Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори томВойна и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
X
На 30-и Пиер се върна в Москва. Почти до заставата го срещна адютантът на граф Растопчин.
— Ние ви търсим навсякъде — каза адютантът. — Графът непременно иска да ви види. Моли ви веднага да отидете при него по много важна работа.
Без да се отбива в къщи, Пиер взе файтон и отиде при главнокомандуващия.
Граф Растопчин едва тая сутрин бе пристигнал в града от извънградската си вила в Соколники. Вестибюлът и приемната в дома на графа бяха пълни с чиновници, дошли по негово искане или за да получат заповеди. Василчиков и Платов се бяха видели вече с графа и му бяха обяснили, че е невъзможно да се защищава Москва и че тя ще бъде изоставена. Макар че тия известия бяха скривани от жителите, чиновниците и началниците на различните учреждения знаеха, че Москва ще бъде в ръцете на неприятеля, както знаеше това и граф Растопчин, и те всички, за да снемат от себе си отговорността, бяха дошли при главнокомандуващия с въпроси как да постъпят с поверените им учреждения.
Тъкмо когато Пиер влизаше в приемната, пристигналият от армията куриер излизаше от графа.
Куриерът безнадеждно махна с ръка на въпросите, с които се обръщаха към него, и мина през залата.
Докато чакаше в приемната, Пиер оглеждаше с уморени очи различните, стари и млади, военни и цивилни, важни и неважни чиновници, които бяха в стаята. Всички изглеждаха недоволни и неспокойни. Пиер се приближи до група чиновници, един от които му беше познат. Той се поздрави с Пиер и продължи разговора си с другите.
— Ако е да ги изпратим и да ги върнем, не е опасно; но в такова положение за нищо не можеш да отговаряш.
— Ами че на, той пише — каза друг, като сочеше печатан лист, който държеше.
— Това е друга работа. Това е необходимо за народа — каза първият.
— Какво е това? — попита Пиер.
— Ами нов позив.
Пиер го взе и зачете:
„Светлейшият княз, за да се съедини по-скоро с войските, които отиват при него, мина отсам Можайск и се установи на сигурно място, дето неприятелят няма веднага да го нападне. Оттук му се изпратиха четиридесет и осем топа със снаряди и светлейшият казва, че ще защищава Москва до последна капка кръв и че е готов да се сражава дори из улиците. Вие, братлета, не обръщайте внимание, че учрежденията са затворени: преписките трябва да се приберат, а пък ние ще се разправим със злодееца, както си знаем! Когато стигне дотам, ще ми потрябват, и градски, и селски юнаци. Аз ще ги викна ден-два преди това, а сега няма нужда и затова мълча. Добре е да се излезе с брадва, не е лошо и с рогатина[1], но най-добре е с тризъби вили: французинът не е по-тежък от ръжен сноп. Утре следобед дигам Иверската Богородица и ще я занеса в Екатерининската болница, при ранените. Ще светим вода: те ще оздравеят по-скоро; и аз съм здрав сега; болеше ме окото, но сега гледам с четири.“
— А пък на мене военни ми казаха — рече Пиер, — че в града никак няма да се бият и че позицията…
— Е, да, тъкмо за това приказваме — рече първият чиновник.
— А какво значи това: болеше ме окото, но сега гледам с четири? — попита Пиер.
— Графът имаше ечемик — отговори адютантът, като се усмихна — и той много се тревожеше, когато му казах, че хората идеха да питат как е. А вие, графе — каза неочаквано адютантът, като се обърна усмихнат към Пиер, — чухме, че сте имали семейни тревоги. Че уж графинята, вашата съпруга…
— Аз не съм чул нищо — каза равнодушно Пиер. — А вие какво чухте?
— Не, нали знаете, хората често измислят. Аз казвам, каквото съм чул.
— Е, какво сте чули?
— Ами разправят — все със същата усмивка отговори адютантът, — че графинята, жена ви, се готви да замине за чужбина. Навярно празни работи…
— Може би — каза Пиер, като гледаше разсеяно наоколо си. — Кой е тоя? — попита той, посочвайки един среден на ръст стар човек в чист син кафтан, с бяла като сняг голяма брада, със също такива вежди и румено лице.
— Тоя ли? Това е един търговец, тоест той е съдържател на странноприемница, Верешчагин. Вие сте чули може би историята с прокламацията?
— Ах, тоя е, значи, Верешчагин! — рече Пиер, като се вглеждаше в твърдото и спокойно лице на стария търговец и търсеше в него изражение на изменничество.
— Той не е същият. Този е бащата на оня, който е написал прокламацията — каза адютантът. — Оня, младият, е в ареста и май че лошо го чака.
Едно старче със звезда и друг — чиновник немец с кръст на шията, се приближиха до разговарящите.
— Знаете ли — разказваше адютантът, — това е заплетена история. Появи се тогава, преди около два месеца, тая прокламация. Донесоха на графа. Той заповяда да се разследва. Ето Гаврило Иванич издирвал. Тая прокламация е минала точно през шейсет и три ръце. Отива при едного: от кого сте я получили? От еди-кого. Той отива при тоя: вие — от кого, и т.н. стигнали до Верешчагин… недоучено търговче, знаете, любезно търговче — каза усмихнат адютантът. — Питат го, кой ти я даде? И главното, че ние знаем от кого я има. Той нямаше от кого другиго да я има освен от директора на пощата. Но личеше, че са се уговорили. Казва: „От никого, аз я съставих“. Тъй и доложиха на графа. Графът заповяда да го повикат. „Кой ти даде прокламацията?“ — „Аз я съчиних.“ И нали знаете графа! — рече с горда и весела усмивка адютантът. — Той кипна ужасно; а пък и помислете: такова нахалство, лъжа и упоритост!…
— А, разбирам! На графа му е било необходимо оня да посочи Ключарьов! — рече Пиер.
— Съвсем не му е било необходимо — каза изплашено адютантът. — Ключарьов и без това имаше греховце и затова го заточиха. Но работата бе в това, че графът беше много възмутен. „Че как можеш ти да я съчиниш? — дума графът. Взе от масата тоя «Хамбургски вестник». — Ето я. Ти не си я съчинил, а си я превел и си я превел отвратително, защото ти, глупако, не знаеш и френски.“ И какво мислите? „Не — казва, — аз не чета никакви вестници, аз я съчиних.“ — „А като е тъй, ти си изменник, аз ще те предам на съда и ще те обесят. Казвай: кой ти я даде?“ — „Никакви вестници не съм виждал, аз я съчиних.“ Така и остана. Графът повика и бащата, но оня държи на своето. И го дадоха под съд, и го осъдиха, струва ми се, на каторжна работа. Сега бащата е дошъл да моли за него. Но противен хлапак! Знаете ли, такова едно търговско синче, конте, съблазнител, слушал някъде лекции и вече смята, че никой, не може да се мери с него. Ей такъв един хубостник! Баща му има странноприемница тука, до Каменния мост, и в странноприемницата, знаете, имаше голяма икона на всевишния, изобразен в едната ръка със скиптър, в другата — със златно кълбо и кръст отгоре; та той взел тая икона, занесъл я за няколко дни в къщи и какво направил! Намерил един мерзавец живописец…
Глава X
30-го числа Пьер вернулся в Москву. Почти у заставы ему встретился адъютант графа Растопчина.
— А мы вас везде ищем, — сказал адъютант. — Графу вас непременно нужно видеть. Он просит вас сейчас же приехать к нему по очень важному делу.
Пьер, не заезжая домой, взял извозчика и поехал к главнокомандующему.
Граф Растопчин только в это утро приехал в город с своей загородной дачи в Сокольниках. Прихожая и приемная в доме графа были полны чиновников, явившихся по требованию его или за приказаниями. Васильчиков и Платов уже виделись с графом и объяснили ему, что защищать Москву невозможно и что она будет сдана. Известия эти хотя и скрывались от жителей, но чиновники, начальники различных управлений знали, что Москва будет в руках неприятеля, так же, как и знал это граф Растопчин; и все они, чтобы сложить с себя ответственность, пришли к главнокомандующему с вопросами, как им поступать с вверенными им частями.
В то время как Пьер входил в приемную, курьер, приезжавший из армии, выходил от графа.
Курьер безнадежно махнул рукой на вопросы, с которыми обратились к нему, и прошел через залу.
Дожидаясь в приемной, Пьер усталыми глазами оглядывал различных, старых и молодых, военных и статских, важных и неважных чиновников, бывших в комнате. Все казались недовольными и беспокойными. Пьер подошел к одной группе чиновников, в которой один был его знакомый. Поздоровавшись с Пьером, они продолжали свой разговор.
— Как выслать да опять вернуть, беды не будет; а в таком положении ни за что нельзя отвечать.
— Да ведь вот, он пишет, — говорил другой, указывая на печатную бумагу, которую он держал в руке.
— Это другое дело. Для народа это нужно, — сказал первый.
— Что это? — спросил Пьер.
— А вот новая афиша.
Пьер взял ее в руки и стал читать:
«Светлейший князь, чтобы скорей соединиться с войсками, которые идут к нему, перешел Можайск и стал на крепком месте, где неприятель не вдруг на него пойдет. К нему отправлено отсюда сорок восемь пушек с снарядами, и светлейший говорит, что Москву до последней капли крови защищать будет и готов хоть в улицах драться. Вы, братцы, не смотрите на то, что присутственные места закрыли: дела прибрать надобно, а мы своим судом с злодеем разберемся! Когда до чего дойдет, мне надобно молодцов и городских и деревенских. Я клич кликну дня за два, а теперь не надо, я и молчу. Хорошо с топором, недурно с рогатиной, а всего лучше вилы-тройчатки: француз не тяжеле снопа ржаного. Завтра, после обеда, я поднимаю Иверскую в Екатерининскую гошпиталь, к раненым. Там воду освятим: они скорее выздоровеют; и я теперь здоров: у меня болел глаз, а теперь смотрю в оба».
— А мне говорили военные люди, — сказал Пьер, — что в городе никак нельзя сражаться и что позиция…
— Ну да, про то-то мы и говорим, — сказал первый чиновник.
— А что это значит: у меня болел глаз, а теперь смотрю в оба? — сказал Пьер.
— У графа был ячмень, — сказал адъютант, улыбаясь, — и он очень беспокоился, когда я ему сказал, что приходил народ спрашивать, что с ним. А что, граф, — сказал вдруг адъютант, с улыбкой обращаясь к Пьеру, — мы слышали, что у вас семейные тревоги? Что будто графиня, ваша супруга…
— Я ничего не слыхал, — равнодушно сказал Пьер. — А что вы слышали?
— Нет, знаете, ведь часто выдумывают. Я говорю, что слышал.
— Что же вы слышали?
— Да говорят, — опять с той же улыбкой сказал адъютант, — что графиня, ваша жена, собирается за границу. Вероятно, вздор…
— Может быть, — сказал Пьер, рассеянно оглядываясь вокруг себя. — А это кто? — спросил он, указывая на невысокого старого человека в чистой синей чуйке, с белою как снег большою бородой, такими же бровями и румяным лицом.
— Это? Это купец один, то есть он трактирщик, Верещагин. Вы слышали, может быть, эту историю о прокламации?
— Ах, так это Верещагин! — сказал Пьер, вглядываясь в твердое и спокойное лицо старого купца и отыскивая в нем выражение изменничества.
— Это не он самый. Это отец того, который написал прокламацию, — сказал адъютант. — Тот молодой, сидит в яме, и ему, кажется, плохо будет.
Один старичок, в звезде, и другой — чиновник-немец, с крестом на шее, подошли к разговаривающим.
— Видите ли, — рассказывал адъютант, — это запутанная история. Явилась тогда, месяца два тому назад, эта прокламация. Графу донесли. Он приказал расследовать. Вот Гаврило Иваныч разыскивал, прокламация эта побывала ровно в шестидесяти трех руках. Приедет к одному: вы от кого имеете? — От того-то. Он едет к тому: вы от кого? и т. д. добрались до Верещагина… недоученный купчик, знаете, купчик-голубчик, — улыбаясь, сказал адъютант. — Спрашивают у него: ты от кого имеешь? И главное, что мы знаем, от кого он имеет. Ему больше не от кого иметь, как от почт-директора. Но уж, видно, там между ними стачка была. Говорит: ни от кого, я сам сочинил. И грозили и просили, стал на том: сам сочинил. Так и доложили графу. Граф велел призвать его. «От кого у тебя прокламация?» — «Сам сочинил». Ну, вы знаете графа! — с гордой и веселой улыбкой сказал адъютант. — Он ужасно вспылил, да и подумайте: этакая наглость, ложь и упорство!…
— А! Графу нужно было, чтобы он указал на Ключарева, понимаю! — сказал Пьер.
— Совсем не нужно, — испуганно сказал адъютант. — За Ключаревым и без этого были грешки, за что он и сослан. Но дело в том, что граф очень был возмущен. «Как же ты мог сочинить? — говорит граф. Взял со стола эту „Гамбургскую газету“. — Вот она. Ты не сочинил, а перевел, и перевел-то скверно, потому что ты и по-французски, дурак, не знаешь». Что же вы думаете? «Нет, говорит, я никаких газет не читал, я сочинил». — «А коли так, то ты изменник, и я тебя предам суду, и тебя повесят. Говори, от кого получил?» — «Я никаких газет не видал, а сочинил». Так и осталось. Граф и отца призывал: стоит на своем. И отдали под суд, и приговорили, кажется, к каторжной работе. Теперь отец пришел просить за него. Но дрянной мальчишка! Знаете, эдакой купеческий сынишка, франтик, соблазнитель, слушал где-то лекции и уж думает, что ему черт не брат. Ведь это какой молодчик! У отца его трактир тут у Каменного моста, так в трактире, знаете, большой образ бога вседержителя и представлен в одной руке скипетр, в другой держава; так он взял этот образ домой на несколько дней и что же сделал! Нашел мерзавца живописца…