Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
VI
На другия ден войските още вечерта се събраха в определените места и през нощта потеглиха. Беше есенна нощ с черно-виолетови облаци, но без дъжд. Земята беше влажна, но нямаше кал и войските вървяха без шум, само от време на време се чуваше слабо подрънкване на артилерията. Забраниха да се говори високо, да пушат лули, да се цъка огниво; сдържаха конете да не цвилят. Тайнствеността на започнатото увеличаваше неговата привлекателност. Хората вървяха весело. Някои колони спряха, поставиха пушките в пирамиди и войниците легнаха на студената земя, като смятаха, че са стигнали там, дето е трябвало; някои (повечето) колони вървяха цяла нощ и очевидно отидоха не там, дето трябваше.
Граф Орлов-Денисов с казаците си (най-незначителният от всички отряди) единствен попадна на определеното си място и в определеното време. Тоя отряд спря на самата окрайнина на гората, при пътечката от село Стромилово за Дмитровское.
Призори събудиха задрямалия граф Орлов. Бяха довели един избягал от френския лагер. Беше полски унтерофицер от корпуса на Понятовски. Тоя унтерофицер обясни на полски, че е избягал, защото е онеправдан в службата, че отдавна трябвало да стане офицер, че бил най-храбър от всички и че затуй ги оставил и иска да ги накаже. Той каза, че Мюра нощува на една верста от тях и че ако му дадат отряд от сто души, ще го хване жив. Граф Орлов-Денисов се посъветва с другарите си. Предложението беше премного съблазнително, за да се откажат. Всички искаха да тръгнат, всички съветваха да се опита. След много препирни и разсъждения генерал-майор Греков реши да тръгне с унтерофицера, заедно с два казашки полка.
— Но не забравяй — рече граф Орлов-Денисов на унтерофицера, като го изпрати да върви, — в случай че си излъгал, ще заповядам да те обесят като куче, ако е истина — сто жълтици.
Унтерофицерът с решително изражение не отговори, яхна коня и тръгна с Греков, който бързо се бе приготвил. Те изчезнаха в гората. Граф Орлов, потръпващ от хладината на зазоряването, развълнуван, че на своя отговорност е почнал тая работа, излезе от гората, след като изпрати Греков, и се загледа в неприятелския лагер, който се съзираше сега несигурно в зрака на зазоряването и на догарящите огньове. По открития склон вдясно от граф Орлов-Денисов трябваше да се покажат нашите колони. Граф Орлов гледаше нататък; ала макар че можеха да се видят отдалеч, колоните не се виждаха. Както се стори на граф Орлов-Денисов и особено според думите на неговия много зорък адютант, във френския лагер почнаха да се размърдват.
— Ех, наистина, късно е — каза граф Орлов, като погледна лагера. Нему изведнъж, както често се случва, когато човекът, на когото сме повярвали, не е вече пред очите ни, изведнъж му стана съвсем ясно и очевидно, че тоя унтерофицер е измамник, че ги е излъгал и само ще развали цялата атака с отсъствието на тия два полка, които ще заведе кой знае де. Може ли сред такава маса войска да се отвлече главнокомандуващият?
— Наистина той лъже, тоя мошеник — рече графът.
— Можем да ги върнем — каза един от свитата, който също като граф Орлов-Денисов почувствува недоверие към започнатото, след като видя лагера.
— А? Наистина?… Какво мислите — или да ги оставим? Или — не?
— Ще заповядате ли да се върнат?
— Да се върнат, да се върнат! — изведнъж решително каза графът, като погледна часовника. — Късно ще бъде, съвсем светло е.
И адютантът препусна отвъд гората да настигне Греков. Когато Греков се върна, граф Орлов-Денисов, развълнуван и от тоя отменен опит, и от напразното очакване на пехотните колони, които не се появяваха, и от близостта на неприятеля (всички от отряда усещаха същото), реши да настъпи.
Той изкомандува шепнешком: „Възседни!“ Разпределиха се, прекръстиха се…
— С Бога напред!
„Ура-а-а!“ — забуча из гората и сотня след сотня, изсипвайки се като от чувал, казаците весело, с насочени напред копия, полетяха през потока към лагера.
Един отчаян, уплашен вик на първия французин, който бе видял казаците, и всичко, което беше в лагера, необлечено, сънено, изостави оръдия, пушки, коне и хукна, накъдето можа.
Ако казаците бяха преследвали французите, без да мислят какво има зад тях и около тях, те биха пленили Мюра и всичко, което беше там. Началниците именно искаха това. Но когато казаците докопаха плячка и пленници, не можеше да ги мръднеш от местата им. Никой не слушаше командите. Тук взеха хиляда и петстотин души пленници, тридесет и осем оръдия, знамена и нещо, което бе най-важно за казаците — коне, седла, завивки и различни предмети. Трябваше да се оправят с всичко това, да се приберат пленниците, оръдията, да се подели плячката, да покрещят, дори да се посбият помежду си: с всичко това се заеха казаците.
Французите, които не бяха вече преследвани, почнаха да се опомнят, събраха се на команди и взеха да стрелят. Орлов-Денисов продължаваше да чака колоните и не настъпваше по-нататък.
А през това време по диспозицията: „die erste Colonne marschirt“ и т.н. пехотните войски на закъснелите колони, командувани от Бенигсен и управлявани от Тол, потеглиха както трябваше и както става винаги, пристигнаха някъде, но не там, дето им беше определено. Както става винаги, хората, които бяха потеглили весело, почнаха да спират; усещаше се недоволство, съзнание за обърканост, тръгнаха някъде назад. Препускащите адютанти и генерали викаха, ядосваха се, караха се, казваха, че са отишли съвсем на друго място и са закъснели, някого ругаеха и т.н., и най-сетне всички махнаха с ръка и тръгнаха само за да вървят нанякъде. „Все някъде ще стигнем!“ И те наистина стигнаха, но не дето беше определено, а някои стигнаха и там, но толкова бяха закъснели, че пристигнаха, без да принесат полза, само за да стрелят по тях. Тол, който в това сражение играеше ролята на Вайротер в Аустерлицкото, усърдно препускаше от място на място и навсякъде намираше всичко наопаки. Така той се натъкна в гората на корпуса на Баговут, когато беше вече съвсем светло, а тоя корпус трябваше отдавна да бъде там заедно с Орлов-Денисов. Развълнуван, огорчен от несполуката и като мислеше, че някой трябва да е виновен за това, Тол препусна до корпусния командир и почна строго да го укорява, казвайки му, че за това трябва да го разстрелят. Баговут, стар, боеви, спокоен генерал, също тъй измъчен от всички спирания, бъркотии и противоречия, за учудване на всички и съвсем противно на характера си изпадна в ярост и наприказва неприятни работи на Тол.
— Не искам да ми се дават уроци от никого, мога да умра с войниците си не по-зле от другите — каза той и тръгна с една дивизия напред.
Когато излезе на полето под френските изстрели, развълнуваният и храбър Баговут, без да мисли полезно ли е или безполезно да встъпи в сражението сега, и то с една дивизия, тръгна направо и поведе войските си под изстрелите. В това гневно настроение нему бяха необходими тъкмо опасност, гюллета и куршуми. Един от първите куршуми уби него, следните куршуми убиха много войници. И неговата дивизия стоя под огъня известно време без полза.
Глава VI
На другой день войска с вечера собрались в назначенных местах и ночью выступили. Была осенняя ночь с черно-лиловатыми тучами, но без дождя. Земля была влажна, но грязи не было, и войска шли без шума, только слабо слышно было изредка бренчанье артиллерии. Запретили разговаривать громко, курить трубки, высекать огонь; лошадей удерживали от ржания. Таинственность предприятия увеличивала его привлекательность. Люди шли весело. Некоторые колонны остановились, поставили ружья в козлы и улеглись на холодной земле, полагая, что они пришли туда, куда надо было; некоторые (большинство) колонны шли целую ночь и, очевидно, зашли не туда, куда им надо было.
Граф Орлов-Денисов с казаками (самый незначительный отряд из всех других) один попал на свое место и в свое время. Отряд этот остановился у крайней опушки леса, на тропинке из деревни Стромиловой в Дмитровское.
Перед зарею задремавшего графа Орлова разбудили. Привели перебежчика из французского лагеря. Это был польский унтер-офицер корпуса Понятовского. Унтер-офицер этот по-польски объяснил, что он перебежал потому, что его обидели по службе, что ему давно бы пора быть офицером, что он храбрее всех и потому бросил их и хочет их наказать. Он говорил, что Мюрат ночует в версте от них и что, ежели ему дадут сто человек конвою, он живьем возьмет его. Граф Орлов-Денисов посоветовался с своими товарищами. Предложение было слишком лестно, чтобы отказаться. Все вызывались ехать, все советовали попытаться. После многих споров и соображений генерал-майор Греков с двумя казачьими полками решился ехать с унтер-офицером.
— Ну помни же, — сказал граф Орлов-Денисов унтер-офицеру, отпуская его, — в случае ты соврал, я тебя велю повесить, как собаку, а правда — сто червонцев.
Унтер-офицер с решительным видом не отвечал на эти слова, сел верхом и поехал с быстро собравшимся Грековым. Они скрылись в лесу. Граф Орлов, пожимаясь от свежести начинавшего брезжить утра, взволнованный тем, что им затеяно на свою ответственность, проводив Грекова, вышел из леса и стал оглядывать неприятельский лагерь, видневшийся теперь обманчиво в свете начинавшегося утра и догоравших костров. Справа от графа Орлова-Денисова, по открытому склону, должны были показаться наши колонны. Граф Орлов глядел туда; но несмотря на то, что издалека они были бы заметны, колонн этих не было видно. Во французском лагере, как показалось графу Орлову-Денисову, и в особенности по словам его очень зоркого адъютанта, начинали шевелиться.
— Ах, право, поздно, — сказал граф Орлов, поглядев на лагерь. Ему вдруг, как это часто бывает, после того как человека, которому мы поверим, нет больше перед глазами, ему вдруг совершенно ясно и очевидно стало, что унтер-офицер этот обманщик, что он наврал и только испортит все дело атаки отсутствием этих двух полков, которых он заведет бог знает куда. Можно ли из такой массы войск выхватить главнокомандующего?
— Право, он врет, этот шельма, — сказал граф.
— Можно воротить, — сказал один из свиты, который почувствовал так же, как и граф Орлов-Денисов, недоверие к предприятию, когда посмотрел на лагерь.
— А? Право?… как вы думаете, или оставить? Или нет?
— Прикажете воротить?
— Воротить, воротить! — вдруг решительно сказал граф Орлов, глядя на часы, — поздно будет, совсем светло.
И адъютант поскакал лесом за Грековым. Когда Греков вернулся, граф Орлов-Денисов, взволнованный и этой отмененной попыткой, и тщетным ожиданием пехотных колонн, которые все не показывались, и близостью неприятеля (все люди его отряда испытывали то же), решил наступать.
Шепотом прокомандовал он: «Садись!» Распределились, перекрестились…
— С богом!
«Урааааа!» — зашумело по лесу, и, одна сотня за другой, как из мешка высыпаясь, полетели весело казаки с своими дротиками наперевес, через ручей к лагерю.
Один отчаянный, испуганный крик первого увидавшего казаков француза — и все, что было в лагере, неодетое, спросонков бросило пушки, ружья, лошадей и побежало куда попало.
Ежели бы казаки преследовали французов, не обращая внимания на то, что было позади и вокруг них, они взяли бы и Мюрата, и все, что тут было. Начальники и хотели этого. Но нельзя было сдвинуть с места казаков, когда они добрались до добычи и пленных. Команды никто не слушал. Взято было тут же тысяча пятьсот человек пленных, тридцать восемь орудий, знамена и, что важнее всего для казаков, лошади, седла, одеяла и различные предметы. Со всем этим надо было обойтись, прибрать к рукам пленных, пушки, поделить добычу, покричать, даже подраться между собой: всем этим занялись казаки.
Французы, не преследуемые более, стали понемногу опоминаться, собрались командами и принялись стрелять. Орлов-Денисов ожидал все колонны и не наступал дальше.
Между тем по диспозиции: «die erste Colonne marschiert»[1] и т. д., пехотные войска опоздавших колонн, которыми командовал Бенигсен и управлял Толь, выступили как следует и, как всегда бывает, пришли куда-то, но только не туда, куда им было назначено. Как и всегда бывает, люди, вышедшие весело, стали останавливаться; послышалось неудовольствие, сознание путаницы, двинулись куда-то назад. Проскакавшие адъютанты и генералы кричали, сердились, ссорились, говорили, что совсем не туда и опоздали, кого-то бранили и т. д., и наконец, все махнули рукой и пошли только с тем, чтобы идти куда-нибудь. «Куда-нибудь да придем!» И действительно, пришли, но не туда, а некоторые туда, но опоздали так, что пришли без всякой пользы, только для того, чтобы в них стреляли. Толь, который в этом сражении играл роль Вейротера в Аустерлицком, старательно скакал из места в место и везде находил все навыворот. Так он наскакал на корпус Багговута в лесу, когда уже было совсем светло, а корпус этот давно уже должен был быть там, с Орловым-Денисовым. Взволнованный, огорченный неудачей и полагая, что кто-нибудь виноват в этом, Толь подскакал к корпусному командиру и строго стал упрекать его, говоря, что за это расстрелять следует. Багговут, старый, боевой, спокойный генерал, тоже измученный всеми остановками, путаницами, противоречиями, к удивлению всех, совершенно противно своему характеру, пришел в бешенство и наговорил неприятных вещей Толю.
— Я уроков принимать ни от кого не хочу, а умирать с своими солдатами умею не хуже другого, — сказал он и с одной дивизией пошел вперед.
Выйдя на поле под французские выстрелы, взволнованный и храбрый Багговут, не соображая того, полезно или бесполезно его вступление в дело теперь, и с одной дивизией, пошел прямо и повел свои войска под выстрелы. Опасность, ядра, пули были то самое, что нужно ему было в его гневном настроении. Одна из первых пуль убила его, следующие пули убили многих солдат. И дивизия его постояла несколько времени без пользы под огнем.