Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
VIII
Би казал човек, че в почти невъобразимо тежките условия на съществуване по онова време, в което се намираха руските войници — без топли ботуши, без кожухчета, без покрив над главата си, при -18°, дори без пълна дажба храна, която невинаги успяваше да стигне до армията, — би казал човек, че войниците трябваше да представляват най-тъжно и безнадеждно зрелище.
Ала, напротив, никога и в най-хубавите материални условия войската не беше по-весела и по-оживена наглед. Това ставаше, защото всеки ден от войската се изхвърляше всичко, което почваше да се отчайва или да отслабва. Всичко, което беше физически и нравствено слабо, отдавна вече бе останало назад и тук беше само цветът на войската — по силата на духа и на тялото.
В осма рота, която се бе заградила с плета, се бяха събрали повече хора. Двама фелдфебели бяха седнали при тях и огънят гореше по-буйно от другите. Всеки, който искаше да седне на завет до плета, трябваше да донесе дърва.
— Хей, Макеев, какво стана, ти… пропадна ли? Вълци ли те изядоха? Я донеси дърва — викаше един войник с червеникава мутра и коси, като свиваше очи и примигваше от дима, но не се дръпваше от огъня. — Я ти пък, гарго, донеси дърва — обърна се той към друг. Червенокосият, който не бе нито унтерофицер, нито ефрейтор, беше здрав войник и затуй заповядваше на по-слабите от него. Слабичкият, дребничък, с остро носле войник, когото нарекоха гарга, покорно стана и тръгна да изпълни заповедта; но в това време в осветеното от огъня пространство се появи тънката красива фигура на един млад войник, който носеше наръч дърва.
— Дай ги тук. Ха така!
Накършиха дървата, натрупаха ги, почнаха да ги раздухват с уста и с полите на шинелите си и пламъкът засъска и запращя. Войниците се приближиха и запушиха лули. Младият хубав войник, който донесе дървата, сложи ръце на кръста си и почна бързо и ловко да тупа на едно място с премръзналите си крака.
— Ох, мамичко, студена роса, ама хубава, и по мускетаря… — припяваше той и сякаш хълцукаше на всяка сричка от песента.
— Хей, ще ти хвръкнат подметките! — извика червенокосият, като видя, че едната подметка на играча висеше отпрана. — Какво те е прихванало да играеш!
Играчът спря, откъсна висящата подметка и я хвърли в огъня.
— Вярно, драги — рече той; после седна, извади от раницата парче френски син плат и почна да обвива крака си. — От парата се отпрали — добави той, като протегна крака към огъня.
— Скоро ще отпуснат нови. Разправят, че щом ги пречукаме докрай, на всички ще раздадат по двойна дажба.
— Виж, Петров, кучият син, изостана и той — рече фелдфебелът.
— Аз отдавна го бях забелязал — каза друг.
— Е, че нищо и никакво войниче…
— А пък в трета рота разправяха, че вчера девет души липсвали.
— Ами че като ти премръзнат краката, накъде, кажи ми, ще вървиш?
— Е, празни работи дрънкате! — рече фелдфебелът. — Май и на тебе ти се ще същото? — обърна се укорно един стар войник към оня, който каза, че краката му са премръзнали.
— А пък ти — какво мислиш? — стана неочаквано зад огъня и каза с писклив и разтреперан глас остроносият войник, когото наричаха гарга. — Който е охранен, ще отслабне, на слабия — смърт. Ей на такива като мене. Сили нямам вече — каза изведнъж и решително той, като се обърна към фелдфебела, — нареди да ме изпратят в болницата, кокалите ме въртят, не мога повече; как няма да изостанеш…
— Добре де, стига, стига — рече спокойно фелдфебелът.
Войничето млъкна и разговорът продължи.
— Малко ли от тия французи хванахме днес, ама свестни ботуши, право да си кажем, ни един, нямаше, само името им ботуши — почна нов разговор един войник.
— Всичките — казаците ги събуха. Чистиха квартира за полковника и ги изнасяха. Жалко ти ставаше, като гледаш, момчета — рече оня, който тропаше на едно място. — Раздърпаха ги, а един, вярваш ли, жив, и бърбори нещо там, по тяхно си.
— А пък чисти хора, момчета — рече първият. — Бели, на, като бреза бели, и има лични, май че благородни.
— Че ти какво мислиш? Той е събрал от всички звания.
— А пък нищо не разбират по нашенски — с усмивка на недоумение каза оня, който тропаше на едно място. — Аз му казвам: „От кое си царство?“, а той си бърбори по тяхному. Чуден народ!
— Ама чудно нещо, братлета — продължи оня, който се дивеше на белотата им, — селяните около Можайск разправяха, че като почнали да събират убитите, дето беше сражението, та, речи го, месец, казва, лежали там умрелите, техните де. И знаеш ли, казва, лежи, казва, техният, бял като хартия, чист, на нищичко не мирише.
— Е, как, да не е от студа? — попита един.
— Ама че си умен! От студа! Че нали беше горещо. Ако беше от студа, и нашите нямаше да се вмиришат. А пък, казва, приближиш ли се до наш — целият, казва, изгнил и червясал. Ей тъй, казва, вържем се с кърпи, че извием мутра и ги влачим; не се търпи. А техните, казва, като хартия бели, и на нищичко не миришат.
Всички замълчаха.
— Трябва да е от храната — рече фелдфебелът, — господарска храна са плюскали.
Никой не възрази.
— Разправяше тоя селянин, при Можайск, дето беше сражението, събрали ги от десет села, двайсет дни карали с коли и не могли да ги закарат, умрелите де. Безброй вълци казва…
— Онуй сражение беше истинско — рече старият войник. — Има за какво да се споменува; а пък всичко подир него… Ей тъй, за мъка на хората.
— Така си е, чичко. По онзи ден ги настигнахме, а пък те — не пускат да ги доближиш. Бързо хвърлиха пушките. На коленки. Пардон — казват. Тъй, само за пример де. Разправяха, че Платов два пъти самия Полион хващал. Ама не знаел думата. Хване го уж, а ей на, в ръцете му се престори на птица, хвръкне — и отхвръкне. И да го убиеш — няма как.
— Ама, какво те гледам, бива те да лъжеш, Кисельов.
— Каква ти лъжа, същинска истина.
— А пък според мене, да го хвана аз, в земята ще го закопая. И с трепетликов кол. Колко народ е погубил.
— Все едно, ще го свършим, няма къде вече да ходи — каза старият войник, като се прозя.
Разговорът затихна, войниците почнаха да се готвят за спане.
— Я виж звездите — безброй, и как светят! Също като че жените са прострели платна — рече един войник, любувайки се на Млечния път.
— Това, момчета, показва берекет.
— Още малко дръвца ще трябват.
— Стоплиш гърба, а шкембето измръзне. Опака работа.
— О, Господи!
— Какво се блъскаш, само за тебе ли е тоз огън? Гледай го… разположил се.
В настъпилото мълчание се чу хъркане на някои заспали; останалите се обръщаха и се грееха и от време на време разговаряха помежду си. От един далечен, на стотина крачки, огън се чу дружен, весел смях.
— Виж, в пета рота дигат патърдия — рече един войник. — И народ — ужас!
Един войник се дигна и отиде до пета рота.
— Ама смешна работа — рече той, като се върна. — Двама хранцузи се домъкнали. Единият цял замръзнал, а другият — такъв един куражлия, чудо! Песни пее.
— О-о, я да идем да погледнем… — Няколко войника тръгнаха към пета рота.
Глава VIII
Казалось бы, что в тех, почти невообразимо тяжелых условиях существования, в которых находились в то время русские солдаты, — без теплых сапог, без полушубков, без крыши над головой, в снегу при 18° мороза, без полного даже количества провианта, не всегда поспевавшего за армией, — казалось, солдаты должны бы были представлять самое печальное и унылое зрелище.
Напротив, никогда, в самых лучших материальных условиях, войско не представляло более веселого, оживленного зрелища. Это происходило оттого, что каждый день выбрасывалось из войска все то, что начинало унывать или слабеть. Все, что было физически и нравственно слабого, давно уже осталось назади: оставался один цвет войска — по силе духа и тела.
К осьмой роте, пригородившей плетень, собралось больше всего народа. Два фельдфебеля присели к ним, и костер их пылал ярче других. Они требовали за право сиденья под плетнем приношения дров.
— Эй, Макеев, что ж ты …. запропал или тебя волки съели? Неси дров-то, — кричал один краснорожий рыжий солдат, щурившийся и мигавший от дыма, но не отодвигавшийся от огня. — Поди хоть ты, ворона, неси дров, — обратился этот солдат к другому. Рыжий был не унтер-офицер и не ефрейтор, но был здоровый солдат, и потому повелевал теми, которые были слабее его. Худенький, маленький, с вострым носиком солдат, которого назвали вороной, покорно встал и пошел было исполнять приказание, но в это время в свет костра вступила уже тонкая красивая фигура молодого солдата, несшего беремя дров.
— Давай сюда. Во важно-то!
Дрова наломали, надавили, поддули ртами и полами шинелей, и пламя зашипело и затрещало. Солдаты, придвинувшись, закурили трубки. Молодой, красивый солдат, который притащил дрова, подперся руками в бока и стал быстро и ловко топотать озябшими ногами на месте.
— Ах, маменька, холодная роса, да хороша, да в мушкатера… — припевал он, как будто икая на каждом слоге песни.
— Эй, подметки отлетят! — крикнул рыжий, заметив, что у плясуна болталась подметка. — Экой яд плясать!
Плясун остановился, оторвал болтавшуюся кожу и бросил в огонь.
— И то, брат, — сказал он; и, сев, достал из ранца обрывок французского синего сукна и стал обвертывать им ногу. — С пару зашлись, — прибавил он, вытягивая ноги к огню.
— Скоро новые отпустят. Говорят, перебьем до копца, тогда всем по двойному товару.
— А вишь, сукин сын Петров, отстал-таки, — сказал фельдфебель.
— Я его давно замечал, — сказал другой.
— Да что, солдатенок…
— А в третьей роте, сказывали, за вчерашний день девять человек недосчитали.
— Да, вот суди, как ноги зазнобишь, куда пойдешь?
— Э, пустое болтать! — сказал фельдфебель.
— Али и тебе хочется того же? — сказал старый солдат, с упреком обращаясь к тому, который сказал, что ноги зазнобил.
— А ты что же думаешь? — вдруг приподнявшись из-за костра, пискливым и дрожащим голосом заговорил востроносенький солдат, которого называли ворона. — Кто гладок, так похудает, а худому смерть. Вот хоть бы я. Мочи моей нет, — сказал он вдруг решительно, обращаясь к фельдфебелю, — вели в госпиталь отослать, ломота одолела; а то все одно отстанешь…
— Ну буде, буде, — спокойно сказал фельдфебель. Солдатик замолчал, и разговор продолжался.
— Нынче мало ли французов этих побрали; а сапог, прямо сказать, ни на одном настоящих нет, так, одна названье, — начал один из солдат новый разговор.
— Всё казаки поразули. Чистили для полковника избу, выносили их. Жалости смотреть, ребята, — сказал плясун. — Разворочали их: так живой один, веришь ли, лопочет что-то по-своему.
— А чистый народ, ребята, — сказал первый. — Белый, вот как береза белый, и бравые есть, скажи, благородные.
— А ты думаешь как? У него от всех званий набраны.
— А ничего не знают по-нашему, — с улыбкой недоумения сказал плясун. — Я ему говорю: «Чьей короны?», а он свое лопочет. Чудесный народ!
— Ведь то мудрено, братцы мои, — продолжал тот, который удивлялся их белизне, — сказывали мужики под Можайским, как стали убирать битых, где страженья-то была, так ведь что, говорит, почитай месяц лежали мертвые ихние-то. Что ж, говорит, лежит, говорит, ихний-то, как бумага белый, чистый, ни синь пороха не пахнет.
— Что ж, от холода, что ль? — спросил один.
— Эка ты умный! От холода! Жарко ведь было. Кабы от стужи, так и наши бы тоже не протухли. А то, говорит, подойдешь к нашему, весь, говорит, прогнил в червях. Так, говорит, платками обвяжемся, да, отворотя морду, и тащим; мочи нет. А ихний, говорит, как бумага белый; ни синь пороха не пахнет.
Все помолчали.
— Должно, от пищи, — сказал фельдфебель, — господскую пищу жрали.
Никто не возражал.
— Сказывал мужик-то этот, под Можайским, где страженья-то была, их с десяти деревень согнали, двадцать дён возили, не свозили всех, мертвых-то. Волков этих что, говорит…
— Та страженья была настоящая, — сказал старый солдат. — Только и было чем помянуть; а то всё после того… Так, только народу мученье.
— И то, дядюшка. Позавчера набежали мы, так куда те, до себя не допущают. Живо ружья покидали. На коленки. Пардон — говорит. Так, только пример один. Сказывали, самого Полиона-то Платов два раза брал. Слова не знает. Возьмет-возьмет: вот на те, в руках прикинется птицей, улетит, да и улетит. И убить тоже нет положенья.
— Эка врать здоров ты, Киселев, посмотрю я на тебя.
— Какое врать, правда истинная.
— А кабы на мой обычай, я бы его, изловимши, да в землю бы закопал. Да осиновым колом. А то что народу загубил.
— Все одно конец сделаем, не будет ходить, — зевая, сказал старый солдат.
Разговор замолк, солдаты стали укладываться.
— Вишь, звезды-то, страсть, так и горят! Скажи, бабы холсты разложили, — сказал солдат, любуясь на Млечный Путь.
— Это, ребята, к урожайному году.
— Дровец-то еще надо будет.
— Спину погреешь, а брюха замерзла. Вот чуда.
— О, господи!
— Что толкаешься-то, — про тебя одного огонь, что ли? Вишь… развалился.
Из-за устанавливающегося молчания послышался храп некоторых заснувших; остальные поворачивались и грелись, изредка переговариваясь. От дальнего, шагов за сто, костра послышался дружный, веселый хохот.
— Вишь, грохочат в пятой роте, — сказал один солдат. — И народу что — страсть!
Один солдат поднялся и пошел к пятой роте.
— То-то смеху, — сказал он, возвращаясь. — Два хранцуза пристали. Один мерзлый вовсе, а другой такой куражный, бяда! Песни играет.
— О-о? пойти посмотреть… — Несколько солдат направились к пятой роте.