Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори томВойна и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
XIV
Дойде сутринта с грижите и суетата си. Всички станаха, почнаха да се движат, да говорят, пак дойдоха модистки, пак се яви Маря Дмитриевна и ги повикаха за чая. С широко разтворени очи, сякаш искаше да улови всеки устремен към нея поглед, Наташа поглеждаше безпокойно всички и се мъчеше да изглежда такава, каквато беше винаги.
След закуската Маря Дмитриевна (това бе нейното най-хубаво време) седна в креслото си и повика Наташа и стария граф при себе си.
— Е, приятели, аз обмислих сега цялата работа и ето ви моя съвет — почна тя. — Вчера, както знаете, бях при княз Николай; е, поговорихме с него… Той взе да вика. Но мене човек не може ме надвика! Аз всичко му изпях!
— Ами той какво? — попита графът.
— Той ли? Налудничав… не ще и да чува; но какво ще приказваме, и без това измъчихме клетото девойче — рече Маря Дмитриевна. — А моят съвет е — да привършите работите си и да си заминете за в къщи, в Отрадное… и там да чакате…
— Ах, не! — извика Наташа.
— Не, ще си заминете — каза Маря Дмитриевна. — И там ще чакате. Ако годеникът дойде сега тук, няма да мине без скарване, а той ще поприказва тук насаме със стареца за всичко и после ще дойде при вас.
Иля Андреич веднага разбра разумността на това предложение и го одобри. Ако старецът се смекчи, още по-добре ще бъде да отидат при него в Москва или в Лѝсие Гори — но вече след това; ако не, само в Отрадное могат да се венчаят против волята му.
— И наистина — каза той. — Аз съжалявам, че ходих при него и нея водих — каза старият граф.
— Не, защо ще съжаляваш? Като сте тук, не може да не му покажете почитта си. А пък като не ще, негова работа — рече Маря Дмитриевна, търсейки нещо в торбичката си. — Пък и чеизът е готов, какво ще чакате още, а което не е готово, аз ще ви го препратя. Макар и да ми е мъчно за вас, но по-добре — да си заминете по живо, по здраво. — Тя намери в торбичката, каквото търсеше, и го даде на Наташа. То беше писмо от княжна Маря. — Пише ти. Колко се измъчва, клетата! Страхува се да не помислиш, че не те обича.
— Че тя не ме обича — каза Наташа.
— Не приказвай глупости — извика Маря Дмитриевна.
— На никого няма да повярвам: знам, че не ме обича — каза смело Наташа, като взе писмото, и по лицето й се изписа суха и зла решителност, която накара Маря Дмитриевна да я погледне по-втренчено и да се намръщи.
— Ти, драга, тъй не отговаряй — рече тя. — Каквото казвам аз, то е вярно. Напиши й отговор.
Наташа не отговори и отиде в стаята си да прочете писмото на княжна Маря.
Княжна Маря пишеше, че е в отчаяние от станалото помежду им недоразумение. Каквито и да биха били чувствата на баща й, пишеше княжна Маря, тя молеше Наташа да повярва, че не може да не я обича като жена, избрана от брат й, за щастието на когото тя е готова да пожертвува всичко.
„Впрочем — пишеше тя — не мислете, че баща ми е зле настроен към вас. Той е болен и стар човек, когото трябва да извиняваме; но е добър, великодушен и ще обича оная, която ще създаде щастие на сина му.“
По-нататък княжна Маря молеше Наташа да й определи време, когато пак би могла да я види.
След като прочете писмото, Наташа седна до писалищната маса, За да напише отговора. „Chère princesse“[1] — написа тя бързо и механично и спря. Какво повече можеше да напише след всичко, което бе вчера? „Да, да, всичко това беше преди, а сега е вече друго — мислеше тя над започнатото писмо. — Трябва ли да му откажа? Нима трябва? Това е ужасно!…“ И за да не се занимава с тия страшни мисли, тя отиде при Соня и заедно с нея почна да разглежда моделите за везба.
След обяд Наташа отиде в стаята си и пак взе писмото на княжна Маря. „Нима всичко е свършено? — мислеше тя. — Нима толкова скоро се случи всичко това и унищожи всичко предишно?“ С всичката предишна сила тя си припомни любовта си към княз Андрей и в същото време чувствуваше, че обича Курагин. Тя си представяше живо, че е жена на княз Андрей, представяше си толкова пъти повтаряната във въображението й картина на щастието си с него и в същото време, пламнала от вълнение, представяше си всичките подробности на вчерашната си среща с Анатол.
„Но защо да не може да бъде и едното, и другото? — мислеше от време на време тя, съвсем объркана. — Само тогава бих била съвсем щастлива, а сега трябва да избера, а нито без единия от двамата не мога да бъда щастлива. Но — мислеше тя — еднакво невъзможно е да разкажа на княз Андрей онова, което стана, или пък да го скрия. А с другия — нищо не е похабено. Но нима трябва да се разделя завинаги с това щастие от любовта към княз Андрей, с което толкова дълго живях?“
— Госпожице — каза шепнешком и с тайнствен вид едно от момичетата, което влезе в стаята. — Един човек ми заповяда да ви предам това. — Момичето подаде едно писмо. — Само, за Бога, госпожице… — каза момичето, когато Наташа, без да мисли, с механично движение счупи печата и зачете любовното писмо на Анатол, от което, без да разбере ни една дума, разбираше само едно — че това писмо беше от него, от човека, когото обича. Да, обича го, иначе нима можеше да се случи онова, което се случи? Нима можеше да бъде сега в ръката й любовното писмо от него?
С разтреперани ръце Наташа държеше това страстно любовно писмо, съчинено за Анатол от Долохов, и като го четеше, намираше в него отгласи от всичко, което й се струваше, че тя самата усеща.
„От снощи участта ми е решена: да бъда любим от вас или да умра. Друг изход нямам.“ Тъй почваше писмото. След това той пишеше, че знае — близките й няма да му я дадат, че затуй има тайни причини, които той може да разкрие само на нея, но че — ако тя го обича, достатъчно е да му каже думата да й никакви хорски сили не ще попречат на тяхното блаженство. Любовта ще победи всичко. Той ще я отвлече и ще я отведе накрай света.
„Да, да, аз го обичам!“ — помисли Наташа, препрочитайки за двадесети път писмото, като търсеше някакъв особен, дълбок смисъл във всяка дума.
Тая вечер Маря Дмитриевна отиваше у Архарови и предложи на госпожиците да отидат с нея. Под предлог на главоболие Наташа остана в къщи.
Глава XIV
Пришло утро с его заботами и суетой. Все встали, задвигались, заговорили, опять пришли модистки, опять вышла Марья Дмитриевна и позвали к чаю. Наташа широко раскрытыми глазами, как будто она хотела перехватить всякий устремленный на нее взгляд, беспокойно оглядывалась на всех и старалась казаться такою же, какою она была всегда.
После завтрака Марья Дмитриевна (это было лучшее время ее), сев на свое кресло, подозвала к себе Наташу и старого графа.
— Ну-с, друзья мои, теперь я всё дело обдумала и вот вам мой совет, — начала она. — Вчера, как вы знаете, была я у князя Николая; ну-с и поговорила с ним…. Он кричать вздумал. Да меня не перекричишь! Я всё ему выпела!
— Да что же он? — спросил граф.
— Он-то что? сумасброд… слышать не хочет; ну, да что говорить, и так мы бедную девочку измучили, — сказала Марья Дмитриевна. — А совет мой вам, чтобы дела покончить и ехать домой, в Отрадное… и там ждать…
— Ах, нет! — вскрикнула Наташа.
— Нет, ехать, — сказала Марья Дмитриевна. — И там ждать. — Если жених теперь сюда приедет — без ссоры не обойдется, а он тут один на один с стариком всё переговорит и потом к вам приедет.
Илья Андреич одобрил это предложение, тотчас поняв всю разумность его. Ежели старик смягчится, то тем лучше будет приехать к нему в Москву или Лысые Горы, уже после; если нет, то венчаться против его воли можно будет только в Отрадном.
— И истинная правда, — сказал он. — Я и жалею, что к нему ездил и ее возил, — сказал старый граф.
— Нет, чего ж жалеть? Бывши здесь, нельзя было не сделать почтения. Ну, а не хочет, его дело, — сказала Марья Дмитриевна, что-то отыскивая в ридикюле. — Да и приданое готово, чего вам еще ждать; а что не готово, я вам перешлю. Хоть и жалко мне вас, а лучше с Богом поезжайте. — Найдя в ридикюле то, что она искала, она передала Наташе. Это было письмо от княжны Марьи. — Тебе пишет. Как мучается, бедняжка! Она боится, чтобы ты не подумала, что она тебя не любит.
— Да она и не любит меня, — сказала Наташа.
— Вздор, не говори, — крикнула Марья Дмитриевна.
— Никому не поверю; я знаю, что не любит, — смело сказала Наташа, взяв письмо, и в лице ее выразилась сухая и злобная решительность, заставившая Марью Дмитриевну пристальнее посмотреть на нее и нахмуриться.
— Ты, матушка, так не отвечай, — сказала она. — Что я говорю, то правда. Напиши ответ.
Наташа не отвечала и пошла в свою комнату читать письмо княжны Марьи.
Княжна Марья писала, что она была в отчаянии от происшедшего между ними недоразумения. Какие бы ни были чувства ее отца, писала княжна Марья, она просила Наташу верить, что она не могла не любить ее как ту, которую выбрал ее брат, для счастия которого она всем готова была пожертвовать.
«Впрочем, писала она, не думайте, чтобы отец мой был дурно расположен к вам. Он больной и старый человек, которого надо извинять; но он добр, великодушен и будет любить ту, которая сделает счастье его сына». Княжна Марья просила далее, чтобы Наташа назначила время, когда она может опять увидеться с ней.
Прочтя письмо, Наташа села к письменному столу, чтобы написать ответ: «Chère princesse»,[1] быстро, механически написала она и остановилась. «Что ж дальше могла написать она после всего того, что было вчера? Да, да, всё это было, и теперь уж всё другое», думала она, сидя над начатым письмом. «Надо отказать ему? Неужели надо? Это ужасно!»… И чтоб не думать этих страшных мыслей, она пошла к Соне и с ней вместе стала разбирать узоры.
После обеда Наташа ушла в свою комнату, и опять взяла письмо княжны Марьи. — «Неужели всё уже кончено? подумала она. Неужели так скоро всё это случилось и уничтожило всё прежнее»! Она во всей прежней силе вспоминала свою любовь к князю Андрею и вместе с тем чувствовала, что любила Курагина. Она живо представляла себя женою князя Андрея, представляла себе столько раз повторенную ее воображением картину счастия с ним и вместе с тем, разгораясь от волнения, представляла себе все подробности своего вчерашнего свидания с Анатолем.
«Отчего же бы это не могло быть вместе? иногда, в совершенном затмении, думала она. Тогда только я бы была совсем счастлива, а теперь я должна выбрать и ни без одного из обоих я не могу быть счастлива. Одно, думала она, сказать то, что было князю Андрею или скрыть — одинаково невозможно. А с этим ничего не испорчено. Но неужели расстаться навсегда с этим счастьем любви князя Андрея, которым я жила так долго?»
— Барышня, — шопотом с таинственным видом сказала девушка, входя в комнату. — Мне один человек велел передать. Девушка подала письмо. — Только ради Христа, — говорила еще девушка, когда Наташа, не думая, механическим движением сломала печать и читала любовное письмо Анатоля, из которого она, не понимая ни слова, понимала только одно — что это письмо было от него, от того человека, которого она любит. «Да она любит, иначе разве могло бы случиться то, что случилось? Разве могло бы быть в ее руке любовное письмо от него?»
Трясущимися руками Наташа держала это страстное, любовное письмо, сочиненное для Анатоля Долоховым, и, читая его, находила в нем отголоски всего того, что ей казалось, она сама чувствовала.
«Со вчерашнего вечера участь моя решена: быть любимым вами или умереть. Мне нет другого выхода», — начиналось письмо. Потом он писал, что знает про то, что родные ее не отдадут ее ему, Анатолю, что на это есть тайные причины, которые он ей одной может открыть, но что ежели она его любит, то ей стоит сказать это слово да, и никакие силы людские не помешают их блаженству. Любовь победит всё. Он похитит и увезет ее на край света.
«Да, да, я люблю его!» думала Наташа, перечитывая в двадцатый раз письмо и отыскивая какой-то особенный глубокий смысл в каждом его слове.
В этот вечер Марья Дмитриевна ехала к Архаровым и предложила барышням ехать с нею. Наташа под предлогом головной боли осталась дома.