Лев Толстой
Война и мир (320)

Лев Толстой
Война и мир (320)

VII

Беше вече мръкнало, когато на 8 ноември, последния ден на Красненските сражения, войските стигнаха на мястото, дето щяха да нощуват. Целият ден беше тих, мразовит, с падащ лек рядък сняг; привечер почна да се прояснява. През снежинките се виждаше черно-лилавото звездно небе и мразът се засили.

Мускетарският полк, който бе напуснал Тарутино на брой три хиляди души, а сега деветстотин, пристигна един от първите на определеното за нощуване място, в едно село край шосето. Квартириерите, които посрещнаха полка, съобщиха, че всички къщи са заети от болни и умрели французи, от кавалеристи и щабове. Имаше само една къща — за полковия командир.

Полковият командир отиде в определената за него къща. Полкът отмина и до най-крайните селски къщи, при шосето, постави пушките на пирамиди.

Като грамадно, многочленно животно полкът почна да гласи леговището и храната си. Една част от войниците се пръсна до колене в сняг из брезовата гора, която беше вдясно от селото, и в гората веднага се чуха удари от брадва и ножове, пращене от кършене на клони и весели гласове; други се въртяха сред полковите каруци и коне, които бяха събрани накуп, вземаха казани и сухари и даваха храна на конете; трети се пръснаха из селото, за да нагласяват помещения за щабните, като изнасяха труповете на французите от къщите и издърпваха дъски, сухи дърва и слама от покривите за огньове и плетове — за завет от студа.

Петнайсетина войника зад къщите, в края на селото, с весели викове клатеха високия плет на една плевня, покривът на която беше вече дигнат.

— Давай, давай, отведнъж натисни! — викаха разни гласове и в тъмнината на нощта с мразовито пращене се клатеше грамадният, посипан със сняг плет. Долните колове пращяха все по-често и по-често и най-сетне плетът се събори заедно с войниците, които го натискаха. Разнесе се гръмлив грубо-радостен вик и смях.

— Хващай! По двама! Дай насам пръта! Ха тъй! Къде се пъхаш?

— Хайде отведнъж… Чакайте, момчета!… С подвикване!

Всички млъкнаха и един не силен кадифено-приятен глас запя песен. В края на третата строфа, веднага щом заглъхна последният звук, двайсет гласа викнаха дружно: „У-у-ууу! Хайде! Отведнъж! Натискайте, деца!…“ Ала въпреки дружните усилия плетът слабо мръдна и в настъпилото мълчание се чу тежко пъхтене.

— Хей вие, шеста рота! Дяволи! Я помогнете… и ние ще ви потрябваме.

Двайсетина души от шеста рота, които отиваха в селото, се присъединиха към ония, които теглеха плета; и плетът, дълъг пет-шест сажена и широк един сажен, като се изви и почна да натиска и убива раменете на запъхтените войници, се задвижи напред из селската улица.

— Я върви… Падай пък… Какво се спря? Ей тъй на…

Веселите неприлични ругатни не спираха.

— Вие — какво? — чу се неочаквано началнически глас на един войник, изтичал срещу носачите.

— Тук има господа; в къщата е генералът, а пък вие, дяволи, попържате на майка. Ще ви дам аз! — извика фелдфебелът, замахна силно и удари в гърба първия войник, който му попадна. — Мигар не може тихо?

Войниците млъкнаха. Оня, когото фелдфебелът бе ударил, почна с пъшкане да избърсва лицето си, което бе одраскал до кръв, като се блъсна в плета.

— Гледай го, дяволът, как бие! На̀, цялата ми мутра разкървави — рече той плахо-шепнешком, когато фелдфебелът си отиде.

— Не ти ли се харесва? — рече един засмян глас и като понижиха гласовете си, войниците тръгнаха по-нататък. Щом излязоха от селото, те отново заприказваха пак тъй силно, като ръсеха приказките си все със същите безцелни ругатни.

В къщата, покрай която минаха войниците, се бе събрало висшето началство и докато пиеха чай, се водеше оживен разговор за изтеклия ден и за предполаганите маньоври за утре. Смятаха да почнат флангови марш вляво, да отрежат вицекраля и да го пленят.

Когато войниците домъкнаха плета, в разни страни вече пламтяха огньове. Пращяха дървета, топеше се снегът и черните сенки на войниците щъкаха насам-нататък по утъпкания сняг из цялото заето пространство.

Секири и ножове работеха на всички страни. Всичко се вършеше без никаква заповед. Мъкнеха дърва за запас през нощта, правеха колибки за началството, котелките вряха, преглеждаха се пушките и амуницията.

Домъкнатият от осма рота плет е изправен в полукръг откъм север, подпрян с чатали и пред него е накладен огън. Свириха вечерна заря, направиха проверка, навечеряха се и се настаниха за през нощта около огньовете — един да кърпи обущата си, друг да пуши с лула, трети, съблечен гол, да гори въшките си.

Глава VII

8-го ноября последний день Красненских сражений; уже смерклось, когда войска пришли на место ночлега. Весь день был тихий, морозный, с падающим легким, редким снегом; к вечеру стало выясняться. Сквозь снежинки виднелось черно-лиловое звездное небо, и мороз стал усиливаться.

Мушкатерский полк, вышедший из Тарутина в числе трех тысяч, теперь, в числе девятисот человек, пришел одним из первых на назначенное место ночлега, в деревне на большой дороге. Квартиргеры, встретившие полк, объявили, что все избы заняты больными и мертвыми французами, кавалеристами и штабами. Была только одна изба для полкового командира.

Полковой командир подъехал к своей избе. Полк прошел деревню и у крайних изб на дороге поставил ружья в козлы.

Как огромное, многочленное животное, полк принялся за работу устройства своего логовища и пищи. Одна часть солдат разбрелась, по колено в снегу, в березовый лес, бывший вправо от деревни, и тотчас же послышались в лесу стук топоров, тесаков, треск ломающихся сучьев и веселые голоса; другая часть возилась около центра полковых повозок и лошадей, поставленных в кучку, доставая котлы, сухари и задавая корм лошадям; третья часть рассыпалась в деревне, устраивая помещения штабным, выбирая мертвые тела французов, лежавшие по избам, и растаскивая доски, сухие дрова и солому с крыш для костров и плетни для защиты.

Человек пятнадцать солдат за избами, с края деревни, с веселым криком раскачивали высокий плетень сарая, с которого снята уже была крыша.

— Ну, ну, разом, налегни! — кричали голоса, и в темноте ночи раскачивалось с морозным треском огромное, запорошенное снегом полотно плетня. Чаще и чаще трещали нижние колья, и, наконец, плетень завалился вместе с солдатами, напиравшими на него. Послышался громкий грубо-радостный крик и хохот.

— Берись по двое! рочаг подавай сюда! вот так-то. Куда лезешь-то?

— Ну, разом… Да стой, ребята!… С накрика!

Все замолкли, и негромкий, бархатно-приятный голос запел песню. В конце третьей строфы, враз с окончанием последнего звука, двадцать голосов дружно вскрикнули: «Уууу! Идет! Разом! Навались, детки!…» Но, несмотря на дружные усилия, плетень мало тронулся, и в установившемся молчании слышалось тяжелое пыхтенье.

— Эй вы, шестой роты! Черти, дьяволы! Подсоби… тоже мы пригодимся.

Шестой роты человек двадцать, шедшие в деревню, присоединились к тащившим; и плетень, саженей в пять длины и в сажень ширины, изогнувшись, надавя и режа плечи пыхтевших солдат, двинулся вперед по улице деревни.

— Иди, что ли… Падай, эка… Чего стал? То-то… Веселые, безобразные ругательства не замолкали.

— Вы чего? — вдруг послышался начальственный голос солдата, набежавшего на несущих.

— Господа тут; в избе сам анарал, а вы, черти, дьяволы, матершинники. Я вас! — крикнул фельдфебель и с размаху ударил в спину первого подвернувшегося солдата. — Разве тихо нельзя?

Солдаты замолкли. Солдат, которого ударил фельдфебель, стал, покряхтывая, обтирать лицо, которое он в кровь разодрал, наткнувшись на плетень.

— Вишь, черт, дерется как! Аж всю морду раскровянил, — сказал он робким шепотом, когда отошел фельдфебель.

— Али не любишь? — сказал смеющийся голос; и, умеряя звуки голосов, солдаты пошли дальше. Выбравшись за деревню, они опять заговорили так же громко, пересыпая разговор теми же бесцельными ругательствами.

В избе, мимо которой проходили солдаты, собралось высшее начальство, и за чаем шел оживленный разговор о прошедшем дне и предполагаемых маневрах будущего. Предполагалось сделать фланговый марш влево, отрезать вице-короля и захватить его.

Когда солдаты притащили плетень, уже с разных сторон разгорались костры кухонь. Трещали дрова, таял снег, и черные тени солдат туда и сюда сновали по всему занятому, притоптанному в снегу, пространству.

Топоры, тесаки работали со всех сторон. Все делалось без всякого приказания. Тащились дрова про запас ночи, пригораживались шалашики начальству, варились котелки, справлялись ружья и амуниция.

Притащенный плетень осьмою ротой поставлен полукругом со стороны севера, подперт сошками, и перед ним разложен костер. Пробили зарю, сделали расчет, поужинали и разместились на ночь у костров — кто чиня обувь, кто куря трубку, кто, донага раздетый, выпаривая вшей.