Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
XIV
Към три часа, когато още никой не бе заспал, дойде вахмистърът със заповед да тръгнат към градчето Островно.
Все със същите приказки и весел смях офицерите почнаха бързо да се стягат; пак сложиха самовара с кална вода. Но Ростов не дочака чая и тръгна за ескадрона си. Зазоряваше се вече; дъждецът бе спрял, облаците се пръскаха. Беше влажно и студено, особено в неизсъхналите дрехи. Когато излизаха от кръчмата, Ростов и Илин в дрезгавината на разсъмването погледнаха и двамата лъскавия от дъжда кожен гюрук на докторската бричка, изпод завеската на която стърчаха краката на доктора, а в средата, на възглавницата, се виждаше нощната шапчица на докторшата и се чуваше сънно дишане.
— Наистина тя е много мила! — каза Ростов на Илин, който излезе с него.
— Прелест жена! — отговори с шестнадесетгодишна сериозност Илин.
След половин час ескадронът бе строен на пътя. Чу се команда: „Възседни!“ — войниците се прекръстиха и почнаха да яхат конете. Ростов излезе напред, изкомандува: „Марш!“ и наредени по четири, зашляпали с копитата на конете по мокрия път, с раздрънкани саби и тихи приказки хусарите потеглиха по широкия, заграден от двете страни с брези път след вървящите напред пехота и батарея.
Разкъсаните синьо-лилави облаци, червенеещи от изгрева, препускаха, гонени от вятъра. Ставаше все по-светло и по-светло. Виждаше се ясно оная къдрава тревица, която винаги покарва по междуселските пътища, още мокра от снощния дъжд; увисналите клони на брезите, също така мокри, се люлееха от вятъра и отронваха встрани от себе си светли капки. Все по-ясно и по-ясно се открояваха лицата на войниците. Ростов яздеше с Илин, който не се отделяше от него, встрани от пътя между двете редици брези.
През кампанията Ростов си позволяваше да язди не строеви кон, а казашки. И познавач, и ловец, той наскоро се бе снабдил с буен донски, едър и хубав червеникав кон, с който никой не можеше да го надбяга. За Ростов беше наслада да язди тоя кон. Той мислеше за коня, за утрото, за докторшата и ни веднъж не помисли за предстоящата опасност.
По-рано, когато отиваше в бой, Ростов се страхуваше; сега не изпитваше и най-малкото чувство на страх. Не се страхуваше не защото беше свикнал с огъня (не се свиква с опасността), но защото бе се приучил да управлява душата си пред опасността. Той свикна, когато отиваше в бой, да мисли за всичко друго освен за онова, което сякаш би било по-интересно от всичко — за предстоящата опасност. В началото на службата си, колкото и да се мъчеше, колкото и да се укоряваше в страхливост, той не можеше да постигне това; но с годините то стана от само себе си. Сега яздеше редом с Илин между брезите, като откъсваше от време на време листа от клоните, които му попадаха под ръка, понякога досягаше с крак хълбока на коня, понякога подаваше, без да се обръща, допушената си лула на яздещия подире му хусар с такъв спокоен и безгрижен вид, сякаш бе тръгнал на разходка. Мъчно му беше да гледа развълнуваното лице на Илин, който приказваше много и неспокойно; той знаеше от опит онова мъчително състояние на очакване на страх и на смърт, което бе обзело корнета, и знаеше, че нищо друго освен времето не може да му помогне.
Щом слънцето се появи на чистата ивица изпод облака, вятърът затихна, сякаш не смееше да разваля това прелестно след бурята лятно утро; капките още падаха, но вече отвесно, и всичко затихна. Слънцето излезе цяло, показа се на хоризонта и изчезна в тесния и дълъг облак над него. След няколко минути слънцето се показа още по-светло в горния край на облака, като разкъса краищата му. Всичко светна и заблестя. И заедно с тая светлина, сякаш й отговаряха, напреде се чуха оръдейни изстрели.
Преди още Ростов да успее да обмисли и да определи колко далеч са тия изстрели, от Витебск пристигна, препускайки, адютантът на граф Остерман-Толстой със заповед да тръгнат тръс по пътя.
Ескадронът изпревари пехотата и батареята, която също бързаше, спусна се по надолнище и след като мина през някакво пусто, без жители, село, пак тръгна нагоре. Конете почнаха да се изпотяват, хората се зачервиха.
— Стой, равни се! — чу се напред командата на командира на дивизиона[1].
— Лявото рамо напред, ходом марш! — изкомандуваха отпред.
И хусарите минаха на левия фланг на позицията край строените войски и отидоха зад нашите улани, който бяха на първа линия. Вдясно, в гъста колона, беше нашата пехота — това бяха резервите; над нея, на възвишението, се виждаха в съвсем чистия въздух, под утринното полегато и ярко осветление, на самия хоризонт, нашите оръдия. Напред, зад дола, се виждаха неприятелски колони и оръдия. В дола се чуваше нашата верига, която бе почнала вече боя и весело пукаше с неприятеля.
Като от звуци на най-весела музика на Ростов му стана весело на душата от тия отдавна нечувани звуци. „Трап-та-та-тап!“ — изтрещяваха ту изведнъж, ту бързо един след друг няколко изстрела. Отново всичко млъкваше и отново сякаш трещяха хлопки, по които стъпваше някои.
Около един час хусарите стояха на едно място. Почна и канонада. Граф Остерман със свитата си мина зад ескадрона, спря, поговори с командира на полка и отиде към оръдията на възвишението.
След отминаването на Остерман даде се команда на уланите:
— В колона, строй се за атака! — Пехотата пред тях раздели взводовете, за да стори път на кавалерията. Уланите потеглиха с разклатени байрачета на пиките и поеха тръс по надолнището срещу френската кавалерия, която се показа под възвишението вляво.
Щом уланите се спуснаха по надолнището, заповядаха на хусарите да тръгнат нагоре, за прикритие на батареята. Докато хусарите заемаха мястото на уланите, откъм веригата прелетяха с писък и бръмчене далечни, непопадащи в целта куршуми.
Тоя звук, отдавна нечуван, подействува на Ростов още по-радостно и възбуждащо, отколкото предишните звуци на стрелбата. Изпънат, той разглеждаше полесражението, което се откриваше от височината, и с цялата си душа участвуваше в движението на уланите. Уланите се нахвърлиха отблизо върху френските драгуни, там сред дима нещо се обърка и след пет минути уланите се понесоха не към това място, дето бяха преди, а по-наляво. Посред оранжевите улани на червеникави коне и зад тях се виждаха в голяма купчина сините френски драгуни на сиви коне.
Глава XIV
В третьем часу еще никто не заснул, как явился вахмистр с приказом выступать к местечку Островне.
Все с тем же говором и хохотом офицеры поспешно стали собираться; опять поставили самовар на грязной воде. Но Ростов, не дождавшись чаю, пошел к эскадрону. Уже светало; дождик перестал, тучи расходились. Было сыро и холодно, особенно в непросохшем платье. Выходя из корчмы, Ростов и Ильин оба в сумерках рассвета заглянули в глянцевитую от дождя кожаную докторскую кибиточку, из-под фартука которой торчали ноги доктора и в середине которой виднелся на подушке чепчик докторши и слышалось сонное дыхание.
— Право, она очень мила! — сказал Ростов Ильину, выходившему с ним.
— Прелесть какая женщина! — с шестнадцатилетней серьезностью отвечал Ильин.
Через полчаса выстроенный эскадрон стоял на дороге. Послышалась команда: «Садись!» — солдаты перекрестились и стали садиться. Ростов, выехав вперед, скомандовал: «Марш!» — и, вытянувшись в четыре человека, гусары, звуча шлепаньем копыт по мокрой дороге, бренчаньем сабель и тихим говором, тронулись по большой, обсаженной березами дороге, вслед за шедшей впереди пехотой и батареей.
Разорванные сине-лиловые тучи, краснея на восходе, быстро гнались ветром. Становилось все светлее и светлее. Ясно виднелась та курчавая травка, которая заседает всегда по проселочным дорогам, еще мокрая от вчерашнего дождя; висячие ветви берез, тоже мокрые, качались от ветра и роняли вбок от себя светлые капли. Яснее и яснее обозначались лица солдат. Ростов ехал с Ильиным, не отстававшим от него, стороной дороги, между двойным рядом берез.
Ростов в кампании позволял себе вольность ездить не на фронтовой лошади, а на казацкой. И знаток и охотник, он недавно достал себе лихую донскую, крупную и добрую игреневую лошадь, на которой никто не обскакивал его. Ехать на этой лошади было для Ростова наслаждение. Он думал о лошади, об утре, о докторше и ни разу не подумал о предстоящей опасности.
Прежде Ростов, идя в дело, боялся; теперь он не испытывал ни малейшего чувства страха. Не оттого он не боялся, что он привык к огню (к опасности нельзя привыкнуть), но оттого, что он выучился управлять своей душой перед опасностью. Он привык, идя в дело, думать обо всем, исключая того, что, казалось, было бы интереснее всего другого, — о предстоящей опасности. Сколько он ни старался, ни упрекал себя в трусости первое время своей службы, он не мог этого достигнуть; но с годами теперь это сделалось само собою. Он ехал теперь рядом с Ильиным между березами, изредка отрывая листья с веток, которые попадались под руку, иногда дотрогиваясь ногой до паха лошади, иногда отдавая, не поворачиваясь, докуренную трубку ехавшему сзади гусару, с таким спокойным и беззаботным видом, как будто он ехал кататься. Ему жалко было смотреть на взволнованное лицо Ильина, много и беспокойно говорившего; он по опыту знал то мучительное состояние ожидания страха и смерти, в котором находился корнет, и знал, что ничто, кроме времени, не поможет ему.
Только что солнце показалось на чистой полосе из-под тучи, как ветер стих, как будто он не смел портить этого прелестного после грозы летнего утра; капли еще падали, но уже отвесно, — и все затихло. Солнце вышло совсем, показалось на горизонте и исчезло в узкой и длинной туче, стоявшей над ним. Через несколько минут солнце еще светлее показалось на верхнем крае тучи, разрывая ее края. Все засветилось и заблестело. И вместе с этим светом, как будто отвечая ему, раздались впереди выстрелы орудий.
Не успел еще Ростов обдумать и определить, как далеки эти выстрелы, как от Витебска прискакал адъютант графа Остермана-Толстого с приказанием идти на рысях по дороге.
Эскадрон объехал пехоту и батарею, также торопившуюся идти скорее, спустился под гору и, пройдя через какую-то пустую, без жителей, деревню, опять поднялся на гору. Лошади стали взмыливаться, люди раскраснелись.
— Стой, равняйся! — послышалась впереди команда дивизионера.
— Левое плечо вперед, шагом марш! — скомандовали впереди.
И гусары по линии войск прошли на левый фланг позиции и стали позади наших улан, стоявших в первой линии. Справа стояла наша пехота густой колонной — это были резервы; повыше ее на горе видны были на чистом-чистом воздухе, в утреннем, косом и ярком, освещении, на самом горизонте, наши пушки. Впереди за лощиной видны были неприятельские колонны и пушки. В лощине слышна была наша цепь, уже вступившая в дело и весело перещелкивающаяся с неприятелем.
Ростову, как от звуков самой веселой музыки, стало весело на душе от этих звуков, давно уже не слышанных. Трап-та-та-тап! — хлопали то вдруг, то быстро один за другим несколько выстрелов. Опять замолкло все, и опять как будто трескались хлопушки, по которым ходил кто-то.
Гусары простояли около часу на одном месте. Началась и канонада. Граф Остерман с свитой проехал сзади эскадрона, остановившись, поговорил с командиром полка и отъехал к пушкам на гору.
Вслед за отъездом Остермана у улан послышалась команда:
— В колонну, к атаке стройся! — Пехота впереди их вздвоила взводы, чтобы пропустить кавалерию. Уланы тронулись, колеблясь флюгерами пик, и на рысях пошли под гору на французскую кавалерию, показавшуюся под горой влево.
Как только уланы сошли под гору, гусарам велено было подвинуться в гору, в прикрытие к батарее. В то время как гусары становились на место улан, из цепи пролетели, визжа и свистя, далекие, непопадавшие пули.
Давно не слышанный этот звук еще радостнее и возбудительное подействовал на Ростова, чем прежние звуки стрельбы. Он, выпрямившись, разглядывал поле сражения, открывавшееся с горы, и всей душой участвовал в движении улан. Уланы близко налетели на французских драгун, что-то спуталось там в дыму, и через пять минут уланы понеслись назад не к тому месту, где они стояли, но левее. Между оранжевыми уланами на рыжих лошадях и позади их, большой кучей, видны были синие французские драгуны на серых лошадях.