Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
V
През 12-а и 13-а година Кутузов направо бе обвиняван в грешки. Царят бе недоволен от него. А в неотдавна написаната история се казва, че Кутузов бил хитър придворен лъжец, който се страхувал от името на Наполеон и лишил, поради грешките си при Красное и Березина, руските войски от славата за пълна победа над французите.[1]
Такава е съдбата не на великите хора, не на grand homme, които руският ум не признава, а съдба на ония редки, винаги самотни хора, които, след като разберат волята на провидението, подчиняват на нея своята лична воля. Омразата и презрението на тълпата наказват тия хора за тяхното прозрение на висшите закони.
За руските историци (странно и страшно е да се каже това!) Наполеон — това най-нищожно оръдие на историята, което никога и никъде, дори в заточението си, не прояви човешко достойнство, — Наполеон е предмет на възхищение и възторг; той е grand. А Кутузов, човекът, който от началото до края на дейността си през 1812 година, от Бородино до Вилна, без нито веднъж ни с едно действие, ни с една дума да измени на себе си, който е един необикновен в историята пример на самоотверженост и на съзнаване още в настоящето бъдещото значение на събитията, Кутузов им се вижда нещо неопределено и жалко и когато говорят за Кутузов и за 12-а година, винаги сякаш малко ги е срам.
А всъщност мъчно можем да си представим историческо лице, чиято дейност да е тъй неизменно и постоянно насочена към една и съща цел. Мъчно можем да си представим цел, по-достойна и по-съвпадаща с волята на целия народ. Още по-мъчно е да се намери друг пример в историята, дето целта, която си е поставило някое историческо лице, да е тъй напълно постигната, както целта, към постигането на която бе насочена цялата дейност на Кутузов през 12-а година.
Кутузов никога не говори за четиридесетте века, които гледат от пирамидите, за жертвите, които той принася на отечеството, за онова, което смята да извърши или е извършил: той изобщо нищо не говореше за себе си, не играеше никаква роля, винаги изглеждаше най-прост и обикновен човек и приказваше най-прости и обикновени неща. Той пишеше писма на дъщерите си и на m-me Stael, четеше романи, обичаше общество от хубави жени, шегуваше се с генералите, офицерите и войниците и никога не противоречеше на хора, които искаха да му доказват нещо. Когато граф Растопчин отиде на Яузския мост при Кутузов с лични укори за това кой е виновен за гибелта на Москва и каза: „Нали обещахте, че няма да изоставите Москва без сражение?“, Кутузов отговори: „Аз наистина няма да изоставя Москва без сражение“, макар че Москва беше вече изоставена. Когато изпратеният от царя Аракчеев пристигна при него и каза, че би трябвало да се назначи Ермолов за началник на артилерията, Кутузов отговори: „Да, и аз току-що казах това“, макар че преди минута бе казал съвсем друго. Какво го интересуваше него, единствения сред глупавата тълпа, която го обкръжаваше, който разбираше тогава целия огромен смисъл на събитията, какво го интересуваше дали върху своя или върху неговия гръб ще хвърли граф Растопчин вината за нещастието на столицата? Още по-малко можеше да го занимава кого ще назначат за началник на артилерията.
Тоя стар човек, стигнал от опита на живота до убеждението, че мислите и думите, които им служат за израз, не са двигатели на хората, не само в тия случаи, но непрестанно говореше съвсем безсмислени думи, първите, които минаваха през главата му.
Но същият тоя човек, тъй пренебрежителен към думите си, ни веднъж през цялата своя дейност не каза ни една дума, която да не е съгласувана с единствената цел, към постигането на която той вървя през всичкото време на войната. Очевидно, без да ще, с тежка увереност, че няма да го разберат, неведнъж при най-различни обстоятелства той изказваше мисълта си. Като се почне от Бородинското сражение, от което почна несъгласието между него и окръжаващите го, единствен той казваше, че Бородинското сражение е победа и повтаряше това и устно, и в рапорти, и в донесения — чак до смъртта си. Единствен той каза, че загубването на Москва не е загубване на Русия. Той в отговор на Лористън по предложението за мир отговори, че мир не може да има, защото волята на народа е такава; единствен той през време на френското отстъпление каза, че всички наши маньоври не са необходими, че всичко само ще стане по-хубаво, отколкото го желаем, че на неприятеля трябва да му се построи златен мост, че нито Тарутинското, нито Визмененото, нито Красненското сражение са потребни, че трябва да стигнем до границата с някаква войска и че за десет французи той не дава и един русин.
И единствен той, тоя придворен човек, както ни го рисуват, човекът, който излъгва Аракчеев, за да угоди на царя — единствен той, тоя придворен човек, във Вилна изпада в немилост пред царя, като казва, че по-нататъшната война отвъд границата е вредна и безполезна.
Но само думите не биха доказали, че той е разбирал тогава значението на събитията. Неговите действия — всички, без ни най-малкото изключение, всички са насочени към една и съща цел, която се състои от три неща: 1. Да напрегне всичките си сили за сблъскване с французите; 2. Да ги победи; 3. Да ги изгони от Русия, като облекчи колкото е възможно бедствията на народа и войската.
Той, тоя бавен Кутузов, чийто девиз е търпение и време, враг на решителните действия, дава Бородинското сражение, като прави приготовленията си за него с безпримерна тържественост. Той, тоя Кутузов, който преди Аустерлицкото сражение казва, че то ще бъде загубено, в Бородино, въпреки уверенията на генералите, че сражението е загубено, въпреки нечувания в историята пример, че след спечелено сражение войската трябва да отстъпи, единствен той, в противовес на всички, до смъртта, си твърди, че Бородинското сражение е победа. Единствен той през всичкото време на отстъплението настоява да не се дават сражения, които са безполезни сега, да не се почва нова война и да не се излиза вън от границите на Русия.
Сега лесно може да се разбере значението на събитието, ако само не се поставят на тая дейност на масите цели, които бяха тогава в главите на десетина души, защото цялото събитие с неговите последици е пред нас.
Но как тогава тоя стар човек, сам срещу схващанията на всички, е могъл да долови, тъй вярно да долови тогава значението на народния смисъл на това събитие, и то така, че ни веднъж през цялата си дейност да не му измени?
Изворът на тая необикновена сила на прозрение в смисъла на явленията, които стават, е в онова народно чувство, което той носеше в себе си — в пълната негова чистота и сила.
Само увереността, че той притежава това чувство, накара народа по такива странни пътища да избере него, лишения от царското благоволение старец и против волята на царя, за представител на народната война. И само това чувство го постави на най-голямата човешка висота, отдето той, главнокомандуващият, насочваше всичките си сили не за да се убиват и изтребват хората, а за да се спасяват и жалят.
Тая проста, скромна и затуй истински величествена фигура не можеше да се вмести в оная лъжлива, измислена от историята форма на европейски герой, който мнимо управлява хората.
За лакея не може да има велик човек, защото лакеят има свое понятие за величие.
Глава V
В 12-м и 13-м годах Кутузова прямо обвиняли за ошибки. Государь был недоволен им. И в истории, написанной недавно по высочайшему повелению, сказано, что Кутузов был хитрый придворный лжец, боявшийся имени Наполеона и своими ошибками под Красным и под Березиной лишивший русские войска славы — полной победы над французами.[1]
Такова судьба не великих людей, не grand-homme, которых не признает русский ум, а судьба тех редких, всегда одиноких людей, которые, постигая волю провидения, подчиняют ей свою личную волю. Ненависть и презрение толпы наказывают этих людей за прозрение высших законов.
Для русских историков — странно и страшно сказать — Наполеон — это ничтожнейшее орудие истории — никогда и нигде, даже в изгнании, не выказавший человеческого достоинства, — Наполеон есть предмет восхищения и восторга; он grand. Кутузов же, тот человек, который от начала и до конца своей деятельности в 1812 году, от Бородина и до Вильны, ни разу ни одним действием, ни словом не изменяя себе, являет необычайный в истории пример самоотвержения и сознания в настоящем будущего значения события, — Кутузов представляется им чем-то неопределенным и жалким, и, говоря о Кутузове и 12-м годе, им всегда как будто немножко стыдно.
А между тем трудно себе представить историческое лицо, деятельность которого так неизменно постоянно была бы направлена к одной и той же цели. Трудно вообразить себе цель, более достойную и более совпадающую с волею всего народа. Еще труднее найти другой пример в истории, где бы цель, которую поставило себе историческое лицо, была бы так совершенно достигнута, как та цель, к достижению которой была направлена вся деятельность Кутузова в 1812 году.
Кутузов никогда не говорил о сорока веках, которые смотрят с пирамид, о жертвах, которые он приносит отечеству, о том, что он намерен совершить или совершил: он вообще ничего не говорил о себе, не играл никакой роли, казался всегда самым простым и обыкновенным человеком и говорил самые простые и обыкновенные вещи. Он писал письма своим дочерям и m-me Staël, читал романы, любил общество красивых женщин, шутил с генералами, офицерами и солдатами и никогда не противоречил тем людям, которые хотели ему что-нибудь доказывать. Когда граф Растопчин на Яузском мосту подскакал к Кутузову с личными упреками о том, кто виноват в погибели Москвы, и сказал: «Как же вы обещали не оставлять Москвы, не дав сраженья?» — Кутузов отвечал: «Я и не оставлю Москвы без сражения», несмотря на то, что Москва была уже оставлена. Когда приехавший к нему от государя Аракчеев сказал, что надо бы Ермолова назначить начальником артиллерии, Кутузов отвечал: «Да, я и сам только что говорил это», — хотя он за минуту говорил совсем другое. Какое дело было ему, одному понимавшему тогда весь громадный смысл события, среди бестолковой толпы, окружавшей его, какое ему дело было до того, к себе или к нему отнесет граф Растопчин бедствие столицы? Еще менее могло занимать его то, кого назначат начальником артиллерии.
Не только в этих случаях, но беспрестанно этот старый человек дошедший опытом жизни до убеждения в том, что мысли и слова, служащие им выражением, не суть двигатели людей, говорил слова совершенно бессмысленные — первые, которые ему приходили в голову.
Но этот самый человек, так пренебрегавший своими словами, ни разу во всю свою деятельность не сказал ни одного слова, которое было бы не согласно с той единственной целью, к достижению которой он шел во время всей войны. Очевидно, невольно, с тяжелой уверенностью, что не поймут его, он неоднократно в самых разнообразных обстоятельствах высказывал свою мысль. Начиная от Бородинского сражения, с которого начался его разлад с окружающими, он один говорил, что Бородинское сражение есть победа, и повторял это и изустно, и в рапортах, и донесениях до самой своей смерти. Он один сказал, что потеря Москвы не есть потеря России. Он в ответ Лористону на предложение о мире отвечал, что мира не может быть, потому что такова воля народа; он один во время отступления французов говорил, что все наши маневры не нужны, что все сделается само собой лучше, чем мы того желаем, что неприятелю надо дать золотой мост, что ни Тарутинское, ни Вяземское, ни Красненское сражения не нужны, что с чем-нибудь надо прийти на границу, что за десять французов он не отдаст одного русского.
И он один, этот придворный человек, как нам изображают его, человек, который лжет Аракчееву с целью угодить государю, — он один, этот придворный человек, в Вильне, тем заслуживая немилость государя, говорит, что дальнейшая война за границей вредна и бесполезна.
Но одни слова не доказали бы, что он тогда понимал значение события. Действия его — все без малейшего отступления, все были направлены к одной и той же цели, выражающейся в трех действиях: 1) напрячь все свои силы для столкновения с французами, 2) победить их и 3) изгнать из России, облегчая, насколько возможно, бедствия народа и войска.
Он, тот медлитель Кутузов, которого девиз есть терпение и время, враг решительных действий, он дает Бородинское сражение, облекая приготовления к нему в беспримерную торжественность. Он, тот Кутузов, который в Аустерлицком сражении, прежде начала его, говорит, что оно будет проиграно, в Бородине, несмотря на уверения генералов о том, что сражение проиграно, несмотря на неслыханный в истории пример того, что после выигранного сражения войско должно отступать, он один, в противность всем, до самой смерти утверждает, что Бородинское сражение — победа. Он один во все время отступления настаивает на том, чтобы не давать сражений, которые теперь бесполезны, не начинать новой войны и не переходить границ России.
Теперь понять значение события, если только не прилагать к деятельности масс целей, которые были в голове десятка людей, легко, так как все событие с его последствиями лежит перед нами.
Но каким образом тогда этот старый человек, один, в противность мнения всех, мог угадать, так верно угадал тогда значение народного смысла события, что ни разу во всю свою деятельность не изменил ему?
Источник этой необычайной силы прозрения в смысл совершающихся явлений лежал в том народном чувстве, которое он носил в себе во всей чистоте и силе его.
Только признание в нем этого чувства заставило народ такими странными путями из в немилости находящегося старика выбрать его против воли царя в представители народной войны. И только это чувство поставило его на ту высшую человеческую высоту, с которой он, главнокомандующий, направлял все свои силы не на то, чтоб убивать и истреблять людей, а на то, чтобы спасать и жалеть их.
Простая, скромная и потому истинно величественная фигура эта не могла улечься в ту лживую форму европейского героя, мнимо управляющего людьми, которую придумала история.
Для лакея не может быть великого человека, потому что у лакея свое понятие о величии.