда, к начальству идет.
— Что ж, али взаправду наша не взяла сила?
— А ты думал как! Гляди-ко, что народ говорит.
Слышались вопросы и ответы. Целовальник, воспользовавшись увеличением толпы, отстал от народа и вернулся к своему кабаку.
Высокий малый, не замечая исчезновения своего врага целовальника, размахивая оголенной рукой, не переставал говорить, обращая тем на себя общее внимание. На него-то преимущественно жался народ, предполагая от него получить разрешение занимавших всех вопросов.
— Он покажи порядок, закон покажи, на то начальство поставлено! Так ли я говорю, православные? — говорил высокий малый, чуть заметно улыбаясь.
— Он думает, и начальства нет? Разве без начальства можно? А то грабить-то мало ли их.
— Что пустое говорить! — отзывалось в толпе. — Как же, так и бросят Москву-то! Тебе на смех сказали, а ты и поверил. Мало ли войсков наших идет. Так его и пустили! На то начальство. Вон послушай, что народ-то бает, — говорили, указывая на высокого малого.
У стены Китай-города другая небольшая кучка людей окружала человека в фризовой шинели, держащего в руках бумагу.
— Указ, указ читают! Указ читают! — послышалось в толпе, и народ хлынул к чтецу.
Человек в фризовой шинели читал афишку от 31-го августа. Когда толпа окружила его, он как бы смутился, но на требование высокого малого, протеснившегося до него, он с легким дрожанием в голосе начал читать афишку сначала.
«Я завтра рано еду к светлейшему князю, — читал он (светлеющему! — торжественно, улыбаясь ртом и хмуря брови, повторил высокий малый), — чтобы с ним переговорить, действовать и помогать войскам истреблять злодеев; станем и мы из них дух… — продолжал чтец и остановился („Видал?“ — победоносно прокричал малый. — Он тебе всю дистанцию развяжет…»)… — искоренять и этих гостей к черту отправлять; я приеду назад к обеду, и примемся за дело, сделаем, доделаем и злодеев отделаем».
Последние слова были прочтены чтецом в совершенном молчании. Высокий малый грустно опустил голову. Очевидно было, что никто не понял этих последних слов. В особенности слова: «я приеду завтра к обеду», видимо, даже огорчили и чтеца и слушателей. Понимание народа было настроено на высокий лад, а это было слишком просто и ненужно понятно; это было то самое, что каждый из них мог бы сказать и что поэтому не мог говорить указ, исходящий от высшей власти.
Все стояли в унылом молчании. Высокий малый водил губами и пошатывался.
— У него спросить бы!… Это сам и есть?… Как же, успросил!… А то что ж… Он укажет… — вдруг послышалось в задних рядах толпы, и общее внимание обратилось на выезжавшие на площадь дрожки полицеймейстера, сопутствуемого двумя конными драгунами.
Полицеймейстер, ездивший в это утро по приказанию графа сжигать барки и, по случаю этого поручения, выручивший большую сумму денег, находившуюся у него в эту минуту в кармане, увидав двинувшуюся к нему толпу людей, приказал кучеру остановиться.
— Что за народ? — крикнул он на людей, разрозненно и робко приближавшихся к дрожкам. — Что за народ? Я вас спрашиваю? — повторил полицеймейстер, не получавший ответа.
— Они, ваше благородие, — сказал приказный во фризовой шинели, — они, ваше высокородие, по объявлению сиятельнейшего графа, не щадя живота, желали послужить, а не то чтобы бунт какой, как сказано от сиятельнейшего графа…
— Граф не уехал, он здесь, и об вас распоряжение будет, — сказал полицеймейстер. — Пошел! — сказал он кучеру. Толпа остановилась, скучиваясь около тех, которые слышали то, что сказало начальство, и глядя на отъезжающие дрожки.
Полицеймейстер в это время испуганно оглянулся, что-то сказал кучеру, и лошади его поехали быстрее.
— Обман, ребята! Веди к самому! — крикнул голос высокого малого. — Не пущай, ребята! Пущай отчет подаст! Держи! — закричали голоса, и народ бегом бросился за дрожками.
Толпа за полицеймейстером с шумным говором направилась на Лубянку.
— Что ж, господа да купцы повыехали, а мы за то и пропадаем? Что ж, мы собаки, что ль! — слышалось чаще в толпе.