Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Война и мир, –1869 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Първи и втори том

 

Пето издание

Народна култура, София, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Издательство „Художественная литература“

Москва, 1968

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

 

Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾

Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32

Издат. №41 (2616)

Поръчка на печатницата №1265

ЛГ IV

Цена 3,40 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София

Народна култура — София

 

 

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Трети и четвърти том

 

Пето издание

Народна култура, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Тома третий и четвертый

Издателство „Художественная литература“

Москва, 1969

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова

 

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51

Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2

Издат. №42 (2617)

Поръчка на печатницата №1268

ЛГ IV

 

Цена 3,38 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Метаданни

Данни

Година
–1869 (Обществено достояние)
Език
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

История

  1. — Добавяне

XVI

Берг, зетят на Ростови, беше вече полковник с „Владимир“ и „Ана на шия“ и заемаше все същото спокойно и приятно място помощник началник-щаба, помощник на първото отделение на началник-щаба на втория корпус.

На 1 септември той пристигна в Москва от армията.

В Москва той нямаше какво да прави; но бе забелязал, че всички от армията молеха да ги пуснат да отидат в Москва и там вършеха нещо. И той също така сметна за необходимо да помоли да го пуснат по домашни и семейни работи.

В своето стегнато файтонче, с чифт дорести охранени кончета, същите, каквито имаше един княз, Берг спря пред къщата на тъста си. Той обгледа внимателно каруците в двора и като се изкачи на входната площадка, извади чиста носна кърпичка и върза възел.

От вестибюла с плъзгащ нетърпелив вървеж Берг изтича в салона, прегърна графа, целуна ръка на Наташа и Соня и бързо попита за здравето на мама.

— Какво ти здраве сега! Е, разправяй — рече графът, — как са войските? Отстъпват ли, или ще има пак сражение?

— Само предвечният Бог, татко — каза Берг, — може да реши съдбата на отечеството. Армията пламти от дух на геройство и сега вождовете се събраха, тъй да се каже, на съвещание. Какво ще стане — не се знае, Но аз ще ви кажа изобщо, татко, че за тоя геройски дух, истинското древно мъжество на руските войски, което те… то — поправи се той — показаха или проявиха в тая битка на 26-и, няма никакви достойни думи, за да се опишат… Аз ще ви кажа, татко (той се удари в гърдите, също както се удряше един генерал, който разказваше в негово присъствие, макар и малко късно, защото трябваше да се удари в гърдите при думите „руската войска“), ще ви кажа откровено, че ние, началниците, не само не трябваше да подкарваме войниците или нещо такова, но ние едва можехме да удържаме тия, тия… да, мъжествени и древни подвизи — каза той бързо-бързо. — Ако искате да знаете, генерал Барклай де Толи жертвуваше живота си навсякъде начело на войските. А нашият корпус беше поставен върху склона на едно възвишение. Можете да си представите! — Сега Берг разказа всичко, което бе чул да разправят през това време. Наташа го гледаше, без да откъсва очи, сякаш търсеше в лицето му решението на някакъв въпрос, и това го смущаваше.

— Такова геройство изобщо, каквото показаха руските воини, не може да си представи човек и да го възхвали достойно! — каза Берг, като се обърна и погледна Наташа, усмихвайки й се в отговор на нейния упорит поглед, сякаш искаше да й смекчи. — „Русия не е в Москва, тя е в сърцата на нейните синове!“ Не е ли тъй, татко? — рече Берг.

В това време от диванната излезе графинята с уморено и недоволно изражение. Берг бързо скочи, целуна ръка на графинята, осведоми се за здравето й и изразявайки съчувствие с клатене на глава, се спря до нея.

— Да, мамо, аз наистина ще ви кажа, тежки и тъжни времена за всеки русин. Но защо се безпокоите толкова? Вие ще успеете да заминете…

— Не разбирам какво правят слугите — рече графинята на мъжа си, — преди малко ми казаха, че нищо не е готово. Та трябва все пак някой да се разпореди. Ето на, ще съжаляваме за Митенка. Така край няма да има!

Графът поиска да каже нещо, но личеше, че се въздържа. Стана от стола си и отиде до вратата.

В това време Берг, уж за да се изсекне, извади кърпичка и гледайки възела, се замисли, като поклати глава тъжно и многозначително.

— А пък аз, татко, имам една голяма молба към вас — рече той.

— Хм?… — каза графът и се спря.

— Минавам преди малко край дома на Юсупови — каза, смеейки се, Берг. — Управителят ми е познат, дотърча и ме попита няма ли да купите нещо. Аз се отбих, знаете, от любопитство и видях едно шкафче и тоалетна масичка. Вие знаете как Верушка желаеше това и как ние спорихме (когато заговори за шкафчето и тоалетната масичка, Берг, без да ще, мина в радостен тон за своето добро обзавеждане в къщи). Просто прелест! Издърпва се и е с английска секретна ключалка, знаете ли? А на Верочка отдавна й се искаше. Та иска ми се да й направя сюрприз. Видях в двора у вас толкова много от тия селяни. Дайте ми, моля, един, аз ще му платя добре и…

Графът се намръщи и поизкашля.

— Помолете графинята, аз не се разпореждам.

— Ако е затруднително, моля, няма нужда — рече Берг. — На мене за Верочка само много би ми се искало.

— Ах, пръждосвайте се всички по дяволите, по дяволите и по дяволите!… — викна старият граф. — Главата ми се е замаяла! — И излезе от стаята.

Графинята заплака.

— Да, да, мамичко, тежки времена! — каза Берг.

Наташа излезе с баща си и сякаш мъчно съобразявайки нещо, отначало тръгна след него, а сетне се завтече надолу.

На входната площадка беше Петя, зает да въоръжава слугите, които щяха да заминат от Москва. В двора все тъй стояха натоварените коли. На две от тях въжата бяха развързани и на едната се качваше офицер, подкрепен от вестовоя си.

— Знаеш ли за какво? — обърна се Петя към Наташа. (Наташа разбра, че Петя искаше да каже за какво са се скарали баща им и майка им.) Тя не отговори.

— За това, че татко искаше да даде всичките каруци за ранените — рече Петя. — Василич ми каза. Според мене…

— Според мене — изведнъж почти кресна Наташа, като извърна озлобеното си лице срещу Петя, — според мене това е такава мръсотия, такава мерзост, такава… не знам! Нима ние сме някакви немци?… — Гърлото й затрепери от конвулсивни ридания и тя, страхувайки се да не загуби сили и да не излее напразно злобата си, обърна се и се втурна нагоре по стълбата. Берг седеше до графинята и роднински-почтително я утешаваше. Графът се разхождаше с лула в ръка из стаята, когато Наташа, с обезобразено от злоба лице, нахлу като буря в стаята и с бързи стъпки се приближи до майка си.

— Това е мръсотия! Това е мерзост! — закрещя тя. — Не може да бъде вие да сте заповядали това.

Берг и графинята с недоумение и уплаха я гледаха. Графът се спря до прозореца и се вслуша.

— Мамичко, това не може; погледнете какво става в двора! — извика тя. — Те остават!…

— Какво ти е? Кои те? Какво искаш?

— Ранените, кои! Това не може, мамичко; това на нищо не прилича… Не, мамичко, миличка, не бива така, простете, моля ви се, миличка… Мамичко, за какво ни е на нас всичко, каквото ще пренесем? Погледнете само какво става на двора… Мамичко!… Това не може да бъде!…

Графът бе застанал, до прозореца и без да обръща лице, слушаше думите на Наташа. Изведнъж той засумтя и приближи лице до прозореца.

Графинята погледна дъщеря си, видя посраменото й заради нея лице, видя вълнението й, разбра защо мъжът й не се обръща да я погледне и се озърна смутено около себе си.

— Ах, правете, каквото щете! Нима аз преча някому! — каза тя, като все още не отстъпваше.

— Мамичко, гълъбче, простете ми!

Но графинята отблъсна дъщеря си и се приближи до графа.

— Mon cher, разпореди, каквото трябва… Аз не зная това — каза тя, като наведе виновно очи.

— Яйцата… яйцата ще учат кокошката… — рече през щастливи сълзи графът и прегърна жена си, която беше доволна, че може да скрие на гърдите му посраменото си лице.

— Татенце, мамичко! Може ли да разпоредя? Може ли?… — питаше Наташа. — Ние все пак ще вземем всичко най-необходимо… — каза тя.

Графът кимна утвърдително и Наташа хукна така, както тичаше на гоненица, през залата, във вестибюла и по стъпалата — на двора.

Слугите се събраха около Наташа и не можеха да повярват на чудноватата заповед, която тя им предаде, докато самият граф не потвърди от името на жена си заповедта — всички каруци да се дадат за ранените, а сандъците да се отнесат в килерите. Като разбраха заповедта, слугите с радост и старание се заловиха за новата работа. Сега на прислугата това не само че не изглеждаше чудновато, но напротив, изглеждаше, че не можеше да бъде иначе; също както четвърт час преди това никому не се виждаше чудно, че оставят ранените, а вземат нещата, дори им се виждаше, че не може да бъде иначе.

Сега всички в къщи, сякаш се отплащаха, че по-рано не са се заловили за това, почнаха усърдно новата работа по настаняването на ранените. Ранените изпонаизлизаха от стаите си и с радостни, бледи лица обкръжиха каруците. В съседните къщи също се разчу, че има каруци, и в двора на Ростови почнаха да идат ранени и от другите къщи. Много ранени молеха да не свалят багажа, а само да ги качат отгоре. Но започналата веднъж работа по снемането на нещата не можеше вече да се спре. Все едно беше всичко ли ще оставят или половината. В двора имаше невдигнати сандъци с посъдина, с бронзови украшения, с картини, с огледала, които през миналата нощ тъй грижливо бяха прибирани, и все търсеха и намираха възможност да стоварят това и онова и да се освободят още и още каруци.

— Още четворица може да се вземат — каза управителят, — аз давам моята кола, че инак де ще ги турим.

— Дайте колата за моите дрехи — рече графинята. — Дуняша ще седне при мене в каретата.

Дадоха и колата за гардероба и я изпратиха да вземе ранени през две къщи. Всички от къщи и прислугата бяха весело оживени. Наташа бе във възторжено-щастливо оживление, което отдавна не бе изпитвала.

— Де да го вържем? — питаха слугите, като нагласяваха един сандък в тясната задна част на каретата. — Трябва поне една каруца да се остави.

— С какво е пълен? — попита Наташа.

— С книгите на графа.

— Оставете го. Василич ще го прибере. Той не трябва. В бричката беше препълнено с хора; съмняваха се де ще може да седне Пьотр Илич.

— Той на капрата. Нали на капрата, Петя? — извика Наташа.

И Соня непрекъснато тичаше; но целта на нейните грижи беше противоположна на Наташината. Тя прибираше нещата, които трябваше да останат, записваше ги по искането на графинята и гледаше да вземат със себе си колкото може повече.

Глава XVI

Берг, зять Ростовых, был уже полковник с Владимиром и Анной на шее и занимал все то же покойное и приятное место помощника начальника штаба, помощника первого отделения начальника штаба второго корпуса.

Он 1 сентября приехал из армии в Москву.

Ему в Москве нечего было делать; но он заметил, что все из армии просились в Москву и что-то там делали. Он счел тоже нужным отпроситься для домашних и семейных дел.

Берг, в своих аккуратных дрожечках на паре сытых саврасеньких, точно таких, какие были у одного князя, подъехал к дому своего тестя. Он внимательно посмотрел во двор на подводы и, входя на крыльцо, вынул чистый носовой платок и завязал узел.

Из передней Берг плывущим, нетерпеливым шагом вбежал в гостиную и обнял графа, поцеловал ручки у Наташи и Сони и поспешно спросил о здоровье мамаши.

— Какое теперь здоровье? Ну, рассказывай же, — сказал граф, — что войска? Отступают или будет еще сраженье?

— Один предвечный бог, папаша, — сказал Берг, — может решить судьбы отечества. Армия горит духом геройства, и теперь вожди, так сказать, собрались на совещание. Что будет, неизвестно. Но я вам скажу вообще, папаша, такого геройского духа, истинно древнего мужества российских войск, которое они — оно, — поправился он, — показали или выказали в этой битве 26 числа, нет никаких слов достойных, чтоб их описать… Я вам скажу, папаша (он ударил себя в грудь так же, как ударял себя один рассказывавший при нем генерал, хотя несколько поздно, потому что ударить себя в грудь надо было при слове «российское войско»), — я вам скажу откровенно, что мы, начальники, не только не должны были подгонять солдат или что-нибудь такое, но мы насилу могли удерживать эти, эти… да, мужественные и древние подвиги, — сказал он скороговоркой. — Генерал Барклай до Толли жертвовал жизнью своей везде впереди войска, я вам скажу. Наш же корпус был поставлен на скате горы. Можете себе представить! — И тут Берг рассказал все, что он запомнил, из разных слышанных за это время рассказов. Наташа, не спуская взгляда, который смущал Берга, как будто отыскивая на его лице решения какого-то вопроса, смотрела на него.

— Такое геройство вообще, каковое выказали российские воины, нельзя представить и достойно восхвалить! — сказал Берг, оглядываясь на Наташу и как бы желая ее задобрить, улыбаясь ей в ответ на ее упорный взгляд… — «Россия не в Москве, она в сердцах се сынов!» Так, папаша? — сказал Берг.

В это время из диванной, с усталым и недовольным видом, вышла графиня. Берг поспешно вскочил, поцеловал ручку графини, осведомился о ее здоровье и, выражая свое сочувствие покачиваньем головы, остановился подле нее.

— Да, мамаша, я вам истинно скажу, тяжелые и грустные времена для всякого русского. Но зачем же так беспокоиться? Вы еще успеете уехать…

— Я не понимаю, что делают люди, — сказала графиня, обращаясь к мужу, — мне сейчас сказали, что еще ничего не готово. Ведь надо же кому-нибудь распорядиться. Вот и пожалеешь о Митеньке. Это конца не будет?

Граф хотел что-то сказать, но, видимо, воздержался. Он встал с своего стула и пошел к двери.

Берг в это время, как бы для того, чтобы высморкаться, достал платок и, глядя на узелок, задумался, грустно и значительно покачивая головой.

— А у меня к вам, папаша, большая просьба, — сказал он.

— Гм?… — сказал граф, останавливаясь.

— Еду я сейчас мимо Юсупова дома, — смеясь, сказал Берг. — Управляющий мне знакомый, выбежал и просит, не купите ли что-нибудь. Я зашел, знаете, из любопытства, и там одна шифоньерочка и туалет. Вы знаете, как Верушка этого желала и как мы спорили об этом. (Берг невольно перешел в тон радости о своей благоустроенности, когда он начал говорить про шифоньерку и туалет.) И такая прелесть! выдвигается и с аглицким секретом, знаете? А Верочке давно хотелось. Так мне хочется ей сюрприз сделать. Я видел у вас так много этих мужиков на дворе. Дайте мне одного, пожалуйста, я ему хорошенько заплачу и…

Граф сморщился и заперхал.

— У графини просите, а я не распоряжаюсь,

— Ежели затруднительно, пожалуйста, не надо, — сказал Берг. — Мне для Верушки только очень бы хотелось.

— Ах, убирайтесь вы все к черту, к черту, к черту и к черту!… — закричал старый граф. — Голова кругом идет. — И он вышел из комнаты.

Графиня заплакала.

— Да, да, маменька, очень тяжелые времена! — сказал Берг.

Наташа вышла вместе с отцом и, как будто с трудом соображая что-то, сначала пошла за ним, а потом побежала вниз.

На крыльце стоял Петя, занимавшийся вооружением людей, которые ехали из Москвы. На дворе все так же стояли заложенные подводы. Две из них были развязаны, и на одну из них влезал офицер, поддерживаемый денщиком.

— Ты знаешь за что? — спросил Петя Наташу (Наташа поняла, что Петя разумел: за что поссорились отец с матерью). Она не отвечала.

— За то, что папенька хотел отдать все подводы под ранепых, — сказал Петя. — Мне Васильич сказал. По-моему…

— По-моему, — вдруг закричала почти Наташа, обращая свое озлобленное лицо к Пете, — по-моему, это такая гадость, такая мерзость, такая… я не знаю! Разве мы немцы какие-нибудь?… — Горло ее задрожало от судорожных рыданий, и она, боясь ослабеть и выпустить даром заряд своей злобы, повернулась и стремительно бросилась по лестнице. Берг сидел подле графини и родственно-почтительно утешал ее. Граф с трубкой в руках ходил по комнате, когда Наташа, с изуродованным злобой лицом, как буря ворвалась в комнату и быстрыми шагами подошла к матери.

— Это гадость! Это мерзость! — закричала она. — Это не может быть, чтобы вы приказали.

Берг и графиня недоумевающе и испуганно смотрели на нее. Граф остановился у окна, прислушиваясь.

— Маменька, это нельзя; посмотрите, что на дворе! — закричала она. — Они остаются!…

— Что с тобой? Кто они? Что тебе надо?

— Раненые, вот кто! Это нельзя, маменька; это ни на что не похоже… Нет, маменька, голубушка, это не то, простите, пожалуйста, голубушка… Маменька, ну что нам-то, что мы увезем, вы посмотрите только, что на дворе… Маменька!… Это не может быть!…

Граф стоял у окна и, не поворачивая лица, слушал слова Наташи. Вдруг он засопел носом и приблизил свое лицо к окну.

Графиня взглянула на дочь, увидала ее пристыженное за мать лицо, увидала ее волнение, поняла, отчего муж теперь не оглядывался на нее, и с растерянным видом оглянулась вокруг себя.

— Ах, да делайте, как хотите! Разве я мешаю кому-нибудь! — сказала она, еще не вдруг сдаваясь.

— Маменька, голубушка, простите меня!

Но графиня оттолкнула дочь и подошла к графу.

— Mon cher, ты распорядись, как надо… Я ведь не знаю этого, — сказала она, виновато опуская глаза.

— Яйца… яйца курицу учат… — сквозь счастливые слезы проговорил граф и обнял жену, которая рада была скрыть на его груди свое пристыженное лицо.

— Папенька, маменька! Можно распорядиться? Можно?… — спрашивала Наташа. — Мы все-таки возьмем все самое нужное… — говорила Наташа.

Граф утвердительно кивнул ей головой, и Наташа тем быстрым бегом, которым она бегивала в горелки, побежала по зале в переднюю и по лестнице на двор.

Люди собрались около Наташи и до тех пор не могли поверить тому странному приказанию, которое она передавала, пока сам граф именем своей жены не подтвердил приказания о том, чтобы отдавать все подводы под раненых, а сундуки сносить в кладовые. Поняв приказание, люди с радостью и хлопотливостью принялись за новое дело. Прислуге теперь это не только не казалось странным, но, напротив, казалось, что это не могло быть иначе, точно так же, как за четверть часа перед этим никому не только не казалось странным, что оставляют раненых, а берут вещи, но казалось, что не могло быть иначе.

Все домашние, как бы выплачивая за то, что они раньше не взялись за это, принялись с хлопотливостью за новое дело размещения раненых. Раненые повыползли из своих комнат и с радостными бледными лицами окружили подводы. В соседних домах тоже разнесся слух, что есть подводы, и на двор к Ростовым стали приходить раненые из других домов. Многие из раненых просили не снимать вещей и только посадить их сверху. Но раз начавшееся дело свалки вещей уже не могло остановиться. Было все равно, оставлять все или половину. На дворе лежали неубранные сундуки с посудой, с бронзой, с картинами, зеркалами, которые так старательно укладывали в прошлую ночь, и всё искали и находили возможность сложить то и то и отдать еще и еще подводы.

— Четверых еще можно взять, — говорил управляющий, — я свою повозку отдаю, а то куда же их?

— Да отдайте мою гардеробную, — говорила графиня. — Дуняша со мной сядет в карету.

Отдали еще и гардеробную повозку и отправили ее за ранеными через два дома. Все домашние и прислуга были весело оживлены. Наташа находилась в восторженно-счастливом оживлении, которого она давно не испытывала.

— Куда же его привязать? — говорили люди, прилаживая сундук к узкой запятке кареты, — надо хоть одну подводу оставить.

— Да с чем он? — спрашивала Наташа.

— С книгами графскими.

— Оставьте. Васильич уберет. Это не нужно.

В бричке все было полно людей; сомневались о том, куда сядет Петр Ильич.

— Он на козлы. Ведь ты на козлы, Петя? — кричала Наташа.

Соня не переставая хлопотала тоже; но цель хлопот ее была противоположна цели Наташи. Она убирала те вещи, которые должны были остаться; записывала их, по желанию графини, и старалась захватить с собой как можно больше.