Лев Толстой
Война и мир (357)

Лев Толстой
Война и мир (357)

VIII

Ако историята имаше работа с външни явления, постановлението на тоя прост и очевиден закон би било достатъчно и ние бихме завършили нашето разсъждение. Но законът на историята засяга човека. Една частица материя не може да ни каже, че тя съвсем не чувствува потребност от привличане и отблъскване и че то е лъжа; но човекът, който е предмет на историята, направо казва: аз съм свободен и затова законите не ме засягат.

Присъствието на макар, и недоизказания въпрос за свободата на волята в човека се чувствува на всяка крачка в историята.

Всички сериозно мислещи историци са стигнали, без да щат, до тоя въпрос. Всички противоречия и неясноти в историята, неверният път, по който върви тая наука — всички, се основават само на неразрешеността на тоя въпрос.

Ако волята на всеки човек беше свободна, тоест ако всеки можеше да постъпи тъй, както му се прииска, цялата история щеше да е редица случайности без връзка.

Ако дори един човек измежду милионите в хилядагодишния период време е могъл да постъпи свободно, тоест тъй, както му се е приискало, очевидно е, че една свободна постъпка на тоя човек, противна на законите, унищожава възможността за съществуване на каквито и да било закони за цялото човечество.

Ако пък има макар един закон, който управлява действията на хората, не може да има свободна воля, защото тогава волята на хората трябва да се подчинява на тоя закон.

В това противоречие се крие въпросът, за свободата на волята, който от най-древни времена е занимавал най-добрите умове на човечеството и от най-древни времена е поставен в цялото му грамадно значение.

Въпросът е в това, че гледайки на човека като на предмет за наблюдение от каквото и да било гледище — богословско, историческо, етическо или философско, — намираме общия закон на необходимостта, на който той е подвластен както всичко съществуващо. А гледайки на него от себе си като на нещо, което съзнаваме, ние се чувствуваме свободни.

Това съзнание е съвсем отделен и независим от разума източник на самопознанието. Човек наблюдава себе си чрез разума; но опознава себе си само чрез съзнанието.

Без съзнаване на себе си е немислимо и каквото и да е наблюдение и прилагане на разума.

За да разбира, наблюдава, умозаключава — човек преди всичко трябва да съзнава, че живее. Човекът, който живее, съзнава себе си не по друг начин, а като човек, който иска, тоест, който съзнава волята си. А своята воля, която е същината на живота му, човек я съзнава — и не може да я съзнава иначе освен като свободна.

Ако човек види, като се подложи на наблюдение, че волята му се насочва винаги по един и същ закон (когато наблюдава необходимостта да приема храна или дейността на мозъка си, или каквото и да е), той не може да схваща тая винаги еднаква посока на волята си иначе освен като нейно ограничение. Онова, което не би било свободно, не би могло да бъде и ограничено. Човешката воля му се струва ограничена тъкмо защото той я съзнава само като свободна.

Вие казвате: аз не съм свободен. А пък аз дигнах и пуснах ръката си. Всеки разбира, че тоя нелогичен отговор е неопровержимо доказателство за свобода.

Тоя отговор е израз на съзнание, което не е подчинено на разума.

Ако съзнанието за свобода не беше отделен и независим от разума източник на самопознание, то би се подчинявало на разсъждението и на опита; но в действителност никога няма такова подчинение и то е немислимо.

Редица опити и разсъждения показват на всеки човек, че като обект за наблюдение той е под действието на известни закони и човек им се подчинява и никога не се бори — щом веднъж е узнал, че съществуват — срещу законите на земното привличане или на непроницаемостта. Но същата редица опити и разсъждения му показват, че пълната свобода, която той съзнава в себе си, е невъзможна, че всяко негово действие зависи от устройството му, от характера му и от действуващите върху него мотиви; но човек никога не се подчинява на изводите на тия опити и разсъждения.

Научил от опита и разсъждението, че камъкът пада надолу, човекът вярва на това безспорно и във всички случаи очаква изпълнението на закона, който е научил.

Но научил, също тъй безспорно, че неговата воля е подвластна на закони, той не вярва и не може да вярва на това.

Колкото и пъти опитът и разсъжденията да са показвали на човека, че при същите условия, със същия характер той ще направи същото, което и по-рано, когато за хиляден път, в същите условия и със същия характер, пристъпва да върши нещо, което винаги свършва еднакво, той безспорно се чувствува все така уверен, че може да постъпва, както той си иска — както и преди опита. Всеки човек, и дивакът, и мислителят, колкото опитът и разсъждението неотразимо да му доказват, че не е възможно да си представим две различни постъпки при едни и същи условия, чувствува, че без тая безсмислена представа (която е същността на свободата) той не може да си представи живота. Той чувствува, че колкото и да е невъзможно, то е така, защото без тая представа за свобода той не само не би разбирал живота, но не би могъл да живее и един миг. Той не би могъл да живее, защото всички стремежи на хората, всички подбуди за живот са само стремежи за увеличаване на свободата. Богатството — бедността, славата — неизвестността, властта — подчинението, силата — слабостта, здравето — болестта, образованието — невежеството, трудът — безделието, ситостта — гладът, добродетелта — порокът са само по-високи или по-ниски степени на свобода.

Невъзможно е да си представим човек, който няма свобода, освен ако не е жив.

Ако за разума понятието свобода изглежда безсмислено противоречие, каквото е възможността да се извършат две различни постъпки при едни и същи условия, или като действие без причина, това само доказва, че съзнанието не е подвластно на разума.

Тъкмо това непоколебимо, неопровержимо, неподвластно на опита и разсъждението съзнание за свобода, признато от всички мислители и усещано от всички хора без изключение, съзнание, без което е немислима никаква представа за човека — е другата страна на въпроса.

Човекът е творение на всемогъщия, всеблагия и всезнаещия Бог. Какво тогава е грехът, понятието за който произлиза от съзнанието за свободата на човека? Това е въпрос на богословието.

Действията на хората са подчинени на общите неизменни закони, изразявани от статистиката. Каква е тогава отговорността на човека пред обществото, понятието за което произлиза от съзнанието за свобода? Това е въпрос на правото.

Постъпките на човека са плод на неговия вроден, характер и на мотивите, действуващи върху него. Какво е съвестта и съзнанието за добро и зло в постъпките, които са плод на съзнанието за свобода? Това е въпрос на етиката.

Във връзка с общия живот на човечеството човекът изглежда подчинен на законите, които определят тоя живот. Но същият тоя човек, независимо от тая връзка, изглежда свободен. Как трябва да се разглежда миналият живот на народите и на човечеството — като плод на свободната или на не свободната дейност на хората? Това е въпрос на историята.

Само в нашето самоуверено време на популяризиране на знанията, благодарение на най-силното средство на невежеството — разпространението на книгопечатането, въпросът за свободата на волята е сведен на такава почва, дето не може и да съществува такъв въпрос. В наше време мнозинството от тъй наречените най-напредничави хора, тоест тълпа невежи, прие трудовете на естествоизпитателите, които се занимават само с една страна на въпроса, за разрешение на целия въпрос.

Душа и свобода няма, защото животът на човека се изразява в мускулни движения; а мускулните движения се обуславят от нервната дейност; душа и свобода няма, защото през един неизвестен период от време ние сме произлезли от маймуните — говорят, пишат и печатат те, без съвсем да подозират, че преди хилядолетия не само е бил признат, но и никога не е бил отричан от всички религии и от всички мислители същият този закон за необходимостта, който с такова усърдие те се стремят да докажат сега с физиологията и със сравнителната зоология. Те не виждат, че ролята на естествените науки в тоя въпрос е само да служи като средство за осветление на една негова страна. Защото това, че от гледището на наблюдението разумът и волята са само сокове (secretion) на мозъка, и това, че следвайки общия закон, човек е могъл да се развие от низшите животни през неизвестен период време, уяснява само от една нова страна признатата от преди хиляди години от всички религии и философски теории истина, че от гледището на разума човек е подвластен на закона за необходимостта, но то ни на косъм не придвижва напред разрешението на въпроса, който има друга, противоположна страна, основана върху съзнанието за свобода.

Ако хората, в неизвестен период време, са произлезли от маймуните, това толкова може да се разбере, колкото и това, че в известен период време хората са произлезли от шепа пръст (в първия случай x е времето, във втория — произходът) и въпросът, по какъв начин съзнанието за свободата на човека се съгласува със закона за необходимостта, на който човек е подвластен, не може да бъде разрешен със сравнителна физиология и зоология, защото в жабата, зайчето и маймуната ние можем да наблюдаваме само мускулно-нервна дейност, а в човека и мускулно-нервна дейност, и съзнание.

Естествоизпитателите и техните поклонници, които мислят да разрешат тоя въпрос, приличат на мазачи, натоварени да измажат едната страна от стената на някоя църква и които, използувайки отсъствието на главния разпоредител на работата, в порив на усърдие биха замазали и прозорците, и иконите, и скелите, и незавършените още стени и които биха се радвали, че от тяхно, на мазачите, гледище всичко излиза равно и гладко.

Глава VIII

Если бы история имела дело до внешних явлений, постановление этого простого и очевидного закона было бы достаточно, и мы бы кончили наше рассуждение. Но закон истории относится до человека. Частица материи не может сказать нам, что она вовсе не чувствует потребности притягиванья и отталкиванья и что это неправда; человек же, который есть предмет истории, прямо говорит: я свободен и потому не подлежу законам.

Присутствие хотя не высказанного вопроса о свободе воли человека чувствуется на каждом шагу истории.

Все серьезно мыслившие историки невольно приходили к этому вопросу. Все противоречия, неясности истории, тот ложный путь, по которому идет эта наука, основаны только на неразрешенности этого вопроса.

Если воля каждого человека была свободна, то есть что каждый мог поступить так, как ему захотелось, то вся история есть ряд бессвязных случайностей.

Если даже один человек из миллионов в тысячелетний период времени имел возможность поступить свободно, то есть так, как ему захотелось, то очевидно, что один свободный поступок этого человека, противный законам, уничтожает возможность существования каких бы то ни было законов для всего человечества.

Если же есть хоть один закон, управляющий действиями людей, то не может быть свободной воли, ибо воля людей должна подлежать этому закону.

В этом противоречии заключается вопрос о свободе воли, с древнейших времен занимавший лучшие умы человечества и с древнейших времен постановленный во всем его громадном значении.

Вопрос состоит в том, что, глядя на человека, как на предмет наблюдения с какой бы то ни было точки зрения, — богословской, исторической, этической, философской, — мы находим общий закон необходимости, которому он подлежит так же, как и все существующее. Глядя же на него из себя, как на то, что мы сознаем, мы чувствуем себя свободными.

Сознание это есть совершенно отдельный и независимый от разума источник самопознавания. Чрез разум человек наблюдает сам себя; но знает он сам себя только через сознание.

Без сознания себя немыслимо и никакое наблюдение и приложение разума.

Для того чтобы понимать, наблюдать, умозаключать, человек должен прежде сознавать себя живущим. Живущим человек знает себя не иначе, как хотящим, то есть сознает свою волю. Волю же свою, составляющую сущность его жизни, человек сознает и не может сознавать иначе, как свободною.

Если, подвергая себя наблюдению, человек видит, что воля его направляется всегда по одному и тому же закону (наблюдает ли он необходимость принимать пищу, или деятельность мозга, или что бы то ни было), он не может понимать это всегда одинаковое направление своей воли иначе, как ограничением ее. То, что не было бы свободно, не могло бы быть и ограничено. Воля человека представляется ему ограниченною именно потому, что он сознает ее не иначе, как свободною.

Вы говорите: я не свободен. А я поднял и опустил руку. Всякий понимает, что этот нелогический ответ есть неопровержимое доказательство свободы.

Ответ этот есть выражение сознания, не подлежащего разуму.

Если бы сознание свободы не было отдельным и независимым от разума источником самопознания, оно бы подчинялось рассуждению и опыту; но в действительности такого подчинения никогда не бывает, и немыслимо.

Ряд опытов и рассуждений показывает каждому человеку, что он как предмет наблюдения подлежит известным законам, и человек подчиняется им и никогда не борется с раз узнанным им законом тяготения или непроницаемости. Но тот же ряд опытов и рассуждений показывает ему, что полная свобода, которую он сознает в себе, — невозможна, что всякое действие его зависит от его организации, от его характера и действующих на него мотивов; но человек никогда не подчиняется выводам этих опытов и рассуждений.

Узнав из опыта и рассуждения, что камень падает вниз, человек несомненно верит этому и во всех случаях ожидает исполнения узнанного им закона.

Но узнав так же несомненно, что воля его подлежит законам, он не верит и не может верить этому.

Сколько бы раз опыт и рассуждение ни показывали человеку, что в тех же условиях, с тем же характером он сделает то же самое, что и прежде, он, в тысячный раз приступая в тех же условиях, с тем же характером к действию, всегда кончавшемуся одинаково, несомненно чувствует себя столь же уверенным в том, что он может поступать, как он захочет, как и до опыта. Всякий человек, дикий и мыслитель, как бы неотразимо ему ни доказывали рассуждение и опыт то, что невозможно представить себе два поступка в одних и тех же условиях, чувствует, что без этого бессмысленного представления (составляющего сущность свободы) он не может себе представить жизни. Он чувствует, что, как бы это ни было невозможно, это есть; ибо без этого представления свободы он не только не понимал бы жизни, но не мог бы жить ни одного мгновения.

Он не мог бы жить потому, что все стремления людей, все побуждения к жизни суть только стремления к увеличению свободы. Богатство — бедность, слава — неизвестность, власть — подвластность, сила — слабость, здоровье — болезнь, образование — невежество, труд — досуг, сытость — голод, добродетель — порок суть только большие или меньшие степени свободы.

Представить себе человека, не имеющего свободы, нельзя иначе, как лишенным жизни.

Если понятие о свободе для разума представляется бессмысленным противоречием, как возможность совершить два поступка в один и тот же момент времени или действие без причины, то это доказывает только то, что сознание не подлежит разуму.

Это-то непоколебимое, неопровержимое, не подлежащее опыту и рассуждению сознание свободы, признаваемое всеми мыслителями и ощущаемое всеми людьми без исключения, сознание, без которого немыслимо никакое представление о человеке, и составляет другую сторону вопроса.

Человек есть творение всемогущего, всеблагого и всеведущего бога. Что же такое есть грех, понятие о котором вытекает из сознания свободы человека? вот вопрос богословия.

Действия людей подлежат общим, неизменным законам, выражаемым статистикой. В чем же состоит ответственность человека перед обществом, понятие о которой вытекает из сознания свободы? вот вопрос права.

Поступки человека вытекают из его прирожденного характера и мотивов, действующих на него. Что такое есть совесть и сознание добра и зла поступков, вытекающих из сознания свободы? вот вопрос этики.

Человек, в связи с общей жизнью человечества, представляется подчиненным законам, определяющим эту жизнь. Но тот же человек, независимо от этой связи, представляется свободным. Как должна быть рассматриваема прошедшая жизнь народов и человечества — как произведение свободной или несвободной деятельности людей? вот вопрос истории.

Только в наше самоуверенное время популяризации знаний, благодаря сильнейшему орудию невежества — распространению книгопечатания, вопрос о свободе воли сведен на такую почву, на которой и не может быть самого вопроса. В наше время большинство так называемых передовых людей, то есть толпа невежд, приняла работы естествоиспытателей, занимающихся одной стороной вопроса, за разрешение всего вопроса.

Души и свободы нет, потому что жизнь человека выражается мускульными движениями, а мускульные движения обусловливаются нервной деятельностью; души и свободы нет, потому что мы в неизвестный период времени произошли от обезьян, — говорят, пишут и печатают они, вовсе и не подозревая того, что тысячелетия тому назад всеми религиями, всеми мыслителями не только признан, но никогда и не был отрицаем тот самый закон необходимости, который с таким старанием они стремятся доказать теперь физиологией и сравнительной зоологией. Они не видят того, что роль естественных наук в этом вопросе состоит только в том, чтобы служить орудием для освещения одной стороны его. Ибо то, что, с точки зрения наблюдения, разум и воля суть только отделения (sécrétion) мозга, и то, что человек, следуя общему закону, мог развиться из низших животных в неизвестный период времени, уясняет только с новой стороны тысячелетия тому назад признанную всеми религиями и философскими теориями истину о том, что, с точки зрения разума, человек подлежит законам необходимости, но ни на волос не подвигает разрешение вопроса, имеющего другую, противоположную сторону, основанную на сознании свободы.

Если люди произошли от обезьян в неизвестный период времени, то это столь же понятно, как и то, что люди произошли от горсти земли в известный период времени (в первом случае Х есть время, во втором — происхождение), и вопрос о том, каким образом соединяется сознание свободы человека с законом необходимости, которому подлежит человек, не может быть разрешен сравнительною физиологией и зоологией, ибо в лягушке, кролике и обезьяне мы можем наблюдать только мускульно-нервную деятельность, а в человеке — и мускульно-нервную деятельность и сознание.

Естествоиспытатели и их поклонники, думающие разрешать вопрос этот, подобны штукатурам, которых бы приставили заштукатурить одну сторону стены церкви и которые, пользуясь отсутствием главного распорядителя работ, в порыве усердия замазывали бы своею штукатуркой и окна, и образа, и леса, и неутвержденные еще стены и радовались бы на то, как, с их штукатурной точки зрения, все выходит ровно и гладко.