Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
XI
От дома на княз Шчербатов поведоха пленниците надолу по Девиче поле, вляво от Девичия манастир, и ги заведоха до зеленчуковата градина, дето имаше един стълб. Зад стълба беше изровен голям трап с прясно изкопана пръст и около трапа и стълба имаше голяма тълпа хора. Тълпата се състоеше от малък брой руси и по-голям брой Наполеонови войници, незаети в строя: немци, италианци и французи, в различни мундири. Вдясно и вляво от стълба бяха застанали във фронт френски войници в сини мундири, с червени еполети, с гамаши и кивери.
Наредиха престъпниците по реда в списъка (Пиер беше шести) и ги заведоха до стълба. Изведнъж няколко барабана забиха от двете страни и Пиер усети, че с тоя звук сякаш част от душата му се откъсна. Той загуби способността да мисли и съобразява. Можеше само да вижда и чува. И имаше само едно желание — по-скоро да става страшното, което трябваше да става. Пиер се извърна към другарите си и почна да ги разглежда.
Крайните двама души бяха затворници с бръснати глави. Единият висок, слаб; другият черен, власат, мускулест, със сплескан нос. Третият беше слуга от крепостните, към четиридесет и пет годишен, с прошарени коси и пълно, охранено тяло. Четвъртият беше селянин, много хубав, с голяма и гъста руса брада и с черни очи. Петият беше фабричен работник, жълт, слаб момък, около осемнадесетгодишен, в халат.
Пиер чу, че французите се съвещаваха как да стрелят — по един или по двама? „По двама“ — отговори студено-спокойно старшият офицер. Войнишките редици се раздвижиха и личеше, че всички бързаха — и бързаха не така, както се бърза, когато се върши работа, която е ясна за всички, а така, както се бърза, за да се привърши необходима, но неприятна и непроумявана работа.
Един френски чиновник с шарф приближи към десния край на редицата престъпници, и прочете присъдата на руски и на френски.
След това две двойки французи се приближиха до престъпниците и взеха посочените от офицера двама затворника, които бяха на края. Когато стигнаха до стълба, затворниците се спряха и докато донесат чувалите, гледаха около себе си, както ударен звяр гледа приближаващия ловец. Единият непрекъснато се кръстеше, другият се чешеше по гърба и правеше с устните си някакво движение, прилично на усмивка. Войниците с припрени ръце почнаха да им завързват очите, да надяват чувалите и да ги връзват за стълба.
Дванадесет души стрелци с пушки излязоха от редиците с отмерени твърди стъпки и спряха на осем крачки от стълба: Пиер се извърна, за да не гледа онова, което щеше да става. Изведнъж се чу трясък и гръм, които се сториха на Пиер по-силни от най-страшните гръмотевици, и той погледна. Имаше дим и французите с бледни лица и треперещи ръце вършеха нещо около трапа. Доведоха други двама. Също тъй, със също такива очи, и тия двама гледаха всички, като само с очи, мълчаливо, напразно молеха за защита и очевидно не разбираха и не вярваха онова, което щеше да стане. Те не можеха да вярват, защото само те знаеха какво беше за тях животът, и затуй не разбираха и не вярваха, че можеше да им бъде отнет.
Пиер искаше да не гледа и пак се извърна; но пак сякаш ужасен взрив порази слуха му и заедно с тия звуци той видя дим, нечия кръв и французите, които с бледни, уплашени лица пак вършеха нещо около стълба, като се блъскаха един друг с треперещи ръце. Пиер, който дишаше тежко, се оглеждаше наоколо, сякаш питаше: какво значи това? Същият въпрос беше във всички погледи, които се срещаха с погледа на Пиер.
По всички лица на русите, по лицата на френските войници и офицери, на всички, без изключение, той четеше същата уплаха, ужас и борба, каквито бяха в неговото сърце. „Но кой всъщност прави това? Всички те се измъчват така, както и аз. Кой? Кой?“ — блесна за миг в душата на Пиер.
— Tirailleurs du 86-me, en avant![1] — извика някой. Поведоха петия, който беше редом с Пиер, но сам. Пиер не разбра, че е спасен: че той и останалите бяха доведени тук само за да присъствуват на смъртното наказание. С непрекъснато растящ ужас, без да усеща нито радост, нито успокоение, той гледаше онова, което се вършеше. Петият беше фабричният работник с халата. Щом го досегнаха, той отскочи ужасен и се залови за Пиер (Пиер трепна и се откъсна от него). Работникът не можеше да върви. Влачеха го под мишниците и той викаше нещо. Когато го заведоха при стълба, той изведнъж млъкна. Сякаш изведнъж разбра нещо. Дали бе разбрал, че е безполезно да вика, или че е невъзможно хората да го убият, но той застана до стълба, очаквайки да му вържат очите както на другите, и като ударен звяр се озърташе наоколо си със своя пламнал поглед.
Пиер вече не можеше да се насили да се извърне и да затвори очи. Вълнението и любопитството — негово и на цялото множество — при това пето убийство бе стигнало до крайния предел. Също както другите тоя пети изглеждаше спокоен. Той загръщаше халата си и почесваше с единия си бос крак другия.
Когато почнаха да му връзват очите, той сам поправи на тила си възела, който му убиваше: след това, когато го изправиха до окървавения стълб, той се наклони назад и тъй като в това положение му беше неудобно, намести се, сложи краката си наравно и спокойно се облегна. Пиер не откъсваше очи от него и не изпускаше и най-малкото му движение.
Навярно се бе чула команда, навярно след командата се бяха раздали гърмежи от осем пушки. Но Пиер, колкото и да се мъчеше да си спомни по-късно, не бе чул ни най-малък звук от изстрелите. Той видя само, че, кой знае защо, работникът увисна на въжетата, че на две места се показа кръв и от тежестта на увисналото тяло въжетата се разхлабиха и работникът, неестествено отпуснал глава и подгънал крак, седна. Пиер се завтече до стълба. Никой не го спря. Уплашени бледни хора вършеха нещо около работника. Когато един стар мустакат французин развързваше въжетата, долната му челюст играеше. Тялото се смъкна. Войниците тромаво и припряно го повлякоха зад стълба и го бутнаха в трапа.
Очевидно всички знаеха, че са престъпници, които трябва по-бързо да скрият следите на престъпленията си.
Пиер надникна в трапа и видя, че работникът лежеше там с дигнати нагоре, близо до главата колене и с едното рамо по-високо от другото. И това рамо конвулсивно, равномерно се отпускаше и издигаше. Но лопати пръст засипваха вече цялото тяло. Един от войниците извика на Пиер сърдито, злобно и болезнено да се върне. Но Пиер не го разбра и стоеше до стълба и никой не го изпъди.
Когато трапът бе засипан догоре, чу се команда. Заведоха Пиер на мястото му и френските войници, застанали във фронт от двете страни на стълба, направиха едно полуобръщане и почнаха да минават с отмерени крачки покрай стълба. Двадесетте и четири души стрелци с изпразнени пушки, които бяха в средата на кръга, изтичваха по местата си, когато ротите минаваха край тях.
Сега Пиер гледаше безсмислено тия стрелци, които изтичваха на двойки от кръга. Всички освен един се присъединиха към ротите си. Един млад войник с мъртвобледно лице, с килнат назад кивер, с отпусната пушка все още стоеше срещу трапа на същото място, отдето бе стрелял. Той залиташе като пиян, пристъпвайки няколко крачки ту напред, ту назад, за да задържи падащото си тяло. Един стар войник, унтерофицер, изтича от редиците, хвана младия войник за рамото и го вмъкна в ротата. Тълпата от руси и французи почна да се разотива. Всички вървяха мълчаливо, с наведени глави.
— Ca leur apprendra a incendier![2] — каза някой от французите. Пиер се озърна към говорещия и видя, че беше един войник, който искаше да се утеши някак за онова, което бе направено, но не можеше. Без да се доизкаже, той махна с ръка и се отдалечи.
Глава XI
От дома князя Щербатова пленных повели прямо вниз по Девичьему полю, левее Девичьего монастыря и подвели к огороду, на котором стоял столб. За столбом была вырыта большая яма с свежевыкопанной землей, и около ямы и столба полукругом стояла большая толпа народа. Толпа состояла из малого числа русских и большого числа наполеоновских войск вне строя: немцев, итальянцев и французов в разнородных мундирах. Справа и слева столба стояли фронты французских войск в синих мундирах с красными эполетами, в штиблетах и киверах.
Преступников расставили по известному порядку, который был в списке (Пьер стоял шестым), и подвели к столбу. Несколько барабанов вдруг ударили с двух сторон, и Пьер почувствовал, что с этим звуком как будто оторвалась часть его души. Он потерял способность думать и соображать. Он только мог видеть и слышать. И только одно желание было у него — желание, чтобы поскорее сделалось что-то страшное, что должно было быть сделано. Пьер оглядывался на своих товарищей и рассматривал их.
Два человека с края были бритые острожные. Один высокий, худой; другой черный, мохнатый, мускулистый, с приплюснутым носом. Третий был дворовый, лет сорока пяти, с седеющими волосами и полным, хорошо откормленным телом. Четвертый был мужик, очень красивый, с окладистой русой бородой и черными глазами. Пятый был фабричный, желтый, худой малый, лет восемнадцати, в халате.
Пьер слышал, что французы совещались, как стрелять — по одному или по два? «По два», — холодно-спокойно отвечал старший офицер. Сделалось передвижение в рядах солдат, и заметно было, что все торопились, — и торопились не так, как торопятся, чтобы сделать понятное для всех дело, но так, как торопятся, чтобы окончить необходимое, но неприятное и непостижимое дело.
Чиновник-француз в шарфе подошел к правой стороне шеренги преступников в прочел по-русски и по-французски приговор.
Потом две пары французов подошли к преступникам и взяли, по указанию офицера, двух острожных, стоявших с края. Острожные, подойдя к столбу, остановились и, пока принесли мешки, молча смотрели вокруг себя, как смотрит подбитый зверь на подходящего охотника. Один все крестился, другой чесал спину и делал губами движение, подобное улыбке. Солдаты, торопясь руками, стали завязывать им глаза, надевать мешки и привязывать к столбу.
Двенадцать человек стрелков с ружьями мерным, твердым шагом вышли из-за рядов и остановились в восьми шагах от столба. Пьер отвернулся, чтобы не видать того, что будет. Вдруг послышался треск и грохот, показавшиеся Пьеру громче самых страшных ударов грома, и он оглянулся. Был дым, и французы с бледными лицами и дрожащими руками что-то делали у ямы. Повели других двух. Так же, такими же глазами и эти двое смотрели на всех, тщетно, одними глазами, молча, прося защиты и, видимо, не понимая и не веря тому, что будет. Они не могли верить, потому что они одни знали, что такое была для них их жизнь, и потому не понимали и не верили, чтобы можно было отнять ее.
Пьер хотел не смотреть и опять отвернулся; но опять как будто ужасный взрыв поразил его слух, и вместе с этими звуками он увидал дым, чью-то кровь и бледные испуганные лица французов, опять что-то делавших у столба, дрожащими руками толкая друг друга. Пьер, тяжело дыша, оглядывался вокруг себя, как будто спрашивая: что это такое? Тот же вопрос был и во всех взглядах, которые встречались со взглядом Пьера.
На всех лицах русских, на лицах французских солдат, офицеров, всех без исключения, он читал такой же испуг, ужас и борьбу, какие были в его сердце. «Да кто жо это делает наконец? Они все страдают так же, как и я. Кто же? Кто же?» — на секунду блеснуло в душе Пьера.
— Tirailleurs du 86-me, en avant![1] — прокричал кто-то. Повели пятого, стоявшего рядом с Пьером, — одного. Пьер не понял того, что он спасен, что он и все остальные были приведены сюда только для присутствия при казни. Он со все возраставшим ужасом, не ощущая ни радости, ни успокоения, смотрел на то, что делалось. Пятый был фабричный в халате. Только что до него дотронулись, как он в ужасе отпрыгнул и схватился за Пьера (Пьер вздрогнул и оторвался от него). Фабричный не мог идти. Его тащили под мышки, и он что-то кричал. Когда его подвели к столбу, он вдруг замолк. Он как будто вдруг что-то понял. То ли он понял, что напрасно кричать, или то, что невозможно, чтобы его убили люди, но он стал у столба, ожидая повязки вместе с другими и, как подстреленный зверь, оглядываясь вокруг себя блестящими глазами.
Пьер уже не мог взять на себя отвернуться и закрыть глаза. Любопытство и волнение его и всей толпы при этом пятом убийстве дошло до высшей степени. Так же как и другие, этот пятый казался спокоен: он запахивал халат и почесывал одной босой ногой о другую.
Когда ему стали завязывать глаза, он поправил сам узел на затылке, который резал ему; потом, когда прислонили его к окровавленному столбу, он завалился назад, и, так как ему в этом положении было неловко, он поправился и, ровно поставив ноги, покойно прислонился. Пьер не сводил с него глаз, не упуская ни малейшего движения.
Должно быть, послышалась команда, должно быть, после команды раздались выстрелы восьми ружей. Но Пьер, сколько он ни старался вспомнить потом, не слыхал ни малейшего звука от выстрелов. Он видел только, как почему-то вдруг опустился на веревках фабричный, как показалась кровь в двух местах и как самые веревки, от тяжести повисшего тела, распустились и фабричный, неестественно опустив голову и подвернув ногу, сел. Пьер подбежал к столбу. Никто не удерживал его. Вокруг фабричного что-то делали испуганные, бледные люди. У одного старого усатого француза тряслась нижняя челюсть, когда он отвязывал веревки. Тело спустилось. Солдаты неловко и торопливо потащили его за столб и стали сталкивать в яму.
Все, очевидно, несомненно знали, что они были преступники, которым надо было скорее скрыть следы своего преступления.
Пьер заглянул в яму и увидел, что фабричный лежал там коленами кверху, близко к голове, одно плечо выше другого. И это плечо судорожно, равномерно опускалось и поднималось. Но уже лопатины земли сыпались на все тело. Один из солдат сердито, злобно и болезненно крикнул на Пьера, чтобы он вернулся. Но Пьер не понял его и стоял у столба, и никто не отгонял его.
Когда уже яма была вся засыпана, послышалась команда. Пьера отвели на его место, и французские войска, стоявшие фронтами по обеим сторонам столба, сделали полуоборот и стали проходить мерным шагом мимо столба. Двадцать четыре человека стрелков с разряженными ружьями, стоявшие в середине круга, примыкали бегом к своим местам, в то время как роты проходили мимо них.
Пьер смотрел теперь бессмысленными глазами на этих стрелков, которые попарно выбегали из круга. Все, кроме одного, присоединились к ротам. Молодой солдат с мертво-бледным лицом, в кивере, свалившемся назад, спустив ружье, все еще стоял против ямы на том месте, с которого он стрелял. Он, как пьяный, шатался, делая то вперед, то назад несколько шагов, чтобы поддержать свое падающее тело. Старый солдат, унтер-офицер, выбежал из рядов и, схватив за плечо молодого солдата, втащил его в роту. Толпа русских и французов стала расходиться. Все шли молча, с опущенными головами.
— Ça leur apprendra à incendier,[2] — сказал кто-то из французов. Пьер оглянулся на говорившего и увидал, что это был солдат, который хотел утешиться чем-нибудь в том, что было сделано, но не мог. Не договорив начатого, он махнул рукою и пошел прочь.