Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори томВойна и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
XIII
Когато Пиер и жена му отидоха в салона, графинята беше в обикновеното си състояние на потребност да се заеме с умствената работа на гранпасианса и затуй, макар че по навик каза думите, които винаги изричаше, когато Пиер или синът й се връщаха: „Време беше, време беше, мили; отдавна те чакахме. Е, слава Богу“, и макар че, като й даваха подаръците, каза други привични думи: „Не подаръкът е скъп, мили, благодаря ти, че подаряваш на мене, старата…“, личеше, че дохождането на Пиер в тоя миг й беше неприятно, защото я отвличаше от ненаредения още гранпасианс. Тя довърши пасианса и чак тогава се зае с подаръците. Подаръците бяха един чудесно изработен калъф за карти, севърска яркосиня чашка с капаче и с изображение на овчарки и златна табакерка с портрета на покойния граф, която Пиер бе поръчал в Петербург на един миниатюрист (графинята отдавна желаеше такова нещо). Сега не й се искаше да плаче и затуй тя равнодушно погледна портрета и прояви интерес към калъфа.
— Благодаря ти, мили, зарадва ме — каза тя, както казваше винаги. — Но най-хубавото е, че ти си дойде. Че то на нищо не прилича; вземи поне се поскарай на жена си. Какво е туй? Без тебе е като побъркана. Нищо не вижда, не помни — приказваше тя привичните думи. — Виж, Ана Тимофеевна — добави тя, — какъв калъф ни е донесъл синът.
Белова похвали подаръците и се възхити от плата си.
Макар че и Пиер, и Наташа, и Николай, и графиня Маря, и Денисов имаха да си поприказват за много неща, за които не се приказваше пред графинята не защото криеха нещо от нея, но защото тя бе изостанала от много работи, и ако почнеха да говорят пред нея за нещо, трябваше да отговарят на въпросите й, задавани не на място, и да повтарят повтаряното й вече няколко пъти: да разправят, че тоя умрял, оня се оженил, което тя пак нямаше да запомни; те седяха както обикновено около самовара в салона и пиеха чай и Пиер отговаряше на зададените от графинята въпроси, непотребни за самата нея и неинтересуващи никого, за това, че княз Василий е остарял и че графиня Маря Алексеевна я поздравява, като моли да не я забравя, и т.н.
Такъв никому неинтересен, но необходим разговор се водеше през всичкото време, докато пиеха чай. За чая, около кръглата маса със самовара, при който седеше Соня, се събираха всичките възрастни членове на семейството. Децата, гувернантките и гуверньорите бяха пили вече чай и гласовете им се чуваха в съседната диванна. За чая всички сядаха на обикновените си места; Николай сядаше до печката, при една малка масичка, дето му слагаха чая. Старата, със съвсем побеляла муцуна, сред която още по-рязко се пулеха големите й черни очи, хрътка Милка, дъщеря на първата Милка, лежеше в кресло до него. Денисов, с полупобелели къдрави коси, мустаци и бакенбарди, в разкопчан генералски сюртук, седеше до графиня Маря. Пиер седеше между жена си и старата графиня. Той разказваше онова, което — той го знаеше — можеше да интересува и да бъде разбрано от бабичката. Той разправяше за външните, обществените събития и за ония хора, които съставляваха едно време кръга на връстниците на старата графиня, които някога бяха истински, жив, отделен кръг, но сега, повечето пръснати из света, доизживяваха като нея дните си, като събираха останалите класове от онова, което бяха посели в живота. Но те — тия връстници — бяха за старата графиня изключително важен и действителен свят. Наташа по оживлението на Пиер виждаше, че пътуването му е било интересно, че му се искаше да разкаже много неща, но че не смееше да говори пред графинята. Денисов, който не беше член на семейството и затуй не разбираше предпазливостта на Пиер, а освен това и като недоволен от управлението, твърде много се интересуваше какво става в Петербург и непрестанно предизвикваше Пиер да разправя — ту за току-що случилата се история в Семьоновския полк, ту за Аракчеев, ту за библейското общество. Пиер от време на време се увличаше и почваше да разказва, но Николай и Наташа всеки път го връщаха към здравето на княз Иван и на графиня Маря Антоновна.
— Е, как, цялото това безумие около Госнер и Татаринова — попита Денисов — нима все още продължава?
— Как да не продължава? — викна Пиер. — По-силно от когато и да е. Библейското общество — това сега е цялото правителство.
— Това пък какво е, mon cher ami? — попита графинята, която бе изпиля чая си и очевидно търсеше предлог да се ядоса след храната. — Какво казваш ти: правителството; не мога да разбера това.
— Знаете ли, maman — намеси се Николай, който знаеше как трябваше да се превежда на езика на майка му, — княз Александър Николаевич Голицин е учредил това общество и казват, че бил много силен.
— Аракчеев и Голицин — каза непредпазливо Пиер, — те са сега цялото правителство. И какво правителство! Навсякъде виждат заговори, от всичко се страхуват.
— Е, че какво е виновен княз Александър Николаевич? Той е много почтен човек. Аз съм го срещала на времето у Маря Антоновна — каза оскърбено графинята и още по-оскърбена, че всички млъкнаха, продължи: — Днеска осъждат всички. Евангелско общество — е, че какво лошо има? — И тя стана (всички също тъй станаха) и заплува със строг вид към своята маса в диванната.
Сред настъпилото тъжно мълчание от съседната стая се чуха детски гласове и смях. Очевидно сред децата имаше някакво радостно вълнение.
— Готово, готово! — чу се над всички радостният писък на мъничката Наташа. Пиер размени погледи с графиня Маря и Николай (Наташа, той винаги я виждаше) и се усмихна щастливо.
— Каква чудесна музика! — рече той.
— Това е, защото Ана Макаровна е свършила чорапа — каза графиня Маря.
— О, ще ида да видя — рече Пиер, като скочи. — Знаеш ли — каза той, спрял на вратата — защо особено обичам тая музика — те първи ми дават да разбера, че всичко е добре. Пътувам днес и колкото по̀ наближавам, толкова повече ме хваща страх. Щом влязох във вестибюла, чувам, Андрюша се залива от смях за нещо — е, значи, всичко е добре…
— Знам, знам аз това чувство — потвърди Николай. — Но аз не мога да отида, зер чорапите са сюрприз, който се готви за мене.
Пиер влезе при децата и смехът и виковете още повече се усилиха.
— Е, Ана Макаровна — чу се гласът на Пиер, — ей тука, в средата, и по команда — едно, две и когато кажа три, ти застани тук. А пък тебе ще те взема на ръце. Хайде, едно, две — каза Пиер; настъпи мълчание. — Три! — И възторжено охкане на детски гласове прокънтя в стаята.
— Два, два! — викаха децата.
Бяха двата чорапа, които по един таен, известен само ней начин Ана Макаровна плетеше наведнъж с куките си и които винаги измъкваше тържествено един от друг пред децата, когато чорапът биваше оплетен.
Глава XIII
Когда Пьер с женою пришли в гостиную, графиня находилась в привычном состоянии потребности занять себя умственной работой гранпасьянса и потому, несмотря на то, что она по привычке сказала слова, всегда говоримые ею при возвращении Пьера или сына: «Пора, пора, мои милый; заждались. Ну, слава богу». И при передаче ей подарков — сказала другие привычные слова: «Не дорог подарок, дружок, — спасибо, что меня, старуху, даришь…» — видимо было, что приход Пьера был ей неприятен в эту минуту, потому что отвлекал ее от недоложенного гранпасьянса. Она окончила пасьянс и тогда только принялась за подарки. Подарки состояли из прекрасной работы футляра для карт, севрской ярко-синей чашки с крышкой и с изображениями пастушек и из золотой табакерки с портретом покойного графа, который Пьер заказывал в Петербурге миниатюристу. (Графиня давно желала этого.) Ей не хотелось теперь плакать, и потому она равнодушно посмотрела на портрет и занялась больше футляром.
— Благодарствуй, мой друг, ты утешил меня, — сказала она, как всегда говорила. — Но лучше всего, что сам себя привез. А то это ни на что не похоже; хоть бы ты побранил свою жену. Что это? Как сумасшедшая без тебя. Ничего не видит, не помнит, — говорила она привычные слова. — Посмотри, Анна Тимофеевна, — прибавила она, — какой сынок футляр нам привез.
Белова хвалила подарки и восхищалась своим ситцем.
Хотя Пьеру, Наташе, Николаю, Марье и Денисову многое нужно было поговорить такого, что не говорилось при графине, не потому, чтобы что-нибудь скрывалось от нее, но потому, что она так отстала от многого, что, начав говорить про что-нибудь при ней, надо бы было отвечать на ее вопросы, некстати вставляемые, и повторять вновь уже несколько раз повторенное ей: рассказывать, что тот умер, тот женился, чего она не могла вновь запомнить; но они, по обычаю, сидели за чаем в гостиной у самовара, и Пьер отвечал на вопросы графини, ей самой ненужные и никого не интересующие, о том, что князь Василий постарел и что графиня Марья Алексеевна велела кланяться и помнит и т. д. …
Такой разговор, никому не интересный, но необходимый, велся во все время чая. За чай вокруг круглого стола и самовара, у которого сидела Соня, собирались все взрослые члены семейства. Дети, гувернеры и гувернантки уже отпили чай, и голоса их слышались в соседней диванной. За чаем все сидели на обычных местах; Николай сидел у печки за маленьким столиком, к которому ому подавали чай. Старая, с совершенно седым лицом, из которого еще резче выкатывались большие черные глаза, борзая Милка, дочь первой Милки, лежала подле него на кресле. Денисов, с поседевшими наполовину курчавыми волосами, усами и бакенбардами, в расстегнутом генеральском сюртуке, сидел подле графини Марьи. Пьер сидел между женою и старою графиней. Он рассказывал то, что — он знал — могло интересовать старушку и быть понято ею. Он говорил о внешних, общественных событиях и о тех людях, которые когда-то составляли кружок сверстников старой графини, которые когда-то были действительным, живым отдельным кружком, но которые теперь, большей частью разбросанные по миру, так же как она, доживали свой век, собирая остальные колосья того, что они посеяли в жизни. Но они-то, эти сверстники, казались старой графине исключительно серьезным и настоящим миром. По оживлению Пьера Наташа видела, что поездка его была интересна, что ему многое хотелось рассказать, но он не смел говорить при графине. Денисов, не будучи членом семьи, поэтому не понимая осторожности Пьера, кроме того, как недовольный, весьма интересовался тем, что делалось в Петербурге, и беспрестанно вызывал Пьера на рассказы то о только что случившейся истории в Семеновском полку, то об Аракчееве, то о Библейском обществе. Пьер иногда увлекался и начинал рассказывать, но Николай и Наташа всякий раз возвращали его к здоровью князя Ивана и графини Марьи Антоновны.
— Ну что же, все это безумие, и Госнер и Татаринова, — спросил Денисов, — неужели все продолжается?
— Как продолжается? — вскрикнул Пьер. — Сильнее чем когда-нибудь. Библейское общество — это теперь все правительство.
— Это что же, mon cher ami? — спросила графиня, отпившая свой чай и, видимо, желая найти предлог для того, чтобы посердиться после пищи. — Как же это ты говоришь: правительство; я это не пойму.
— Да, знаете, maman, — вмешался Николай, знавший, как надо было переводить на язык матери, — это князь Александр Николаевич Голицын устроил общество, так он в большой силе, говорят.
— Аракчеев и Голицын, — неосторожно сказал Пьер, — это теперь все правительство. И какое! Во всем видят заговоры, всего боятся.
— Что ж, князь Александр Николаевич-то чем же виноват? Он очень почтенный человек. Я встречала его тогда у Марьи Антоновны, — обиженно сказала графиня и, еще больше обиженная тем, что все замолчали, продолжала: — Нынче всех судить стали. Евангельское общество — ну что ж дурного? — И она встала (все встали тоже) и с строгим видом поплыла к своему столу в диванную.
Среди установившегося грустного молчания из соседней комнаты послышались детские смех и голоса. Очевидно, между детьми происходило какое-то радостное волнение.
— Готово, готово! — послышался из-за всех радостный вопль маленькой Наташи. Пьер переглянулся с графиней Марьей и Николаем (Наташу он всегда видел) и счастливо улыбнулся.
— Вот музыка-то чудная! — сказал он.
— Это Анна Макаровна чулок кончила, — сказала графиня Марья.
— О, пойду смотреть, — вскакивая, сказал Пьер. — Ты знаешь, — сказал он, останавливаясь у двери, — отчего я особенно люблю эту музыку? — они мне первые дают знать, что все хорошо. Нынче еду: чем ближе к дому, тем больше страх. Как вошел в переднюю, слышу, заливается Андрюша о чем-то, — ну, значит, все хорошо…
— Знаю, знаю я это чувство, — подтвердил Николай. — Мне идти нельзя, ведь чулки — сюрприз мне.
Пьер вошел к детям, и хохот и крики еще более усилились. — Ну, Анна Макаровна, — слышался голос Пьера, — вот сюда, на середину, и по команде — раз, два, и когда я скажу три, ты сюда становись. Тебя на руки. Ну, раз, два… — проговорил голос Пьера; сделалось молчание. — Три! — и восторженный стон детских голосов поднялся в комнате.
— Два, два! — кричали дети.
Это были два чулка, которые по одному ей известному секрету Анна Макаровна сразу вязала на спицах и которые она всегда торжественно при детях вынимала один из другого, когда чулок был довязан.