Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Война и мир, –1869 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Първи и втори том

 

Пето издание

Народна култура, София, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Издательство „Художественная литература“

Москва, 1968

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

 

Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾

Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32

Издат. №41 (2616)

Поръчка на печатницата №1265

ЛГ IV

Цена 3,40 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София

Народна култура — София

 

 

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Трети и четвърти том

 

Пето издание

Народна култура, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Тома третий и четвертый

Издателство „Художественная литература“

Москва, 1969

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова

 

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51

Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2

Издат. №42 (2617)

Поръчка на печатницата №1268

ЛГ IV

 

Цена 3,38 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Метаданни

Данни

Година
–1869 (Обществено достояние)
Език
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

История

  1. — Добавяне

XII

На другия ден след театъра Ростови не ходиха никъде и никой не дойде у тях. Маря Дмитриевна скритом от Наташа приказва за нещо с баща й. Наташа се досещаше, че приказваха за стария княз и измисляха нещо и това я безпокоеше и оскърбяваше. Тя очакваше всеки миг княз Андрей и два пъти през деня изпращаше дворника на Воздвиженка да узнае не е ли пристигнал. Не беше пристигнал. Сега й беше по-тежко, отколкото през първите дни, когато дойде. Към нетърпението и тъгата й за него се прибави и неприятният спомен за срещата с княжна Маря и със стария княз и страх и безпокойство, причините на които тя не знаеше. Постоянно й се струваше, че или той никога няма да дойде, или че, преди да дойде, с нея ще се случи нещо. Тя не можеше както по-рано спокойно и продължително, насаме със себе си, да мисли за него. Щом почваше да мисли за него, към спомена за него се присъединяваше споменът за стария княз, за княжна Маря и за последното представление, и за Курагин. Пак изпъкваше въпросът — не е ли виновна тя, не е ли нарушена вече верността й към княз Андрей; и тя отново се хващаше, че си припомня до най-малките подробности всяка дума, всеки жест, всяка отсянка на променливото изражение по лицето на тоя човек, който бе съумял да събуди в нея неразбираемото и страшно за нея чувство. Според близките й Наташа изглеждаше по-оживена от обикновено, но тя далеч не беше тъй спокойна и щастлива, както беше по-рано.

В неделя сутринта Маря Дмитриевна покани гостите си на литургия в своята енорийска църква „Успение“ в Могилци.

— Не обичам тия модни църкви — каза тя и личеше, че се гордее със свободомислието си. — Навсякъде Бог е един. Нашият поп е чудесен, служи добре и тъй благородно, дяконът също. Нима светостта е в това — на клироса да пеят концерти? Не обичам това, глезотии.

Маря Дмитриевна обичаше неделните дни и умееше да ги празнува. В събота цялата й къща биваше измита и изчистена; прислугата и тя не работеха, всички биваха пременени празнично и всички ходеха на литургията. Гозбите на господарската трапеза се увеличаваха, а на слугите се даваше водка и печена гъска или прасе. Ала в цялата къща празникът по нищо друго не личеше така, както по широкото, строго лице на Маря Дмитриевна, което приемаше през тоя ден неизменно изражение на тържественост.

Когато след църква изпиха кафето си в салона със свалени калъфи, на Маря Дмитриевна бе доложено, че каретата е готова, и тя със строг вид, обвита в парадния шал, с който правеше визити, стана и съобщи, че отива при княз Николай Андреевич Болконски, за да поговори с него за Наташа.

След излизането на Маря Дмитриевна дойде една модистка от мадам Шалме, изпратена за Ростови. Наташа затвори вратата на стаята до салона и много доволна от развлечението, почна да премерва новите рокли. Тъкмо когато обличаше само тропосания, без ръкави корсаж и извила глава, се оглеждаше в огледалото, за да види как е гърбът, тя чу в салона оживения глас на баща си и друг, женски глас, който я накара да се изчерви. Беше гласът на Елен. Още преди да съблече премервания корсаж, вратата се отвори и в стаята влезе графиня Безухова, сияеща от добродушна и ласкава усмивка, в тъмнолилава кадифена рокля с висока яка.

— Ah, ma délicieuse![1] — каза тя на Наташа, която се изчерви. — Charmante![2] Не, мили графе, това на нищо не прилича — каза тя на влезлия след нея Иля Андреич. — Как може да се живее в Москва и да не се отива никъде? Не, аз няма да ви оставя на мира! Довечера m-lle Georges рецитира у мене и ще се съберат някои и други; и ако вие не доведете вашите красавици, които са по-хубави от m-lle Georges — не ща да ви видя. Мъжа ми го няма, замина за Твер, иначе бих го пратила да ви вземе. Без друго елате, без друго, в девет часа. — Тя кимна на познатата модистка, която й направи почтително реверанс, и седна в креслото до огледалото, като раздипли живописно гънките на кадифената си рокля. Тя не спираше да бъбри добродушно и весело, като се възхищаваше непрекъснато от красотата на Наташа. Разгледа роклите й, похвали ги, похвали се и със своята нова рокля en gaz métallique[3], която бе получила от Париж, и посъветва Наташа и тя да си направи такава.

— Но на вас всичко ви прилича, прелестна моя — рече тя.

От лицето на Наташа не изчезваше усмивката на удоволствие. Тя се чувствуваше щастлива и разцъфваше от похвалите на тая мила графиня Безухова, която по-рано й се струваше такава недостъпна и важна дама, а сега беше толкова добра към нея. На Наташа й стана весело и тя се усети почти влюбена в тая толкова хубава и толкова добродушна жена. От своя страна Елен искрено се възхищаваше от Наташа и искаше да я накара да се повесели. Анатол я бе помолил да го сближи с Наташа и тя бе дошла у Ростови за това. Мисълта да сближи брат си с Наташа я забавляваше.

Макар че по-рано беше раздразнена срещу Наташа, защото в Петербург Наташа й беше отнела Борис, сега тя дори не мислеше за това и от цялата си душа, посвоему, желаеше добро на Наташа. Преди да си отиде от Ростови, тя дръпна встрани своето protégé.

— Вчера брат ми обядва у мене; умряхме от смях — нищо не яде и въздиша по вас, прелест моя. Il est fou, mais fou amoureux de vous, ma chère.[4]

Чувайки тия думи, Наташа стана тъмночервена.

— Как се черви, как се черви, ma délicieuse[5] — промълви Елен. — Без друго, елате. Si vous aimez quelqu’un, ma délicieuse, ce n’est pas une raison pour se cloîtrer. Si même vous êtes promise, je suis sûre que votre promis aurait désiré que vous alliez dans le monde en son absence plutôt que de dépérir d’ennui.[6]

„Значи, тя знае, че съм годеница; значи, и тя с мъжа си, с Пиер, с тоя справедлив Пиер — мислеше Наташа, — са приказвали и са се смели за това. Значи, това е нищо.“ И пак под влиянието на Елен онова, което по-рано й се виждаше страшно, й се стори просто и естествено. „И тя е такава grande dame[7]. Такава мила и личи, че от цялото си сърце ме обича — помисли Наташа. — Защо да не се веселя?“ — помисли Наташа, загледана в Елен с учудени, широко разтворени очи.

Маря Дмитриевна се върна за обяд мълчалива и сериозна, очевидно претърпяла поражение от стария княз. Още извънредно развълнувана от станалото спречкване, тя не можеше да разправи спокойно какво се бе случило. Когато графът я запита, отговори, че всичко е добре и че утре ще разправи. Като научи за посещението на графиня Безухова и поканата за вечерта, Маря Дмитриевна каза:

— Приятелството с Безухова не ми харесва и не ти го препоръчвам; но щом си обещала, иди, ще се разсееш — добави тя, обръщайки се към Наташа.

Бележки

[1] О, възхитителна моя!

[2] Прелестна!

[3] От газ и ламе.

[4] Той е луд, но луд, влюбен във вас, мила моя.

[5] Моя прелестна.

[6] Ако вие обичате някого, прелестна моя, това не е причина да стоите затворена. Дори да сте сгодена, аз съм сигурна, че годеникът ви повече би желал да се движите в негово отсъствие сред хората, отколкото да се съкрушавате от скука.

[7] Важна госпожа.

Глава XII

Следующий после театра день Ростовы никуда не ездили и никто не приезжал к ним. Марья Дмитриевна о чем-то, скрывая от Наташи, переговаривалась с ее отцом. Наташа догадывалась, что они говорили о старом князе и что-то придумывали, и ее беспокоило и оскорбляло это. Она всякую минуту ждала князя Андрея, и два раза в этот день посылала дворника на Вздвиженку узнавать, не приехал ли он. Он не приезжал. Ей было теперь тяжеле, чем первые дни своего приезда. К нетерпению и грусти ее о нем присоединились неприятное воспоминание о свидании с княжной Марьей и с старым князем, и страх и беспокойство, которым она не знала причины. Ей всё казалось, что или он никогда не приедет, или что прежде, чем он приедет, с ней случится что-нибудь. Она не могла, как прежде, спокойно и продолжительно, одна сама с собой думать о нем. Как только она начинала думать о нем, к воспоминанию о нем присоединялось воспоминание о старом князе, о княжне Марье и о последнем спектакле, и о Курагине. Ей опять представлялся вопрос, не виновата ли она, не нарушена ли уже ее верность князю Андрею, и опять она заставала себя до малейших подробностей воспоминающею каждое слово, каждый жест, каждый оттенок игры выражения на лице этого человека, умевшего возбудить в ней непонятное для нее и страшное чувство. На взгляд домашних, Наташа казалась оживленнее обыкновенного, но она далеко была не так спокойна и счастлива, как была прежде.

В воскресение утром Марья Дмитриевна пригласила своих гостей к обедни в свой приход Успенья на Могильцах.

— Я этих модных церквей не люблю, — говорила она, видимо гордясь своим свободомыслием. — Везде Бог один. Поп у нас прекрасный, служит прилично, так это благородно, и дьякон тоже. Разве от этого святость какая, что концерты на клиросе поют? Не люблю, одно баловство!

Марья Дмитриевна любила воскресные дни и умела праздновать их. Дом ее бывал весь вымыт и вычищен в субботу; люди и она не работали, все были празднично разряжены, и все бывали у обедни. К господскому обеду прибавлялись кушанья, и людям давалась водка и жареный гусь или поросенок. Но ни на чем во всем доме так не бывал заметен праздник, как на широком, строгом лице Марьи Дмитриевны, в этот день принимавшем неизменяемое выражение торжественности.

Когда напились кофе после обедни, в гостиной с снятыми чехлами, Марье Дмитриевне доложили, что карета готова, и она с строгим видом, одетая в парадную шаль, в которой она делала визиты, поднялась и объявила, что едет к князю Николаю Андреевичу Болконскому, чтобы объясниться с ним насчет Наташи.

После отъезда Марьи Дмитриевны, к Ростовым приехала модистка от мадам Шальме, и Наташа, затворив дверь в соседней с гостиной комнате, очень довольная развлечением, занялась примериваньем новых платьев. В то время как она, надев сметанный на живую нитку еще без рукавов лиф и загибая голову, гляделась в зеркало, как сидит спинка, она услыхала в гостиной оживленные звуки голоса отца и другого, женского голоса, который заставил ее покраснеть. Это был голос Элен. Не успела Наташа снять примериваемый лиф, как дверь отворилась и в комнату вошла графиня Безухая, сияющая добродушной и ласковой улыбкой, в темнолиловом, с высоким воротом, бархатном платье.

— Ah, ma délicieuse![1] — сказала она красневшей Наташе. — Charmante![2] Нет, это ни на что не похоже, мой милый граф, — сказала она вошедшему за ней Илье Андреичу. — Как жить в Москве и никуда не ездить? Нет, я от вас не отстану! Нынче вечером у меня m-lle Georges декламирует и соберутся кое-кто; и если вы не привезете своих красавиц, которые лучше m-lle Georges, то я вас знать не хочу. Мужа нет, он уехал в Тверь, а то бы я его за вами прислала. Непременно приезжайте, непременно, в девятом часу. — Она кивнула головой знакомой модистке, почтительно присевшей ей, и села на кресло подле зеркала, живописно раскинув складки своего бархатного платья. Она не переставала добродушно и весело болтать, беспрестанно восхищаясь красотой Наташи. Она рассмотрела ее платья и похвалила их, похвалилась и своим новым платьем en gaz métallique,[3] которое она получила из Парижа и советовала Наташе сделать такое же.

— Впрочем, вам все идет, моя прелестная, — говорила она.

С лица Наташи не сходила улыбка удовольствия. Она чувствовала себя счастливой и расцветающей под похвалами этой милой графини Безуховой, казавшейся ей прежде такой неприступной и важной дамой, и бывшей теперь такой доброй с нею. Наташе стало весело и она чувствовала себя почти влюбленной в эту такую красивую и такую добродушную женщину. Элен с своей стороны искренно восхищалась Наташей и желала повеселить ее. Анатоль просил ее свести его с Наташей, и для этого она приехала к Ростовым. Мысль свести брата с Наташей забавляла ее.

Несмотря на то, что прежде у нее была досада на Наташу за то, что она в Петербурге отбила у нее Бориса, она теперь и не думала об этом, и всей душой, по своему, желала добра Наташе. Уезжая от Ростовых, она отозвала в сторону свою protégée.

— Вчера брат обедал у меня — мы помирали со смеху — ничего не ест и вздыхает по вас, моя прелесть. Il est fou, mais fou amoureux de vous, ma chère.[4]

Наташа багрово покраснела услыхав эти слова.

— Как краснеет, как краснеет, ma délicieuse![5] — проговорила Элен. — Непременно приезжайте. Si vous aimez quelqu'un, ma délicieuse, ce n'est pas une raison pour se cloitrer. Si même vous êtes promise, je suis sûre que votre рromis aurait désiré que vous alliez dans le monde en son absence plutôt que de dépérir d'ennui.[6]

«Стало быть она знает, что я невеста, стало быть и oни с мужем, с Пьером, с этим справедливым Пьером, думала Наташа, говорили и смеялись про это. Стало быть это ничего». И опять под влиянием Элен то, что прежде представлялось страшным, показалось простым и естественным. «И она такая grande dame,[7] такая милая и так видно всей душой любит меня, думала Наташа. И отчего не веселиться?» думала Наташа, удивленными, широко раскрытыми глазами глядя на Элен.

К обеду вернулась Марья Дмитриевна, молчаливая и серьезная, очевидно понесшая поражение у старого князя. Она была еще слишком взволнована от происшедшего столкновения, чтобы быть в силах спокойно рассказать дело. На вопрос графа она отвечала, что всё хорошо и что она завтра расскажет. Узнав о посещении графини Безуховой и приглашении на вечер, Марья Дмитриевна сказала:

— С Безуховой водиться я не люблю и не посоветую; ну, да уж если обещала, поезжай, рассеешься, — прибавила она, обращаясь к Наташе.

Бележки

[1] О, моя прелестная

[2] Очаровательна

[3] из газа цвета металла

[4] Он сходит с ума, но сходит с ума от любви к вам, моя милая

[5] моя прелесть

[6] Из того, что вы любите кого-нибудь, моя прелестная, никак не следует жить монашенкой. Даже если вы невеста, я уверена, что ваш жених предпочел бы, чтобы вы в его отсутствии выезжали в свет, чем погибали со скуки

[7] важная барыня