Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
XIX
Сега в душата на Пиер не ставаше нищо подобно на онова, което ставаше в нея при също такива обстоятелства, когато го сватосваха за Елен.
Той не повтаряше както тогава с болезнен срам думите, които бе казал, не се укоряваше: „Ах, защо не казах това и защо, защо казах тогава «je vous aime»[1]?“ Напротив, сега той повтаряше във въображението си всяка нейна и своя дума, с всички подробности на лицето, на усмивката, и не искаше нищо нито да намали, нито да прибави: искаше му се само да ги повтаря. Сега нямаше и сянка от съмнение дали е добро или лошо онова, което бе започнал. Само едно страшно съмнение от време на време минаваше през ума му. „Дали всичко туй не е насън? Не се ли е излъгала княжна Маря? Не съм ли аз премного горд и самонадеян? Аз вярвам; ами ако изведнъж — нещо, което наистина би трябвало да стане — княжна Маря й каже, а тя се усмихне и отговори: «Колко е странно! Той сигурно е сгрешил. Нима той не знае, че той е човек, просто — човек, а аз!… Аз съм съвсем друго нещо, висше.»“
Само това съмнение често спохождаше Пиер. Той също така не правеше сега никакви планове. Тъй невероятно му се струваше предстоящото щастие, че стигаше то да го споходи, по-нататък нищо друго не можеше да има. Всичко се свършваше.
Обзе го радостно, неочаквано побъркване, за каквото Пиер се смяташе неспособен: Целият смисъл на живота не само за него, но за целия свят му се струваше включен само в неговата любов и във възможността на нейната любов към него. Понякога му се струваше, че всички хора са заети само с едно нещо — неговото бъдещо щастие. Струваше му се понякога, че те всички се радват, както и той сам, и че само се мъчат да скрият тая радост, като се преструват, че са заети с други интереси. Във всяка дума и движение той виждаше загатване за щастието си. Той често учудваше хората, с които се срещаше, със своите многозначителни, изразяващи скрито съгласие, щастливи погледи и усмивки. Но когато разбираше, че хората можеха да не знаят за неговото щастие, той от дъното на душата си ги съжаляваше и изпитваше желание да им обясни някак, че всичко, с което те са заети, е съвсем празна работа и глупости, които не заслужават внимание.
Когато му предлагаха да постъпи на служба или когато обсъждаха някакви общи, държавни работи и войната, като смятаха, че от такова или инакво разрешение на събитието зависи щастието на всички хора, той слушаше с кротка съболезнователна усмивка и учудваше разговарящите с него хора със странните си забележки. Но както ония хора, които изглеждаха на Пиер, че разбират истинския смисъл на живота, тоест неговото чувство, така и ония, нещастните, които очевидно не разбираха това, всички хора в тоя период от време му се представяха в такава ярка светлина на сияещото в него чувство, че без най-малко усилие, отведнъж, когато срещнеше какъвто и да е човек, той виждаше в него всичко, което беше хубаво и достойно за обич.
Когато преглеждаше работите и книжата на покойната си жена, той не изпитваше към паметта й никакво друго чувство освен съжаление, че тя не бе познала онова щастие, което познаваше той сега. Княз Василий, който сега бе особено горд поради това, че бе получил нова служба и звезда, му се струваше трогателен, добър и жалък старец.
По-късно Пиер често си спомняше това време на щастливо безумие. Всички преценки, които бе направил през тоя период за хората и за обстоятелствата, останаха за него верни докрай. Той не само не се отрече по-късно от тия възгледи за хората и нещата, но, напротив, при вътрешните си съмнения и противоречия прибягваше към онова свое виждане, което имаше през време на безумието, и това виждане винаги излизаше вярно.
„Може — мислеше той — тогава да съм изглеждал странен и смешен; но тогава аз не бях така безумен, както изглеждах. Напротив, тогава аз бях по-умен и по-проницателен от когато и да е и разбирах всичко, което заслужава да бъде разбирано в живота, защото… бях щастлив.“
Безумието на Пиер се състоеше в това, че той не чакаше както по-рано да има лични причини, които наричаше достойнства на хората, за да ги обича, а обичта препълваше сърцето му и той, обичайки безпричинно хората, намираше безспорни причини, поради които заслужаваше да ги обича.
Глава XIX
В душе Пьера теперь не происходило ничего подобного тому, что происходило в ней в подобных же обстоятельствах во время его сватовства с Элен.
Он не повторял, как тогда, с болезненным стыдом слов, сказанных им, не говорил себе: «Ах, зачем я не сказал этого, и зачем, зачем я сказал тогда „je vous aime“?»[1] Теперь, напротив, каждое слово ее, свое он повторял в своем воображении со всеми подробностями лица, улыбки и ничего не хотел ни убавить, ни прибавить: хотел только повторять. Сомнений в том, хорошо ли, или дурно то, что он предпринял, — теперь не было и тени. Одно только страшное сомнение иногда приходило ему в голову. Не во сне ли все это? Не ошиблась ли княжна Марья? Не слишком ли я горд и самонадеян? Я верю; а вдруг, что и должно случиться, княжна Марья скажет ей, а она улыбнется и ответит: «Как странно! Он, верно, ошибся. Разве он не знает, что он человек, просто человек, а я?… Я совсем другое, высшее».
Только это сомнение часто приходило Пьеру. Планов он тоже не делал теперь никаких. Ему казалось так невероятно предстоящее счастье, что стоило этому совершиться, и уж дальше ничего не могло быть. Все кончалось.
Радостное, неожиданное сумасшествие, к которому Пьер считал себя неспособным, овладело им. Весь смысл жизни, не для него одного, но для всего мира, казался ему заключающимся только в его любви и в возможности ее любви к нему. Иногда все люди казались ему занятыми только одним — его будущим счастьем. Ему казалось иногда, что все они радуются так же, как и он сам, и только стараются скрыть эту радость, притворяясь занятыми другими интересами. В каждом слове и движении он видел намеки на свое счастие. Он часто удивлял людей, встречавшихся с ним, своими значительными, выражавшими тайное согласие, счастливыми взглядами и улыбками. Но когда он понимал, что люди могли не знать про его счастье, он от всей души жалел их и испытывал желание как-нибудь объяснить им, что все то, чем они заняты, есть совершенный вздор и пустяки, не стоящие внимания.
Когда ему предлагали служить или когда обсуждали какие-нибудь общие, государственные дела и войну, предполагая, что от такого или такого исхода такого-то события зависит счастие всех людей, он слушал с кроткой соболезнующею улыбкой и удивлял говоривших с ним людей своими странными замечаниями. Но как те люди, которые казались Пьеру понимающими настоящий смысл жизни, то есть его чувство, так и те несчастные, которые, очевидно, не понимали этого, — все люди в этот период времени представлялись ему в таком ярком свете сиявшего в нем чувства, что без малейшего усилия, он сразу, встречаясь с каким бы то ни было человеком, видел в нем все, что было хорошего и достойного любви.
Рассматривая дела и бумаги своей покойной жены, он к ее памяти не испытывал никакого чувства, кроме жалости в том, что она не знала того счастья, которое он знал теперь. Князь Василий, особенно гордый теперь получением нового места и звезды, представлялся ему трогательным, добрым и жалким стариком.
Пьер часто потом вспоминал это время счастливого безумия. Все суждения, которые он составил себе о людях и обстоятельствах за этот период времени, остались для него навсегда верными. Он не только не отрекался впоследствии от этих взглядов на людей и вещи, но, напротив, в внутренних сомнениях и противуречиях прибегал к тому взгляду, который он имел в это время безумия, и взгляд этот всегда оказывался верен.
«Может быть, — думал он, — я и казался тогда странен и смешон; но я тогда не был так безумен, как казалось. Напротив, я был тогда умнее и проницательнее, чем когда-либо, и понимал все, что стоит понимать в жизни, потому что… я был счастлив».
Безумие Пьера состояло в том, что он не дожидался, как прежде, личных причин, которые он называл достоинствами людей, для того чтобы любить их, а любовь переполняла его сердце, и он, беспричинно любя людей, находил несомненные причины, за которые стоило любить их.