Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Война и мир, –1869 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Първи и втори том

 

Пето издание

Народна култура, София, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Издательство „Художественная литература“

Москва, 1968

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

 

Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾

Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32

Издат. №41 (2616)

Поръчка на печатницата №1265

ЛГ IV

Цена 3,40 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София

Народна култура — София

 

 

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Трети и четвърти том

 

Пето издание

Народна култура, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Тома третий и четвертый

Издателство „Художественная литература“

Москва, 1969

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова

 

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51

Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2

Издат. №42 (2617)

Поръчка на печатницата №1268

ЛГ IV

 

Цена 3,38 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Метаданни

Данни

Година
–1869 (Обществено достояние)
Език
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

История

  1. — Добавяне

XVI

Когато получи известието за болестта на Наташа, графинята, още не съвсем здрава и слаба, пристигна с Петя и с всички от къщи в Москва и цялото семейство Ростови се премести от Маря Дмитриевна в своята къща и съвсем се установи в Москва.

Болестта на Наташа беше толкова сериозна, че за нейно щастие и за щастието на близките й мисълта за всичко, което бе причина за болестта й, нейната постъпка и скъсването с годеника, отиде на втори план. Тя беше толкова болна, че не можеше и да се мисли колко е виновна за всичко, което се бе случило, тъй като не ядеше, не спеше, явно слабееше, кашляше и както докторите даваха да се разбере, беше в опасност. Трябваше да се мисли само как да й се помогне. Докторите ходеха при Наташа и поотделно, и на консилиуми, приказваха много на френски и на немски, и на латински, упрекваха се един друг, предписваха най-различни лекарства за всички известни тям болести; но нито на един от тях не му мина простата мисъл, че не могат да знаят болестта, от която страдаше Наташа, както не може да се знае ни една болест, от която е обхванат живият човек: защото всеки жив човек има свои особености и винаги има особена и своя, нова, сложна, неизвестна на медицината болест, не болест на белите дробове, на черния дроб, на кожата, на сърцето, на нервите и т.н., записана в медицината, но болест, която е едно от безбройните съчетания на болежките на тия органи. Тая проста мисъл не е могла да мине през ума на докторите (също както на врача не може да му мине през ума мисълта, че не може да врачува), защото тяхната работа в живота се състои в това — да лекуват; защото за това те получават пари и защото за тая работа те са дали най-хубавите години от живота си. Но най-главното — тая мисъл не е могла да дойде на докторите, защото сами виждаха, че несъмнено са полезни и наистина бяха полезни за всички от семейство Ростови. А бяха полезни не защото караха болната да гълта в по-голямата им част вредни вещества (тая вреда се чувствуваше слабо, защото вредните вещества се даваха в малки количества), но бяха полезни, необходими, неизбежни (причината — защо винаги има и ще има мними лечители, врачки, хомеопати и алопати), защото задоволяваха нравствената потребност на болната и на хората, които обичаха болната. Те задоволяваха оная вечна човешка потребност от надежда за облекчение, потребност от съчувствие и дейност, които изпитва човек през време на страдание. Те задоволяваха оная вечна човешка — която се забелязва в детето в най-първобитна форма — потребност да разтъркаш удареното място. Когато детето се удари, веднага тича в ръцете на майка си или на бавачката си, за да му целунат или потъркат болното място, и му става по-леко, когато потъркат или целунат болното място. Детето не вярва, че много по-силните и много по-мъдрите от него нямат средства да помогнат на болката му. И надеждата за облекчение и проявите на съчувствие в същото време, когато майката търка подутото място, го утешават. За Наташа докторите бяха полезни, защото целуваха и търкаха бобо, като я уверяваха, че ей сега ще мине, щом кочияшът отиде до арбатската аптека и вземе за една рубла и седемдесет копейки прахове и хапчета в хубава кутийка и щом тия прахове се вземат от болната в преварена вода през два часа — ни повече, ни по-малко.

Какво биха правили Соня, графът и графинята, как биха гледали те слабата, линееща Наташа, без да предприемат нещо, ако нямаше тия хапчета точно по часове, пиене на топличко, кюфтенце от кокошка и всичките житейски подробности, предписани от докторите, изпълнението на които беше заниманието и утехата на околните. Колкото по-строги и по-сложни бяха тия правила, толкова по-утешителна беше за околните работата. Как би понесъл графът болестта на любимата си дъщеря, ако не знаеше, че болестта на Наташа му струваше хиляди рубли и че няма да му се посвидят още хиляди, за да има тя полза; ако не знаеше, че няма да му се посвидят и още хиляди и той ще я заведе в чужбина, ако не се поправи, и там ще свика консилиуми; ако нямаше възможност да разказва как Метивие и Фелер не разбрали, а Фриз разбрал, а Мудров още по-добре установил болестта? Какво би могла да прави графинята, ако не можеше понявга да се скара на болната Наташа за туй, че не изпълнява точно предписанията на докторите?

— Тъй никога няма да оздравееш — казваше тя, забравяйки от раздразнение скръбта си, — щом не слушаш докторите и вземаш не навреме лекарството! Не бива да се шегуваш с това, когато може да се обърне на пневмония — думаше графинята и в произнасянето на тая неразбираема не само за нея дума тя вече намираше голяма утеха. Какво би правила Соня, ако нямаше радостното съзнание, че през първите три нощи не се съблича, за да бъде готова да изпълнява точно всичките предписания на доктора, и че сега не спи нощем, за да не пропусне часовете, в които трябва да се дават не дотам вредните хапчета от позлатената кутийка? Дори на самата Наташа, която макар да говореше, че никакви лекарства няма да я излекуват и че всичко това са глупости, дори и ней беше радостно, като виждаше, че толкова много жертви се правят за нея и че трябва да взема лекарствата в определени часове. Радостно й беше дори от това, че като пренебрегваше изпълнението на предписаното, можеше да покаже, че не вярва в лекуването и не скъпи живота си.

Докторът пристигаше всеки ден, напипваше пулса, гледаше езика и без да обръща внимание на отчаяното й лице, шегуваше се с нея. Ала когато отиваше в другата стая и графинята бързо излизаше след него, той приемаше сериозен вид и заклатил замислено глава, казваше, че макар да има опасност, той се надява на действието на последното лекарство и че трябва да се чака и види; че болестта е повече нравствена, но…

Графинята се мъчеше да скрие тая постъпка от себе си и от него, всеки път му пъхаше в ръката по една жълтица и всеки път се връщаше с успокоено сърце при болната.

Признаците на Наташината болест бяха, че тя малко ядеше, малко спеше, кашляше и никога не се оживяваше. Докторите казваха, че болната не бива да се оставя без медицинска помощ и затуй я държаха в душния въздух на града. И през лятото на 1812 година Ростови не отидоха на село.

Въпреки големия брой изгълтани хапчета, капки, прахове от бурканчета и кутийки, от които madame Schoss, любителка на такива неща, събра голяма колекция, въпреки липсата на селския живот, с който бе свикнала, младостта надвиваше: скръбта на Наташа почна да се покрива със слоя от впечатления от преживяния живот, престана да тежи на сърцето й с голяма мъчителна болка, почваше да става минало и Наташа взе да се поправя физически.

Глава XVI

Получив известие о болезни Наташи, графиня, еще не совсем здоровая и слабая, с Петей и со всем домом приехала в Москву, и все семейство Ростовых перебралось от Марьи Дмитриевны в свой дом и совсем поселилось в Москве.

Болезнь Наташи была так серьезна, что, к счастию ее и к счастию родных, мысль о всем том, что было причиной ее болезни, ее поступок и разрыв с женихом перешли на второй план. Она была так больна, что нельзя было думать о том, насколько она была виновата во всем случившемся, тогда как она не ела, не спала, заметно худела, кашляла и была, как давали чувствовать доктора, в опасности. Надо было думать только о том, чтобы помочь ей. Доктора ездили к Наташе и отдельно и консилиумами, говорили много по-французски, по-немецки и по-латыни, осуждали один другого, прописывали самые разнообразные лекарства от всех им известных болезней; но ни одному из них не приходила в голову та простая мысль, что им не может быть известна та болезнь, которой страдала Наташа, как не может быть известна ни одна болезнь, которой одержим живой человек: ибо каждый живой человек имеет свои особенности и всегда имеет особенную и свою новую, сложную, неизвестную медицине болезнь, не болезнь легких, печени, кожи, сердца, нервов и т. д., записанных в медицине, но болезнь, состоящую из одного из бесчисленных соединений в страданиях этих органов. Эта простая мысль не могла приходить докторам (так же, как не может прийти колдуну мысль, что он не может колдовать) потому, что их дело жизни состояло в том, чтобы лечить, потому, что за то они получали деньги, и потому, что на это дело они потратили лучшие годы своей жизни. Но главное — мысль эта не могла прийти докторам потому, что они видели, что они несомненно полезны, и были действительно полезны для всех домашних Ростовых. Они были полезны не потому, что заставляли проглатывать больную большей частью вредные вещества (вред этот был мало чувствителен, потому что вредные вещества давались в малом количестве), но они полезны, необходимы, неизбежны были (причина — почему всегда есть и будут мнимые излечители, ворожеи, гомеопаты и аллопаты) потому, что они удовлетворяли нравственной потребности больной и людей, любящих больную. Они удовлетворяли той вечной человеческой потребности надежды на облегчение, потребности сочувствия и деятельности, которые испытывает человек во время страдания. Они удовлетворяли той вечной, человеческой — заметной в ребенке в самой первобытной форме — потребности потереть то место, которое ушиблено. Ребенок убьется и тотчас же бежит в руки матери, няньки для того, чтобы ему поцеловали и потерли больное место, и ему делается легче, когда больное место потрут или поцелуют. Ребенок не верит, чтобы у сильнейших и мудрейших его не было средств помочь его боли. И надежда на облегчение и выражение сочувствия в то время, как мать трет его шишку, утешают его. Доктора для Наташи были полезны тем, что они целовали и терли бобо, уверяя, что сейчас пройдет, ежели кучер съездит в арбатскую аптеку и возьмет на рубль семь гривен порошков и пилюль в хорошенькой коробочке и ежели порошки эти непременно через два часа, никак не больше и не меньше, будет в отварной воде принимать больная.

Что же бы делали Соня, граф и графиня, как бы они смотрели на слабую, тающую Наташу, ничего не предпринимая, ежели бы не было этих пилюль по часам, питья тепленького, куриной котлетки и всех подробностей жизни, предписанных доктором, соблюдать которые составляло занятие и утешение для окружающих? Чем строже и сложнее были эти правила, тем утешительнее было для окружающих дело. Как бы переносил граф болезнь своей любимой дочери, ежели бы он не знал, что ему стоила тысячи рублей болезнь Наташи и что он не пожалеет еще тысяч, чтобы сделать ей пользу: ежели бы он не знал, что, ежели она не поправится, он не пожалеет еще тысяч и повезет ее за границу и там сделает консилиумы; ежели бы он не имел возможности рассказывать подробности о том, как Метивье и Феллер не поняли, а Фриз понял, и Мудров еще лучше определил болезнь? Что бы делала графиня, ежели бы она не могла иногда ссориться с больной Наташей за то, что она не вполне соблюдает предписаний доктора?

— Эдак никогда не выздоровеешь, — говорила она, за досадой забывая свое горе, — ежели ты не будешь слушаться доктора и не вовремя принимать лекарство! Ведь нельзя шутить этим, когда у тебя может сделаться пневмония, — говорила графиня, и в произношении этого непонятного не для нее одной слова, она уже находила большое утешение. Что бы делала Соня, ежели бы у ней не было радостного сознания того, что она не раздевалась три ночи первое время для того, чтобы быть наготове исполнять в точности все предписания доктора, и что она теперь не спит ночи, для того чтобы не пропустить часы, в которые надо давать маловредные пилюли из золотой коробочки? Даже самой Наташе, которая хотя и говорила, что никакие лекарства не вылечат ее и что все это глупости, — и ей было радостно видеть, что для нее делали так много пожертвований, что ей надо было в известные часы принимать лекарства, и даже ей радостно было то, что она, пренебрегая исполнением предписанного, могла показывать, что она не верит в лечение и не дорожит своей жизнью.

Доктор ездил каждый день, щупал пульс, смотрел язык и, не обращая внимания на ее убитое лицо, шутил с ней. Но зато, когда он выходил в другую комнату, графиня поспешно выходила за ним, и он, принимая серьезный вид и покачивая задумчиво головой, говорил, что, хотя и есть опасность, он надеется на действие этого последнего лекарства, и что надо ждать и посмотреть; что болезнь больше нравственная, но…

Графиня, стараясь скрыть этот поступок от себя и от доктора, всовывала ему в руку золотой и всякий раз с успокоенным сердцем возвращалась к больной.

Признаки болезни Наташи состояли в том, что она мало ела, мало спала, кашляла и никогда не оживлялась. Доктора говорили, что больную нельзя оставлять без медицинской помощи, и поэтому в душном воздухе держали ее в городе. И лето 1812 года Ростовы не уезжали в деревню.

Несмотря на большое количество проглоченных пилюль, капель и порошков из баночек и коробочек, из которых madame Schoss, охотница до этих вещиц, собрала большую коллекцию, несмотря на отсутствие привычной деревенской жизни, молодость брала свое: горе Наташи начало покрываться слоем впечатлений прожитой жизни, оно перестало такой мучительной болью лежать ей на сердце, начинало становиться прошедшим, и Наташа стала физически оправляться.