Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
XXX
Бягащите по разните пътища жители, пеши и с коли, както и отстъпващите войски гледаха с различни чувства заревото на първия пламнал на 2 септември пожар.
Керванът на Ростови беше тая нощ в Митишчи, двадесет версти далеч от Москва. На 1 септември те тръгнаха толкова късно, пътят беше толкова задръстен с товарни коли и войски, толкова неща бяха забравени и трябваше да изпращат хора да ги донесат, че решиха тая нощ да нощуват на пет версти зад Москва. На другата сутрин се събудиха късно и толкова пъти спираха, че стигнаха само до Големите Митишчи. В десет часа господа Ростови и ранените, които пътуваха с тях, се настаниха из дворовете и къщите на голямото село. Прислугата, кочияшите на Ростови и вестовоите на ранените, след като нагласиха господарите, вечеряха, нахраниха конете и излязоха на входната площадка.
В съседната къща лежеше раненият адютант на Раевски със счупена китка на ръката и страшната болка, която усещаше, го караше да стене жално и непрекъснато и тия стенания звучаха страшно в есенната тъмнина на нощта. През първата нощ адютантът нощува в същия двор, дето бяха Ростови. Графинята каза, че не е мигнала от тия стенания, и в Митишчи отиде в по-лошата къща само за да бъде по-далеч от тоя ранен.
Един от прислугата съзря в нощната тъмнина зад високата каросерия на една карета при входа второ малко зарево на пожара. Едно зарево се виждаше вече отдавна и всички знаеха, че там горяха Малките Митишчи, подпалени от казаците на Мамонов.
— Ами че това, братчета, е друг пожар — каза някакъв вестовой.
Всички обърнаха внимание на заревото.
— Та нали разправяха, Мамоновите казаци са подпалили Малки Митишчи.
— Те са! Не, туй не е Митишчи, туй е по-далече.
— Я поглеж, май че в Москва.
Двама слуги слязоха от площадката, отидоха зад каретата и приседнаха на стъпалцето.
— Туй е по-вляво! Тъй ами, ей го де е Митишчи, а пък туй е на съвсем друга страна.
Няколко души се присъединиха към първите.
— Гледай, пламти — рече един, — това, господа, е пожар в Москва: или в Сушчовска, или в Рогожка.
Никой не се обади на тая бележка. И доста дълго време всички тия хора гледаха мълчаливо далечния разгорял се пламък на новия пожар.
Старецът, графският камердинер (както го наричаха) Данило Терентич, се приближи до събралите се и повика Мишка.
— Ти като че не си виждал, немирнико… Графът ще повика, а няма никого; върви да прибереш дрехите.
— Ами че аз само за вода ходих — рече Мишка.
— Вие какво ще речете, Данило Терентич, май това зарево като че е в Москва? — каза един лакей.
Данило Терентич не отговори нищо и отново всички дълго мълчаха. Заревото се разпростираше и пламтеше все по-нататък и по-нататък.
— Бог да пази!… Вятър и суша… — обади се пак някой.
— Я поглеж как порасна! О, Господи! Чак гаргите се виждат. Господи, помилуй нас, грешните!
— Май ще го угасят.
— Че кой ще гаси? — чу се гласът на Данило Терентич, който бе мълчал досега. Гласът му беше спокоен и бавен. — Москва е това, братя — рече той, — тя, майчицата белока… — Гласът му се пресече и той изведнъж изхлипа старчески. И сякаш всички бяха чакали само това, за да проумеят значението — и то за тях — на това зарево, което се виждаше. Чуха се въздишки, думи на молитва и хлипанията на стария графски камердинер.
Глава XXX
На зарево первого занявшегося 2-го сентября пожара с разных дорог с разными чувствами смотрели убегавшие и уезжавшие жители и отступавшие войска.
Поезд Ростовых в эту ночь стоял в Мытищах, в двадцати верстах от Москвы. 1-го сентября они выехали так поздно, дорога так была загромождена повозками и войсками, столько вещей было забыто, за которыми были посылаемы люди, что в эту ночь было решено ночевать в пяти верстах за Москвою. На другое утро тронулись поздно, и опять было столько остановок, что доехали только до Больших Мытищ. В десять часов господа Ростовы и раненые, ехавшие с ними, все разместились по дворам и избам большого села. Люди, кучера Ростовых и денщики раненых, убрав господ, поужинали, задали корму лошадям и вышли на крыльцо.
В соседней избе лежал раненый адъютант Раевского, с разбитой кистью руки, и страшная боль, которую он чувствовал, заставляла его жалобно, не переставая, стонать, и стоны эти страшно звучали в осенней темноте ночи. В первую ночь адъютант этот ночевал на том же дворе, на котором стояли Ростовы. Графиня говорила, что она не могла сомкнуть глаз от этого стона, и в Мытищах перешла в худшую избу только для того, чтобы быть подальше от этого раненого.
Один из людей в темноте ночи, из-за высокого кузова стоявшей у подъезда кареты, заметил другое небольшое зарево пожара. Одно зарево давно уже видно было, и все знали, что это горели Малые Мытищи, зажженные мамоновскими казаками.
— А ведь это, братцы, другой пожар, — сказал денщик.
Все обратили внимание на зарево.
— Да ведь, сказывали, Малые Мытищи мамоновские казаки зажгли.
— Они! Нет, это не Мытищи, это дале.
— Глянь-ка, точно в Москве.
Двое из людей сошли с крыльца, зашли за карету и присели на подножку.
— Это левей! Как же, Мытищи вон где, а это вовсе в другой стороне.
Несколько людей присоединились к первым.
— Вишь, полыхает, — сказал один, — это, господа, в Москве пожар: либо в Сущевской, либо в Рогожской.
Никто не ответил на это замечание. И довольно долго все эти люди молча смотрели на далекое разгоравшееся пламя нового пожара.
Старик, графский камердинер (как его называли), Данило Терентьич подошел к толпе и крикнул Мишку.
— Ты чего не видал, шалава… Граф спросит, а никого нет; иди платье собери.
— Да я только за водой бежал, — сказал Мишка.
— А вы как думаете, Данило Терентьич, ведь это будто в Москве зарево? — сказал один из лакеев.
Данило Терентьич ничего не отвечал, и долго опять все молчали. Зарево расходилось и колыхалось дальше и дальше.
— Помилуй бог!… ветер да сушь… — опять сказал голос.
— Глянь-ко, как пошло. О господи! аж галки видно. Господи, помилуй нас грешных!
— Потушат небось.
— Кому тушить-то? — послышался голос Данилы Терентьича, молчавшего до сих пор. Голос его был спокоен и медлителен. — Москва и есть, братцы, — сказал он, — она матушка белока… — Голос его оборвался, и он вдруг старчески всхлипнул. И как будто только этого ждали все, чтобы понять то значение, которое имело для них это видневшееся зарево. Послышались вздохи, слова молитвы и всхлипывание старого графского камердинера.