Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
VI
След като поговори още известно време с есаула за утрешното нападение, което Денисов, гледайки колко близо са французите, като че сега реши окончателно, той обърна коня и тръгна назад.
— Сега, дг’аги, да отидем да се изсушим — каза той на Петя.
Когато наближиха къщицата на горския пазач, Денисов се спря, загледан в гората. Из гората между дърветата, с големи леки стъпки на дългите си крака, с дълги размахани ръце един човек в куртка, цървули и казанска шапка, вървеше с пушка през рамо и секира на колана. Като видя Денисов, човекът бързо хвърли нещо в храстите, свали мократа си шапка с увиснала периферия и се приближи до началника. Той беше Тихон. Надупченото му от шарка и бръчки лице с малки тесни очи светеше от самодоволна веселост. Той дигна високо глава и впери очи в Денисов, сякаш едва сдържаше смеха си.
— Е, де се губи? — попита Денисов.
— Де съм се губил ли? Ходих да ловя французи — смело и бързо отговори Тихон с хрипкав, но напевен бас.
— Защо си тг’ъгнал пг’ез деня? Говедо! Е, какво, не хвана ли?…
— За хващане — хванах — рече Тихон.
— Де е той?
— Че аз още първо и първо на разсъмване го хванах — продължи Тихон, като се разкрачи по-нашироко с плоските си, извърнати навън нозе в цървули — и го заведох в гората. Но, гледам, не струва. Мисля си, я да отида да хвана някой друг, по-свестен.
— Гледай го, мошеник, и това си е — рече Денисов на есаула. — Защо не доведе тоя?
— Че за какво да го водя — ядосано и бързо го прекъсна Тихон, — не го бива. Мигар не знам какви ви трябват на вас?
— Какво говедо!… Е?…
— Отидох за друг — продължи Тихон, — припълзях аз по тоя начин в гората и легнах. — Тихон неочаквано и гъвкаво легна по корем, като представи нагледно как е направил това. — Падна ми един — продължи той. — Аз ей така го сграбчих. — Тихон бързо и леко скочи. — Хайде, казвам, да вървим при полковника. Че като ревна! А те били четирима. Хвърлиха се срещу мене със сабички. Аз пък срещу тях, ей тъй, със секирата: какво, думам, Господ да ви е на помощ! — викна Тихон, размаха ръце, намръщи се страховито и изпъчи гърди.
— Тъй, тъй, ние видяхме от хълма как прескачаше ти локвите — рече есаулът, като сви блестящите си очи.
На Петя много му се искаше да се изсмее, но видя, че всички сдържаха смеха си. Той бързо въртеше очи от лицето на Тихон към лицето на есаула и на Денисов и не разбираше какво значеше всичко това.
— Ти не се пг’ави на глупав — каза Денисов, като се поизкашля сърдито. — Защо не доведе пъг’вия?
Тихон почна с едната ръка да чеше гърба си, а с другата главата си и изведнъж цялата му мутра се опъна в сияеща, глупава усмивка, която откри липсата на един зъб (за което го бяха нарекли Щърбавия). Денисов се усмихна и Петя цял се заля от весел смях, към който се присъедини и сам Тихон.
— Ами че съвсем не го бива — рече Тихон. — Дрешките му лоши, къде ще го водя. Пък и грубиян, ваше благородие. Как тъй, вика, аз съм енералски син, няма да отида, вика.
— Какво си говедо! — рече Денисов. — Аз тг’ябва да г’азпитам…
— Ами че аз го питах — каза Тихон. — Той дума не знам. Нашите, казва, са много, ама не ги бива; само, казва, името им е останало. Ударете, казва, здравата и всички ще ги заловите — завърши Тихон, като погледна Денисов в очите весело и решително.
— Като изядеш сто тояги, ще пг’естанеш да се пг’авиш на глупав — каза строго Денисов.
— Ама защо се сърдиш — рече Тихон, — зер не съм ги виждал вашите французи? Чакай само да притъмнее, каквито искаш, и трима, ако щеш, ще ти доведа.
— Хайде, да въг’вим — каза Денисов. И чак до горската къщица яздеше мълчалив и намръщен.
Тихон вървеше отзад и Петя чуваше казаците как се смееха с него и го подиграваха за някакви ботуши, които беше хвърлил в храстите.
Когато смехът, който го бе обзел от думите и усмивката на Тихон, мина и Петя изведнъж разбра, че тоя Тихон беше убил човек, стана му неприятно. Той се обърна да погледне пленения барабанчик и нещо бодна сърцето му. Но това неприятно чувство беше само за миг. Той почувствува, че трябва да дигне по-високо глава, да се ободри, за да не бъде недостоен за обществото, в което се намираше, и да разпита с важен вид есаула за утрешната работа.
Изпратеният офицер посрещна Денисов на пътя със съобщение, че Долохов след малко ще дойде и че към него всичко е благополучно.
Настроението на Денисов изведнъж се поправи и той повика Петя при себе си.
— Е, я ми г’азпг’ави за себе си — каза той.
Глава VI
Поговорив еще несколько времени с эсаулом о завтрашнем нападении, которое теперь, глядя на близость французов, Денисов, казалось, окончательно решил, он повернул лошадь и поехал назад.
— Ну, бг’ат, тепег’ь поедем обсушимся, — сказал он Пете.
Подъезжая к лесной караулке, Денисов остановился, вглядываясь в лес. По лесу, между деревьев, большими легкими шагами шел на длинных ногах, с длинными мотающимися руками, человек в куртке, лаптях и казанской шляпе, с ружьем через плечо и топором за поясом. Увидав Денисова, человек этот поспешно швырнул что-то в куст и, сняв с отвисшими полями мокрую шляпу, подошел к начальнику. Это был Тихон. Изрытое оспой и морщинами лицо его с маленькими узкими глазами сияло самодовольным весельем. Он, высоко подняв голову и как будто удерживаясь от смеха, уставился на Денисова.
— Ну где пг’опадал? — сказал Денисов.
— Где пропадал? За французами ходил, — смело и поспешно отвечал Тихон хриплым, но певучим басом.
— Зачем же ты днем полез? Скотина! Ну что ж, не взял?…
— Взять-то взял, — сказал Тихон.
— Где ж он?
— Да я его взял сперва-наперво на зорьке еще, — продолжал Тихон, переставляя пошире плоские, вывернутые в лаптях ноги, — да и свел в лес. Вижу, не ладен. Думаю, дай схожу, другого поаккуратнее какого возьму.
— Ишь, шельма, так и есть, — сказал Денисов эсаулу. — Зачем же ты этого не пг’ивел?
— Да что ж его водить-то, — сердито и поспешно перебил Тихон, — не гожающий. Разве я не знаю, каких вам надо?
— Эка бестия!… Ну?…
— Пошел за другим, — продолжал Тихон, — подполоз я таким манером в лес, да и лег. — Тихон неожиданно и гибко лег на брюхо, представляя в лицах, как он это сделал. — Один и навернись, — продолжал он. — Я его таким манером и сграбь. — Тихон быстро, легко вскочил. — Пойдем, говорю, к полковнику. Как загалдит. А их тут четверо. Бросились на меня с шпажками. Я на них таким манером топором: что вы, мол, Христос с вами, — вскрикнул Тихон, размахнув руками и грозно хмурясь, выставляя грудь.
— То-то мы с горы видели, как ты стречка задавал через лужи-то, — сказал эсаул, суживая свои блестящие глаза.
Пете очень хотелось смеяться, но он видел, что все удерживались от смеха. Он быстро переводил глаза с лица Тихона на лицо эсаула и Денисова, не понимая того, что все это значило.
— Ты дуг’ака-то не пг'едставляй, — сказал Денисов, сердито покашливая. — Зачем пег’вого не пг’ивел?
Тихон стал чесать одной рукой спину, другой голову, и вдруг вся рожа его растянулась в сияющую глупую улыбку, открывшую недостаток зуба (за что он и прозван Щербатый). Денисов улыбнулся, и Петя залился веселым смехом, к которому присоединился и сам Тихон.
— Да что, совсем несправный, — сказал Тихон. — Одежонка плохенькая на нем, куда же его водить-то. Да и грубиян, ваше благородие. Как же, говорит, я сам анаральский сын, не пойду, говорит.
— Экая скотина! — сказал Денисов. — Мне расспросить надо…
— Да я его спрашивал, — сказал Тихон. — Он говорит: плохо знаком. Наших, говорит, и много, да всё плохие; только, говорит, одна названия. Ахнете, говорит, хорошенько, всех заберете, — заключил Тихон, весело и решительно взглянув в глаза Денисова.
— Вот я те всыплю сотню гог’ячих, ты и будешь дуг’ака-то ког’чить, — сказал Денисов строго.
— Да что же серчать-то, — сказал Тихон, — что ж, я не видал французов ваших? Вот дай позатемняет, я табе каких хошь, хоть троих приведу.
— Ну, поедем, — сказал Денисов, и до самой караулки он ехал, сердито нахмурившись и молча.
Тихон зашел сзади, и Петя слышал, как смеялись с ним и над ним казаки о каких-то сапогах, которые он бросил в куст.
Когда прошел тот овладевший им смех при словах и улыбке Тихона, и Петя понял на мгновенье, что Тихон этот убил человека, ему сделалось неловко. Он оглянулся на пленного барабанщика, и что-то кольнуло его в сердце. Но эта неловкость продолжалась только одно мгновенье. Он почувствовал необходимость повыше поднять голову, подбодриться и расспросить эсаула с значительным видом о завтрашнем предприятии, с тем чтобы не быть недостойным того общества, в котором он находился.
Посланный офицер встретил Денисова на дороге с известием, что Долохов сам сейчас приедет и что с его стороны все благополучно.
Денисов вдруг повеселел и подозвал к себе Петю.
— Ну, г’асскажи ты мне пг’о себя, — сказал он.