Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Война и мир, –1869 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Първи и втори том

 

Пето издание

Народна култура, София, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Издательство „Художественная литература“

Москва, 1968

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

 

Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾

Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32

Издат. №41 (2616)

Поръчка на печатницата №1265

ЛГ IV

Цена 3,40 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София

Народна култура — София

 

 

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Трети и четвърти том

 

Пето издание

Народна култура, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Тома третий и четвертый

Издателство „Художественная литература“

Москва, 1969

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова

 

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51

Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2

Издат. №42 (2617)

Поръчка на печатницата №1268

ЛГ IV

 

Цена 3,38 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Метаданни

Данни

Година
–1869 (Обществено достояние)
Език
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

История

  1. — Добавяне

XVIII

Маря Дмитриевна завари в коридора Соня, която бе плакала, и я накара да признае всичко. Като хвана бележката на Наташа и я прочете, Маря Дмитриевна влезе при Наташа с бележката в ръка.

— Мръсница, безсрамница! — каза й тя. — Не ща да слушам нищо! — Тя блъсна Наташа, която я гледаше с учудени, но сухи очи, заключи я и заповяда на дворника да пусне през портата хората, които ще дойдат довечера, но да не ги пуска да излязат, а на лакея заповяда да заведе тия хора при нея, след което седна в салона, очаквайки посетителите.

Когато Гаврило дойде да доложи на Маря Дмитриевна, че хората, които бяха дошли, избягали, тя се намръщи, стана и дълго се разхожда с ръце на гръб из стаите, като обмисляше какво да прави. В дванайсет часа през нощта, като напипа ключа в джоба си, тя отиде в стаята на Наташа. Соня седеше в коридора и ридаеше.

— Маря Дмитриевна, пуснете ме при нея, за Бога! — рече тя. Без да й отговори, Маря Дмитриевна отключи вратата и влезе. „Противно, мръсно… в моята къща, мръсно момиченце… жал ми е само за баща й! — мислеше Маря Дмитриевна, мъчейки се да уталожи гнева си. — Колкото и мъчно да е, ще заповядам на всички да мълчат и ще скрия от графа.“ Маря Дмитриевна влезе с решителни стъпки в стаята. Наташа лежеше на дивана, закрила глава с ръце, и не мърдаше. Тя лежеше в същото положение, в което я бе оставила Маря Дмитриевна.

— Бива те, много те бива! — каза Маря Дмитриевна. — Да уреждаш в къщата ми срещи на любовниците си! Няма защо да се преструваш. Слушай, когато ти приказвам. — Маря Дмитриевна я пипна по ръката. — Слушай, когато ти приказвам. Ти се опозори като най-последно момиче. Аз бих те наредила добре, но ми е жал за баща ти. Ще скрия всичко! — Наташа не промени положението си, само цялата й снага почна да подскача от беззвучни припадъчни ридания, които я задушаваха. Маря Дмитриевна се извърна, погледна Соня и седна на дивана до Наташа.

— Той има късмет, че избяга от мене; но аз ще то намеря — каза тя с грубия си глас. — Чуваш ли какво ти казвам? — Тя пъхна голямата си ръка под лицето на Наташа и го обърна към себе си. Когато видяха лицето на Наташа, и Маря Дмитриевна, и Соня се учудиха. Очите й бяха сухи и блестяха, устните — стиснати, бузите — отпуснати.

— Оставе… те… какво ми е… аз… ще умра… — рече тя, откопчи се със злобно усилие от Маря Дмитриевна и легна в предишното си положение.

— Наталия!… — каза Маря Дмитриевна. — Аз ти желая доброто. Ти си лежи, лежи си тъй, аз няма да те пипна, и слушай… Няма да ти казвам колко си виновна. Ти сама знаеш. Но баща ти утре ще си дойде, какво ще му кажа? А?

Тялото на Наташа отново се раздруса от ридания.

— Ами като се научи той, брат ти, годеникът!

— Нямам годеник, аз му отказах! — изкрещя Наташа.

— Все едно — продължи Маря Дмитриевна. — Е, като научат, как мислиш, тъй ли ще оставят? Ами ако баща ти, аз го познавам, му обяви дуел, добре ли ще бъде? А?

— Ах, оставете ме, защо попречихте на всичко? Защо? Кой ви е молил? — крещеше Наташа, която се привдигна на дивана, загледана злобно в Маря Дмитриевна.

— Но какво искаше ти? — извика Маря Дмитриевна, като пламна отново. — Че да не би някой да те е затварял? Та кой му е пречил да дохожда в къщи? Защо ще те краде като някаква циганка?… Добре, ако беше те отвлякъл — как мислиш, не биха ли го намерили? Баща ти или брат ти, или годеникът? Но той е мръсник, негодник, това е той!

— Той е по-добър от всички ви — извика Наташа, като се привдигна. — Ако не бяхте попречили… Ах, Боже мой, какво е това, какво е това! Соня, за какво? Махайте се!… — И тя зарида с такова отчаяние, с каквото хората оплакват само скръб, за която чувствуват, че самите те са причината. Маря Дмитриевна понечи пак да говори, но Наташа закрещя: — Махайте се, махайте се, вие всички ме мразите и презирате! — И пак се хвърли на дивана.

Маря Дмитриевна продължи още известно време да вразумява Наташа и да я убеждава, че всичко туй трябва да се скрие от графа, че никой няма да узнае нищо, стига само Наташа да се съгласи да забрави всичко и да не показва пред никого, че се е случило нещо. Наташа не отговори. Тя вече не ридаеше, но я обзеха трескави тръпки. Маря Дмитриевна й подложи една възглавница, зави я с две одеяла и сама й донесе липов чай, но Наташа не се обади, като я повика.

— Е, нека спи — каза Маря Дмитриевна, като излизаше от стаята, мислейки, че тя спи. Но Наташа не спеше и гледаше право пред себе си с втренчени, разтворени очи върху бледото лице. През цялата тая нощ Наташа не спа и не плака, и не приказва със Соня, която няколко пъти става й ходи при нея.

На следния ден преди закуската, както беше обещал, граф Иля Андреич се върна от имението си край Москва. Той беше много весел: работата с купувача се нареждаше и сега нищо вече не го задържаше в Москва, разделен от графинята, за която му беше домъчняло. Маря Дмитриевна го посрещна и му съобщи, че вчера Наташа заболяла сериозно, че изпратили за доктор, но че сега е по-добре. Тая сутрин Наташа не излезе от стаята си. Със стиснати, напукани устни и сухи, втренчени очи тя седеше до прозореца и неспокойно се вглеждаше в хората, които минаваха с коли или коне из улицата, и бързо се обръщаше и гледаше кой влиза в стаята. Очевидно тя очакваше известия за него, очакваше, че самият той ще дойде или ще й прати писмо.

Когато графът дойде при нея, тя се обърна неспокойно от шума на мъжки стъпки и лицето й прие предишното студено и дори зло изражение. Тя дори не се дигна да го посрещне.

— Какво ти е, ангелче мое, болна ли си? — попита графът.

Наташа не отговори веднага.

— Да, болна съм — каза след малко тя.

На тревожните въпроси на графа защо е тъй съсипана и да не би да се е случило нещо с годеника й тя го увери, че няма нищо и го помоли да не се тревожи. Маря Дмитриевна потвърди думите на Наташа, че нищо не се е случило. От мнимата болест, от разстройството на дъщеря си, от сконфузените лица на Соня и Маря Дмитриевна графът виждаше ясно, че през неговото отсъствие трябва да се бе случило нещо, но толкова страшно му беше да си помисли, че нещо срамотно се е случило с любимата му дъщеря, той толкова обичаше веселото си спокойствие, че избягна разпитванията и непрекъснато се мъчеше да се убеди, че нищо особено не е имало, и само скърбеше, че поради нейното заболяване заминаването им за село се отлагаше.

Глава XVIII

Марья Дмитриевна, застав заплаканную Соню в коридоре, заставила ее во всем признаться. Перехватив записку Наташи и прочтя ее, Марья Дмитриевна с запиской в руке взошла к Наташе.

— Мерзавка, бесстыдница, — сказала она ей. — Слышать ничего не хочу! — Оттолкнув удивленными, но сухими глазами глядящую на нее Наташу, она заперла ее на ключ и приказав дворнику пропустить в ворота тех людей, которые придут нынче вечером, но не выпускать их, а лакею приказав привести этих людей к себе, села в гостиной, ожидая похитителей.

Когда Гаврило пришел доложить Марье Дмитриевне, что приходившие люди убежали, она нахмурившись встала и заложив назад руки, долго ходила по комнатам, обдумывая то, что ей делать. В 12 часу ночи она, ощупав ключ в кармане, пошла к комнате Наташи. Соня, рыдая, сидела в коридоре.

— Марья Дмитриевна, пустите меня к ней ради Бога! — сказала она. Марья Дмитриевна, не отвечая ей, отперла дверь и вошла. «Гадко, скверно… В моем доме… Мерзавка, девчонка… Только отца жалко!» думала Марья Дмитриевна, стараясь утолить свой гнев. «Как ни трудно, уж велю всем молчать и скрою от графа». Марья Дмитриевна решительными шагами вошла в комнату. Наташа лежала на диване, закрыв голову руками, и не шевелилась. Она лежала в том самом положении, в котором оставила ее Марья Дмитриевна.

— Хороша, очень хороша! — сказала Марья Дмитриевна. — В моем доме любовникам свидания назначать! Притворяться-то нечего. Ты слушай, когда я с тобой говорю. — Марья Дмитриевна тронула ее за руку. — Ты слушай, когда я говорю. Ты себя осрамила, как девка самая последняя. Я бы с тобой то сделала, да мне отца твоего жалко. Я скрою. — Наташа не переменила положения, но только всё тело ее стало вскидываться от беззвучных, судорожных рыданий, которые душили ее. Марья Дмитриевна оглянулась на Соню и присела на диване подле Наташи.

— Счастье его, что он от меня ушел; да я найду его, — сказала она своим грубым голосом; — слышишь ты что ли, что я говорю? — Она поддела своей большой рукой под лицо Наташи и повернула ее к себе. И Марья Дмитриевна, и Соня удивились, увидав лицо Наташи. Глаза ее были блестящи и сухи, губы поджаты, щеки опустились.

— Оставь… те… что мне… я… умру… — проговорила она, злым усилием вырвалась от Марьи Дмитриевны и легла в свое прежнее положение.

— Наталья!… — сказала Марья Дмитриевна. — Я тебе добра желаю. Ты лежи, ну лежи так, я тебя не трону, и слушай… Я не стану говорить, как ты виновата. Ты сама знаешь. Ну да теперь отец твой завтра приедет, что я скажу ему? А?

Опять тело Наташи заколебалось от рыданий.

— Ну узнает он, ну брат твой, жених!

— У меня нет жениха, я отказала, — прокричала Наташа.

— Всё равно, — продолжала Марья Дмитриевна. — Ну они узнают, что ж они так оставят? Ведь он, отец твой, я его знаю, ведь он, если его на дуэль вызовет, хорошо это будет? А?

— Ах, оставьте меня, зачем вы всему помешали! Зачем? зачем? кто вас просил? — кричала Наташа, приподнявшись на диване и злобно глядя на Марью Дмитриевну.

— Да чего ж ты хотела? — вскрикнула опять горячась Марья Дмитриевна, — что ж тебя запирали что ль? Ну кто ж ему мешал в дом ездить? Зачем же тебя, как цыганку какую, увозить?… Ну увез бы он тебя, что ж ты думаешь, его бы не нашли? Твой отец, или брат, или жених. А он мерзавец, негодяй, вот что!

— Он лучше всех вас, — вскрикнула Наташа, приподнимаясь. — Если бы вы не мешали… Ах, Боже мой, что это, что это! Соня, за что? Уйдите!… — И она зарыдала с таким отчаянием, с каким оплакивают люди только такое горе, которого они чувствуют сами себя причиной. Марья Дмитриевна начала было опять говорить; но Наташа закричала: — Уйдите, уйдите, вы все меня ненавидите, презираете. — И опять бросилась на диван.

Марья Дмитриевна продолжала еще несколько времени усовещивать Наташу и внушать ей, что всё это надо скрыть от графа, что никто не узнает ничего, ежели только Наташа возьмет на себя всё забыть и не показывать ни перед кем вида, что что-нибудь случилось. Наташа не отвечала. Она и не рыдала больше, но с ней сделались озноб и дрожь. Марья Дмитриевна подложила ей подушку, накрыла ее двумя одеялами и сама принесла ей липового цвета, но Наташа не откликнулась ей. — Ну пускай спит, — сказала Марья Дмитриевна, уходя из комнаты, думая, что она спит. Но Наташа не спала и остановившимися раскрытыми глазами из бледного лица прямо смотрела перед собою. Всю эту ночь Наташа не спала, и не плакала, и не говорила с Соней, несколько раз встававшей и подходившей к ней.

На другой день к завтраку, как и обещал граф Илья Андреич, он приехал из Подмосковной. Он был очень весел: дело с покупщиком ладилось и ничто уже не задерживало его теперь в Москве и в разлуке с графиней, по которой он соскучился. Марья Дмитриевна встретила его и объявила ему, что Наташа сделалась очень нездорова вчера, что посылали за доктором, но что теперь ей лучше. Наташа в это утро не выходила из своей комнаты. С поджатыми растрескавшимися губами, сухими остановившимися глазами, она сидела у окна и беспокойно вглядывалась в проезжающих по улице и торопливо оглядывалась на входивших в комнату. Она очевидно ждала известий об нем, ждала, что он сам приедет или напишет ей.

Когда граф взошел к ней, она беспокойно оборотилась на звук его мужских шагов, и лицо ее приняло прежнее холодное и даже злое выражение. Она даже не поднялась на встречу ему.

— Что с тобой, мой ангел, больна? — спросил граф. Наташа помолчала.

— Да, больна, — отвечала она.

На беспокойные расспросы графа о том, почему она такая убитая и не случилось ли чего-нибудь с женихом, она уверяла его, что ничего, и просила его не беспокоиться. Марья Дмитриевна подтвердила графу уверения Наташи, что ничего не случилось. Граф, судя по мнимой болезни, по расстройству дочери, по сконфуженным лицам Сони и Марьи Дмитриевны, ясно видел, что в его отсутствие должно было что-нибудь случиться: но ему так страшно было думать, что что-нибудь постыдное случилось с его любимою дочерью, он так любил свое веселое спокойствие, что он избегал расспросов и всё старался уверить себя, что ничего особенного не было и только тужил о том, что по случаю ее нездоровья откладывался их отъезд в деревню.