Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
VI
В първите дни от пребиваването си в Петербург княз Андрей почувствува, че целият му начин на мислене, установен в неговия усамотен живот, е съвсем затъмнен от дребните грижи, които го бяха обзели в Петербург.
Когато се връщаше вечер в къщи, той записваше в бележника си четири-пет необходими посещения или rendez-vous[1] в определени часове. Механизмът на живота и разпределянето на деня така, че навреме да може да отиде навсякъде, отнемаха голяма част от самата енергия на живота. Той не вършеше нищо, дори не мислеше за нищо и не успяваше да мисли, а само говореше, и то говореше с успех онова, което предварително бе успял да обмисли на село.
Понякога с неудоволствие забелязваше, че в един и същ ден в различни общества му се случваше да повтаря едно и също нещо. Но беше толкова зает по цели дни, че не успяваше да помисли, че не върши нищо.
Сперански, както в първата среща с него в дома на Кочубей, така и после, в сряда, в собственото си жилище, дето Сперански, приемайки Болконски насаме, дълго и доверчиво говори с него, направи силно впечатление на княз Андрей.
Княз Андрей смяташе за презрени и нищожни същества такъв грамаден брой хора, толкова му се искаше да намери в другиго живия идеал на онова съвършенство, към който се стремеше той, та лесно повярва, че е Сперански бе намерил тоя идеал на съвсем разумен и добродетелен човек. Ако Сперански беше от същото общество, от което беше княз Андрей, със същото възпитание и нравствени навици, Болконски скоро щеше да намери неговите слаби, човешки, не геройски страни, ала сега тоя странен за него логически начин на мислене му вдъхваше още по-голямо уважение, защото не напълно го разбираше. Освен туй дали защото бе оценил способностите на княз Андрей, или защото реши, че му е потребно да го спечели, Сперански кокетничеше пред княз Андрей със своя безпристрастен, спокоен разум и ласкаеше княз Андрей с онова тънко ласкателство, съчетано със самоувереност, което се състои в мълчаливо признаване на събеседника си, освен себе си, за единствен човек, способен да разбира цялата глупост на всички останали, както и разумността и глъбината на неговите мисли.
През дългия им разговор в сряда вечерта Сперански неведнъж каза: „У нас гледат на всичко, което излиза над общото равнище на закоренелия навик…“ или с усмивка: „Но ние искаме и вълците да са сити, и овцете цели…“, или: „Те не могат да разберат това…“ — и винаги с такова изражение, което казваше: „Ние, вие и аз, ние разбираме какво са те и кои — ние.“
Тоя пръв, дълъг разговор със Сперански само засили в княз Андрей чувството, с което за първи път бе видял Сперански. Той виждаше в него разумен, строго мислещ и с огромен ум човек, достигнал с енергия и упоритост властта, която употребяваше само за доброто на Русия. В очите на княз Андрей Сперански беше тъкмо оня човек, който обясняваше разумно всички явления в живота, който признаваше за действително само онова, което е разумно, и умееше да прилага към всичко мерилото на разумността, човек, какъвто той самият искаше да бъде. Когато Сперански излагаше нещо, всичко изглеждаше тъй просто и ясно, че княз Андрей, без да ще, се съгласяваше с него за всичко. Ако възразяваше и спореше, то беше само защото искаше без друго да бъде самостоятелен и да не се подчинява съвсем на мненията на Сперански. Всичко бе така, всичко бе хубаво, но едно нещо смущаваше княз Андрей: то беше тоя студен, огледален поглед на Сперански, който не допускаше да проникнеш до душата му, и бялата му нежна ръка, която, без да ще, княз Андрей гледаше така, както обикновено се гледат ръцете на хора, които имат власт. Огледалният поглед и тая нежна ръка, кой знае защо, дразнеха княз Андрей. Неприятно бе поразен княз Андрей също така и от твърде голямото презрение към хората, което той забелязваше в Сперански, и от разнообразието на начините за доказателства, които той привеждаше, за да потвърди мненията си. Той употребяваше всички възможни средства на мисълта с изключение на сравнението и, както се струваше на княз Андрей, прекалено смело преминаваше от едно към друго. Ту заставаше на почвата на практически деец и осъждаше мечтателите, ту на почвата на сатирик и се надсмиваше иронично над противниците, ту ставаше строго логичен, ту изведнъж се възземаше в областта на метафизиката. (Последното средство за доказване той употребяваше особено често.) Той прехвърляше въпроса в метафизична висота, минаваше към определяне на пространството, времето и мисълта и като изваждаше оттам опровержения, отново слизаше върху почвата на спора.
Изобщо главната черта на ума на Сперански, която бе поразила княз Андрей, беше несъмнената, непоклатимата вяра в силата и законността на ума. Явно беше, че на Сперански никога не можеше да мине през ум обикновената за княз Андрей мисъл, че все пак не може да се изрази всичко, което човек мисли, и никога не се усъмняваше — дали всичко, което мисля, и всичко, в което вярвам, не е глупост? И тъкмо тоя особен начин на мислене на Сперански повече от всичко друго привличаше княз Андрей.
В началото на познанството си със Сперански княз Андрей изпитваше към него страстно чувство на възторг, подобно на онова, което изпитваше някога към Бонапарт. Обстоятелството, че Сперански бе син на свещеник и че глупавите хора, както правеха мнозина, можеха да го презират пошло като чернокапец и попски син, принуждаваше княз Андрей да се отнася особено внимателно с чувството си към Сперански и несъзнателно да го засилва в себе си.
В тая първа вечер, която Болконски прекара у него, когато стана дума за комисията по съставяне на законите, Сперански с ирония разказа на княз Андрей, че комисията по законите съществува от петдесет години, струва милиони и не е направила нищо и че Розенкампф налепил етикетчета на всички статии по сравнително законодателство.
— И това е всичко, за което държавата плати милиони! — рече той. — Искаме да дадем новата съдебна власт на сената, но нямаме закони. И затуй грехота е, княже, хора като вас да не служат сега.
Княз Андрей каза, че за това е потребно юридическо образование, каквото той няма.
— Че никой го няма — какво тогаз искате вие? Това е circulus viciosus[2], от който трябва да се излезе с усилие.
След една седмица княз Андрей беше назначен член на комисията по съставяне на военния устав и — нещо, което никак не очакваше — началник на отделение в комисията по съставяне на законите. По молба на Сперански той взе първата част от съставяния граждански законник и с помощта на Code Napoléon и Justiniani[3] почна да работи върху съставяне на отдела: „Правата на лицата“.
Глава VI
Первое время своего пребыванья в Петербурге, князь Андрей почувствовал весь свой склад мыслей, выработавшийся в его уединенной жизни, совершенно затемненным теми мелкими заботами, которые охватили его в Петербурге.
С вечера, возвращаясь домой, он в памятной книжке записывал 4 или 5 необходимых визитов или rendez-vous[1] в назначенные часы. Механизм жизни, распоряжение дня такое, чтобы везде поспеть во время, отнимали большую долю самой энергии жизни. Он ничего не делал, ни о чем даже не думал и не успевал думать, а только говорил и с успехом говорил то, что он успел прежде обдумать в деревне.
Он иногда замечал с неудовольствием, что ему случалось в один и тот же день, в разных обществах, повторять одно и то же. Но он был так занят целые дни, что не успевал подумать о том, что он ничего не делал.
Сперанский, как в первое свидание с ним у Кочубея, так и потом в середу дома, где Сперанский с глазу на глаз, приняв Болконского, долго и доверчиво говорил с ним, сделал сильное впечатление на князя Андрея.
Князь Андрей такое огромное количество людей считал презренными и ничтожными существами, так ему хотелось найти в другом живой идеал того совершенства, к которому он стремился, что он легко поверил, что в Сперанском он нашел этот идеал вполне разумного и добродетельного человека. Ежели бы Сперанский был из того же общества, из которого был князь Андрей, того же воспитания и нравственных привычек, то Болконский скоро бы нашел его слабые, человеческие, не геройские стороны, но теперь этот странный для него логический склад ума тем более внушал ему уважения, что он не вполне понимал его. Кроме того, Сперанский, потому ли что он оценил способности князя Андрея, или потому что нашел нужным приобресть его себе, Сперанский кокетничал перед князем Андреем своим беспристрастным, спокойным разумом и льстил князю Андрею той тонкой лестью, соединенной с самонадеянностью, которая состоит в молчаливом признавании своего собеседника с собою вместе единственным человеком, способным понимать всю глупость всех остальных, и разумность и глубину своих мыслей.
Во время длинного их разговора в середу вечером, Сперанский не раз говорил: «У нас смотрят на всё, что выходит из общего уровня закоренелой привычки…» или с улыбкой: «Но мы хотим, чтоб и волки были сыты и овцы целы…» или: «Они этого не могут понять…» и всё с таким выраженьем, которое говорило: «Мы: вы да я, мы понимаем, что они и кто мы».
Этот первый, длинный разговор с Сперанским только усилил в князе Андрее то чувство, с которым он в первый раз увидал Сперанского. Он видел в нем разумного, строго-мыслящего, огромного ума человека, энергией и упорством достигшего власти и употребляющего ее только для блага России. Сперанский в глазах князя Андрея был именно тот человек, разумно объясняющий все явления жизни, признающий действительным только то, что разумно, и ко всему умеющий прилагать мерило разумности, которым он сам так хотел быть. Всё представлялось так просто, ясно в изложении Сперанского, что князь Андрей невольно соглашался с ним во всем. Ежели он возражал и спорил, то только потому, что хотел нарочно быть самостоятельным и не совсем подчиняться мнениям Сперанского. Всё было так, всё было хорошо, но одно смущало князя Андрея: это был холодный, зеркальный, не пропускающий к себе в душу взгляд Сперанского, и его белая, нежная рука, на которую невольно смотрел князь Андрей, как смотрят обыкновенно на руки людей, имеющих власть. Зеркальный взгляд и нежная рука эта почему-то раздражали князя Андрея. Неприятно поражало князя Андрея еще слишком большое презрение к людям, которое он замечал в Сперанском, и разнообразность приемов в доказательствах, которые он приводил в подтверждение своих мнений. Он употреблял все возможные орудия мысли, исключая сравнения, и слишком смело, как казалось князю Андрею, переходил от одного к другому. То он становился на почву практического деятеля и осуждал мечтателей, то на почву сатирика и иронически подсмеивался над противниками, то становился строго логичным, то вдруг поднимался в область метафизики. (Это последнее орудие доказательств он особенно часто употреблял.) Он переносил вопрос на метафизические высоты, переходил в определения пространства, времени, мысли и, вынося оттуда опровержения, опять спускался на почву спора.
Вообще главная черта ума Сперанского, поразившая князя Андрея, была несомненная, непоколебимая вера в силу и законность ума. Видно было, что никогда Сперанскому не могла притти в голову та обыкновенная для князя Андрея мысль, что нельзя всё-таки выразить всего того, что думаешь, и никогда не приходило сомнение в том, что не вздор ли всё то, что я думаю и всё то, во что я верю? И этот-то особенный склад ума Сперанского более всего привлекал к себе князя Андрея.
Первое время своего знакомства с Сперанским князь Андрей питал к нему страстное чувство восхищения, похожее на то, которое он когда-то испытывал к Бонапарте. То обстоятельство, что Сперанский был сын священника, которого можно было глупым людям, как это и делали многие, пошло презирать в качестве кутейника и поповича, заставляло князя Андрея особенно бережно обходиться с своим чувством к Сперанскому, и бессознательно усиливать его в самом себе.
В тот первый вечер, который Болконский провел у него, разговорившись о комиссии составления законов, Сперанский с иронией рассказывал князю Андрею о том, что комиссия законов существует 150 лет, стоит миллионы и ничего не сделала, что Розенкампф наклеил ярлычки на все статьи сравнительного законодательства. — И вот и всё, за что государство заплатило миллионы! — сказал он.
— Мы хотим дать новую судебную власть Сенату, а у нас нет законов. Поэтому-то таким людям, как вы, князь, грех не служить теперь.
Князь Андрей сказал, что для этого нужно юридическое образование, которого он не имеет.
— Да его никто не имеет, так что же вы хотите? Это circulus viciosus,[2] из которого надо выйти усилием.
Через неделю князь Андрей был членом комиссии составления воинского устава, и, чего он никак не ожидал, начальником отделения комиссии составления вагонов. По просьбе Сперанского он взял первую часть составляемого гражданского уложения и, с помощью Code Napoléon и Justiniani,[3] работал над составлением отдела: Права лиц.