Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
XXXIX
Няколко десетки хиляди хора лежаха мъртви в разни положения и мундири из нивите и ливадите, принадлежащи на господарите Давидови и на държавните селяни, из същите нивя и ливади, от които стотици години селяните на селата Бородино, Горки, Шевардино и Семьоновское едновременно събираха реколти и пасяха добитък. На превързочните пунктове, върху пространство от една десетина, тревата и земята бяха просмукани от кръв. Множество ранени и неранени от разни команди, хора с уплашени лица, от една страна се мъкнеха назад, към Можайск, а от друга — назад, към Валуево. Други тълпи, измъчени и гладни, водени от началниците си, вървяха напред. Трети стояха по местата си и продължаваха да стрелят.
Над цялото поле, преди това толкова весело-красиво, с неговите отблясъци на щикове и пушеци под утринното слънце, се стелеше сега мъгла от влага и дим и лъхаше странна кисела миризма на селитра и кръв. Събираха се облачета и над убитите, ранените, уплашените, изнурени и съмняващи се хора почна да пръска дъждец. Той сякаш казваше: „Стига, стига, хора. Спрете… Опомнете се. Какво вършите?“
Измъчени, без храна и без почивка, хората от едната и от другата страна почваха еднакво да се съмняват дали трябва още да се изтребват едни други и по всички лица се виждаше колебание, и във всяка душа се по-дигаше един и същ въпрос: „Защо, за кого трябва да убивам и да бъда убит? Убивайте, когото щете, правете, каквото щете, но аз не искам вече!“ Тая мисъл привечер узря еднакво в душата на всеки. Всеки миг всички тия хора можеха да се ужасят от онова, което вършеха, да захвърлят всичко и да избягат, дето им видеха очите.
Но макар че вече в края на сражението хората чувствуваха целия ужас на постъпката си, макар че щяха да бъдат доволни, ако престанеха, някаква неразбираема, тайнствена сила още продължаваше да ги ръководи и изпотени, целите в барут и кръв, останали един от трима, артилеристите, макар да се препъваха и задъхваха от умора, носеха снаряди, пълнеха, прицелваха се, запалваха с фитилите; и гюллетата все тъй бързо и жестоко прелитаха от двете страни и сплескваха човешките тела и продължаваше да се извършва онова страшно нещо, което се извършва не по волята на хората, а по волята на оня, който ръководи хората и световете.
Ако погледнеше разстроените по-задни части на руската армия, човек би рекъл, че стигаше французите да направят още едно мъничко усилие — и руската армия щеше да изчезне; а оня, който погледнеше по-задните части на французите, би казал, че стига русите да направят още едно мъничко усилие и французите са загинали. Но нито французите, нито русите правеха това усилие и пламъкът на сражението догаряше бавно.
Русите не правеха това усилие, защото не те бяха атакували французите. В началото на сражението те само стояха на пътя за Москва, като го препречваха, и в края на сражението също тъй стояха там, както и в началото. Но дори ако целта на русите беше да разгромят французите, те не можеха да направят това последно усилие, защото всичките руски войски бяха разнебитени, нямаше ни една част от войските, която да не бе пострадала в сражението, и оставайки по местата си, русите бяха загубили половината от войската си.
Французите, със спомените за всичките си предишни победи от петнадесет години, с увереността в непобедимостта на Наполеон, със съзнанието, че са завзели една част от полесражението, че са загубили само една четвърт от хората си и че имат още двадесетхилядна непокътната гвардия, лесно можеха да направят това усилие. Французите, които атакуваха руската армия с цел да я отхвърлят от позицията й, трябваше да направят това усилие, защото дотогава, докато русите също както и преди сражението препречваха пътя към Москва, целта на французите не беше постигната и всичките им усилия и загуби отиваха нахалост. Но французите не направиха това усилие. Някои историци казват, че достатъчно било Наполеон да даде непокътнатата си стара гвардия и сражението щяло да бъде спечелено. Да се говори какво би станало, ако Наполеон би дал гвардията си, е все едно да се говори какво би било, ако есента стане пролет. Това не можеше да стане. Наполеон не даде гвардията си не защото не поиска да я даде, но защото това не биваше да се направи. Всички генерали, офицери и войници от френската армия, знаеха, че това не биваше да се направи, защото падналият дух на войската не го позволяваше.
Не само Наполеон изпитваше онова, прилично на сънно видение чувство, че страшният замах на ръката пада безсилно, но всички генерали, всички участвуващи и неучаствуващи войници от френската армия, след всички опити от предишните сражения (дето след десетократно по-малки усилия неприятелят побягваше), изпитваха едно и също чувство на ужас пред тоя враг, който, след като бе загубил половината от войската си, в края на сражението стоеше все тъй застрашително, както и в началото. Нравствената сила на френската, на атакуващата армия беше изтощена. Не оная победа, която се определя по взетите парчета плат, прикрепени на върлини, наричани знамена, и по онова пространство, на което са били и са войските, а нравствената победа, оная, която убеждава противника в нравственото превъзходство на неговия враг и в собственото му безсилие, тая победа бе спечелена от русите при Бородино. Френското нашествие като разярен звяр, на който при засилването му, преди да скочи, е нанесена смъртоносна рана, чувствуваше гибелта си; но не можеше да се спре, също както двойно по-слабата руска войска не можеше да не се отклони. След тласъка, който бе получила, френската войска можа да стигне още до Москва; но там, без нови усилия на руската войска, тя трябваше да загине поради изтеклата й кръв от смъртоносната рана, нанесена при Бородино. Пряка последица на Бородинското сражение беше безпричинното бягство на Наполеон от Москва, връщането му по стария Смоленски път, гибелта на петстотинхилядното нашествие и гибелта на Наполеонова Франция, върху която за първи път при Бородино се стовари ръката на по-силния по дух противник.
Глава XXXIX
Несколько десятков тысяч человек лежало мертвыми в разных положениях и мундирах на полях и лугах, принадлежавших господам Давыдовым и казенным крестьянам, на тех полях и лугах, на которых сотни лет одновременно сбирали урожаи и пасли скот крестьяне деревень Бородина, Горок, Шевардина и Семеновского. На перевязочных пунктах на десятину места трава и земля были пропитаны кровью. Толпы раненых и нераненых разных команд людей, с испуганными лицами, с одной стороны брели назад к Можайску, с другой стороны — назад к Валуеву. Другие толпы, измученные и голодные, ведомые начальниками, шли вперед. Третьи стояли на местах и продолжали стрелять.
Над всем полем, прежде столь весело-красивым, с его блестками штыков и дымами в утреннем солнце, стояла теперь мгла сырости и дыма и пахло странной кислотой селитры и крови. Собрались тучки, и стал накрапывать дождик на убитых, на раненых, на испуганных, и на изнуренных, и на сомневающихся людей. Как будто он говорил: «Довольно, довольно, люди. Перестаньте… Опомнитесь. Что вы делаете?»
Измученным, без пищи и без отдыха, людям той и другой стороны начинало одинаково приходить сомнение о том, следует ли им еще истреблять друг друга, и на всех лицах было заметно колебанье, и в каждой душе одинаково поднимался вопрос: «Зачем, для кого мне убивать и быть убитому? Убивайте, кого хотите, делайте, что хотите, а я не хочу больше!» Мысль эта к вечеру одинаково созрела в душе каждого. Всякую минуту могли все эти люди ужаснуться того, что они делали, бросить всо и побежать куда попало.
Но хотя уже к концу сражения люди чувствовали весь ужас своего поступка, хотя они и рады бы были перестать, какая-то непонятная, таинственная сила еще продолжала руководить ими, и, запотелые, в порохе и крови, оставшиеся по одному на три, артиллеристы, хотя и спотыкаясь и задыхаясь от усталости, приносили заряды, заряжали, наводили, прикладывали фитили; и ядра так же быстро и жестоко перелетали с обеих сторон и расплюскивали человеческое тело, и продолжало совершаться то страшное дело, которое совершается не по воле людей, а по воле того, кто руководит людьми и мирами.
Тот, кто посмотрел бы на расстроенные зады русской армии, сказал бы, что французам стоит сделать еще одно маленькое усилие, и русская армия исчезнет; и тот, кто посмотрел бы на зады французов, сказал бы, что русским стоит сделать еще одно маленькое усилие, и французы погибнут. Но ни французы, ни русские не делали этого усилия, и пламя сражения медленно догорало.
Русские не делали этого усилия, потому что не они атаковали французов. В начале сражения они только стояли по дороге в Москву, загораживая ее, и точно так же они продолжали стоять при конце сражения, как они стояли при начале его. Но ежели бы даже цель русских состояла бы в том, чтобы сбить французов, они не могли сделать это последнее усилие, потому что все войска русских были разбиты, не было ни одной части войск, не пострадавшей в сражении, и русские, оставаясь на своих местах, потеряли половину своего войска.
Французам, с воспоминанием всех прежних пятнадцатилетних побед, с уверенностью в непобедимости Наполеона, с сознанием того, что они завладели частью поля сраженья, что они потеряли только одну четверть людей и что у них еще есть двадцатитысячная нетронутая гвардия, легко было сделать это усилие. Французам, атаковавшим русскую армию с целью сбить ее с позиции, должно было сделать это усилие, потому что до тех пор, пока русские, точно так же как и до сражения, загораживали дорогу в Москву, цель французов не была достигнута и все их усилия и потери пропали даром. Но французы не сделали этого усилия. Некоторые историки говорят, что Наполеону стоило дать свою нетронутую старую гвардию для того, чтобы сражение было выиграно. Говорить о том, что бы было, если бы Наполеон дал свою гвардию, все равно что говорить о том, что бы было, если б осенью сделалась весна. Этого не могло быть. Не Наполеон не дал своей гвардии, потому что он не захотел этого, но этого нельзя было сделать. Все генералы, офицеры, солдаты французской армии знали, что этого нельзя было сделать, потому что упадший дух войска не позволял этого.
Не один Наполеон испытывал то похожее на сновиденье чувство, что страшный размах руки падает бессильно, но все генералы, все участвовавшие и не участвовавшие солдаты французской армии, после всех опытов прежних сражений (где после вдесятеро меньших усилий неприятель бежал), испытывали одинаковое чувство ужаса перед тем врагом, который, потеряв половину войска, стоял так же грозно в конце, как и в начале сражения. Нравственная сила французской, атакующей армии была истощена. Не та победа, которая определяется подхваченными кусками материи на палках, называемых знаменами, и тем пространством, на котором стояли и стоят войска, — а победа нравственная, та, которая убеждает противника в нравственном превосходстве своего врага и в своем бессилии, была одержана русскими под Бородиным. Французское нашествие, как разъяренный зверь, получивший в своем разбеге смертельную рану, чувствовало свою погибель; но оно не могло остановиться, так же как и не могло не отклониться вдвое слабейшее русское войско. После данного толчка французское войско еще могло докатиться до Москвы; но там, без новых усилий со стороны русского войска, оно должно было погибнуть, истекая кровью от смертельной, нанесенной при Бородине, раны. Прямым следствием Бородинского сражения было беспричинное бегство Наполеона из Москвы, возвращение по старой Смоленской дороге, погибель пятисоттысячного нашествия и погибель наполеоновской Франции, на которую в первый раз под Бородиным была наложена рука сильнейшего духом противника.