Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
XIII
В бараката, дето бе заведен Пиер и в която прекара четири седмици, имаше двадесет и трима пленени войници, трима офицери и двама чиновници.
По-късно те всички се мяркаха сякаш през мъгла пред Пиер, но Платон Каратаев остана завинаги в душата му като най-силен и най-скъп спомен и въплъщение на всичко руско, добро и закръглено. Когато призори на другия ден Пиер видя съседа си, първото му впечатление от нещо закръглено напълно се потвърди: цялата фигура на Платон, с неговия препасан с въже френски шинел, с фуражка и цървули, беше кръгла, главата беше съвсем кръгла, гърбът, гърдите, раменете, дори ръцете, които той държеше постоянно така, като че се кани да прегръща, бяха закръглени; приятната му усмивка и големите кестеняви нежни очи бяха кръгли.
Ако се съдеше по разказите му за походите, в които бе участвувал като отдавнашен войник, Платон Каратаев трябва да беше прехвърлил петдесет години. Самият той не знаеше и никак не можеше да определи на колко е години: но зъбите му, яркобели и яки, които, когато се смееше (което той правеше често), постоянно се показваха в два полукръга, бяха всички хубави и здрави; в брадата и косата му нямаше ни един бял косъм и цялото му тяло изглеждаше гъвкаво и особено твърдо и издръжливо.
Въпреки ситните кръгли бръчици лицето му имаше изражение на невинност и младост; гласът му бе приятен и напевен. Но главната особеност на неговия говор беше в непосредствеността и спорността му. Личеше, че той никога не мисли какво е казал и какво ще каже; и от това в бързината и верността на интонацията му имаше особена, неоспорима убедителност.
През първите дни на пленничеството физическите му сили и пъргавината му бяха такива, че той сякаш не знаеше какво е умора и болест. Всяка вечер, когато лягаше, той казваше: „Лягам, Боже, камъче, да стана, Боже, перце“; а сутрин, когато ставаше, всякога по един и същ начин свиваше рамена и думаше: „Свивам се на лягане, разкършвам се на ставане.“ И наистина, щом легнеше, веднага заспиваше като камък и стигаше само да се разкърши, за да почне веднага, без да се бави секунда, каквато и да е работа, както децата, които, щом станат, вземат играчките. Той умееше да върши всичко не много добре, но не и лошо. Печеше, вареше, шиеше, дялаше, майстореше ботуши. Беше винаги зает и само нощем си позволяваше да разговаря, което много обичаше да прави, и да пее. Той пееше песните не тъй, както пеят песнопойците, които знаят, че ги слушат, но пееше, както пеят птиците, очевидно защото за него беше тъй необходимо да издава тия звуци, както е необходимо понякога на човека да се протегне или разходи; и тия звуци винаги биваха тънки, нежни, почти женски, тъжни и тогава лицето му биваше много сериозно.
Когато попадна в плен и пусна брада, той очевидно бе отхвърлил от себе си всичко, което се бе натрупало отгоре му, чуждото, войнишкото, и неволно се бе върнал към предишния си, селски, народен начин на живот.
— Войник в отпуск — риза без колан — казваше той. С неудоволствие говореше за военната си служба, макар и да не се оплакваше, и често повтаряше, че през цялата си служба ни веднъж не са го били. Когато разправяше, разправяше предимно от старите си и очевидно скъпи спомени от селския бит. Поговорките, с които биваше изпълнена речта му, не бяха ония, повечето неприлични и дръзки поговорки, които употребяват войниците, а бяха народни изречения, които изглеждат съвсем незначителни, взети сами по себе си, и които получават изведнъж значение на дълбока мъдрост, когато са казани на място.
Често той казваше нещо, съвсем противоположно на онова, което бе казал по-рано, но и едното, и другото бяха верни. Той обичаше да приказва и приказваше хубаво, като украсяваше речта си с ласкателни думи и пословици, за които на Пиер му се струваше, че сам ги измисля; но главната прелест на неговото разказване бе в това, че в неговите думи и най-простите събития, понякога точно ония, които Пиер виждаше, но не ги забелязваше, добиваха характер на тържествено благообразие. Той обичаше да слуша приказки, които един войник разправяше (все едни и същи) вечерно време, но най-много обичаше да слуша разкази от действителния живот. Когато слушаше такива разкази, той радостно се усмихваше, вмъкваше думи и задаваше въпроси, които бяха насочени към това — да се уясни благообразието на онова, което му разказваха. Каратаев нямаше никаква привързаност, приятелство, обич — тъй както ги разбираше Пиер; но той обичаше и живееше в обич с всичко, с което животът го събираше, и особено с човека — не с някакъв определен човек, а с ония хора, които биваха пред очите му. Той обичаше кученцето си, обичаше другарите си, французите, обичаше Пиер, който му беше съсед; но Пиер чувствуваше, че въпреки ласкавата нежност към него (с което той проявяваше неволно дължимата почит към духовния живот на Пиер) Каратаев ни за миг не би се огорчил от раздяла с него. И Пиер почна да изпитва същото чувство към Каратаев.
За всички останали пленници Платон Каратаев беше най-обикновен войник; казваха му соколче или Платоша, добродушно се закачаха с него, изпращаха го да носи разни неща. Но за Пиер той си остана завинаги такъв, какъвто го видя в първата нощ — непостижим, закръглен и вечно въплъщение на духа на простотата и справедливостта.
Освен молитвата си Платон Каратаев не знаеше нищо друго наизуст. Когато говореше, изглеждаше, че като почва, не знае как ще завърши.
Някой път, когато, поразен от смисъла на думите му, Пиер го помолваше да повтори казаното, Платон не можеше да си спомни какво бе казал преди минута, също както не можеше да каже с думи любимата си песен. Там имаше „скъпа, брезичка и мъчничко ми е“, но само с думи нямаше никакъв смисъл. Той не разбираше и не можеше да разбере значението на думите, взети отделно от това, което се говори. Всяка негова дума и всяко действие беше проява на неосъзната от самия него дейност, какъвто беше неговият живот. Но неговият живот, както той сам гледаше на него, нямаше смисъл като отделен живот. Той имаше смисъл само като частица от цялото, което той постоянно чувствуваше. Думите и действията му се изливаха от него също тъй равномерно, наложително и непосредно, както мирисът се отделя от цветето. Той не можеше да разбере нито цената, нито значението на отделно взето действие или дума.
Глава XIII
В балагане, в который поступил Пьер и в котором он пробыл четыре недели, было двадцать три человека пленных солдат, три офицера и два чиновника.
Все они потом как в тумане представлялись Пьеру, но Платон Каратаев остался навсегда в душе Пьера самым сильным и дорогим воспоминанием и олицетворением всего русского, доброго и круглого. Когда на другой день, на рассвете, Пьер увидал своего соседа, первое впечатление чего-то круглого подтвердилось вполне: вся фигура Платона в его подпоясанной веревкою французской шинели, в фуражке и лаптях, была круглая, голова была совершенно круглая, спина, грудь, плечи, даже руки, которые он носил, как бы всегда собираясь обнять что-то, были круглые; приятная улыбка и большие карие нежные глаза были круглые.
Платону Каратаеву должно было быть за пятьдесят лет, судя по его рассказам о походах, в которых он участвовал давнишним солдатом. Он сам не знал и никак не мог определить, сколько ему было лет; но зубы его, ярко-белые и крепкие, которые все выкатывались своими двумя полукругами, когда он смеялся (что он часто делал), были все хороши и целы; ни одного седого волоса не было в его бороде и волосах, и все тело его имело вид гибкости и в особенности твердости и сносливости.
Лицо его, несмотря на мелкие круглые морщинки, имело выражение невинности и юности; голос у него был приятный и певучий. Но главная особенность его речи состояла в непосредственности и спорости. Он, видимо, никогда не думал о том, что он сказал и что он скажет; и от этого в быстроте и верности его интонаций была особенная неотразимая убедительность.
Физические силы его и поворотливость были таковы первое время плена, что, казалось, он не понимал, что такое усталость и болезнь. Каждый день утром а вечером он, ложась, говорил: «Положи, господи, камушком, подними калачиком»; поутру, вставая, всегда одинаково пожимая плечами, говорил: «Лег — свернулся, встал — встряхнулся». И действительно, стоило ему лечь, чтобы тотчас же заснуть камнем, и стоило встряхнуться, чтобы тотчас же, без секунды промедления, взяться за какое-нибудь дело, как дети, вставши, берутся за игрушки. Он все умел делать, не очень хорошо, но и не дурно. Он пек, парил, шил, строгал, тачал сапоги. Он всегда был занят и только по ночам позволял себе разговоры, которые он любил, и песни. Он пел песни, не так, как поют песенники, знающие, что их слушают, но пел, как поют птицы, очевидно, потому, что звуки эти ему было так же необходимо издавать, как необходимо бывает потянуться или расходиться; и звуки эти всегда бывали тонкие, нежные, почти женские, заунывные, и лицо его при этом бывало очень серьезно.
Попав в плен и обросши бородою, он, видимо, отбросил от себя все напущенное на него, чуждое, солдатское и невольно возвратился к прежнему, крестьянскому, народному складу.
— Солдат в отпуску — рубаха из порток, — говаривал он. Он неохотно говорил про свое солдатское время, хотя не жаловался, и часто повторял, что он всю службу ни разу бит не был. Когда он рассказывал, то преимущественно рассказывал из своих старых и, видимо, дорогих ему воспоминаний «христианского», как он выговаривал, крестьянского быта. Поговорки, которые наполняли его речь, не были те, большей частью неприличные и бойкие поговорки, которые говорят солдаты, но это были те народные изречения, которые кажутся столь незначительными, взятые отдельно, и которые получают вдруг значение глубокой мудрости, когда они сказаны кстати.
Часто он говорил совершенно противоположное тому, что он говорил прежде, но и то и другое было справедливо. Он любил говорить и говорил хорошо, украшая свою речь ласкательными и пословицами, которые, Пьеру казалось, он сам выдумывал; но главная прелесть его рассказов состояла в том, что в его речи события самые простые, иногда те самые, которые, не замечая их, видел Пьер, получали характер торжественного благообразия. Он любил слушать сказки, которые рассказывал по вечерам (всё одни и те же) один солдат, но больше всего он любил слушать рассказы о настоящей жизни. Он радостно улыбался, слушая такие рассказы, вставляя слова и делая вопросы, клонившиеся к тому, чтобы уяснить себе благообразие того, что ему рассказывали. Привязанностей, дружбы, любви, как понимал их Пьер, Каратаев не имел никаких; но он любил и любовно жил со всем, с чем его сводила жизнь, и в особенности с человеком — не с известным каким-нибудь человеком, а с теми людьми, которые были перед его глазами. Он любил свою шавку, любил товарищей, французов, любил Пьера, который был его соседом; но Пьер чувствовал, что Каратаев, несмотря на всю свою ласковую нежность к нему (которою он невольно отдавал должное духовной жизни Пьера), ни на минуту не огорчился бы разлукой с ним. И Пьер то же чувство начинал испытывать к Каратаеву.
Платон Каратаев был для всех остальных пленных самым обыкновенным солдатом; его звали соколик или Платоша, добродушно трунили над ним, посылали его за посылками. Но для Пьера, каким он представился в первую ночь, непостижимым, круглым и вечным олицетворением духа простоты и правды, таким он и остался навсегда.
Платон Каратаев ничего не знал наизусть, кроме своей молитвы. Когда он говорил свои речи, он, начиная их, казалось, не знал, чем он их кончит.
Когда Пьер, иногда пораженный смыслом его речи, просил повторить сказанное, Платон не мог вспомнить того, что он сказал минуту тому назад, — так же, как он никак не мог словами сказать Пьеру свою любимую песню. Там было: «родимая, березанька и тошненько мне», но на словах не выходило никакого смысла. Он не понимал и не мог понять значения слов, отдельно взятых из речи. Каждое слово его и каждое действие было проявлением неизвестной ему деятельности, которая была его жизнь. Но жизнь его, как он сам смотрел на нее, не имела смысла как отдельная жизнь. Она имела смысл только как частица целого, которое он постоянно чувствовал. Его слова и действия выливались из него так же равномерно, необходимо и непосредственно, как запах отделяется от цветка. Он не мог понять ни цены, ни значения отдельно взятого действия или слова.