Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори томВойна и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
XVII
Разтвориха масите за игра на бостон, съставиха групите и гостите на графа се настаниха в двата салона, в диванната и в библиотеката.
Графът бе наредил картите като ветрило и едва надвиваше навика да си поспи следобед и се смееше на всичко. Подканвани от графинята, младите се събраха около клавикорда[1] и арфата. Първа Жули по молба на всички изсвири на арфа една музикална пиеска с вариации и заедно с другите момичета почна да моли Наташа и Николай, познати с музикалността си, да изпеят нещо. Наташа, към която се обърнаха като към възрастна, беше очевидно много горда от това, но в същото време се и стесняваше.
— Какво ще пеем? — попита тя.
— „Изворът“ — отговори Николай.
— Хайде да почнем по-скоро. Борис, елате тук — рече Наташа. — Но де е Соня?
Тя огледа наоколо си и като видя, че приятелката й не е в стаята, изтича да я търси.
Като се втурна в стаята на Соня и не намери приятелката си там, Наташа отърча в детската стая, но Соня не беше и там. Наташа разбра, че Соня е на сандъка в коридора. Сандъкът в коридора беше място, дето младото женско поколение от къщата на Ростови изливаше скърбите си. Наистина, мачкайки ефирната си розова рокличка и затворила очи с пръстчетата си, Соня лежеше ничком на сандъка върху мръсния дюшек на райета на бавачката и хлипаше, а голите й раменца потреперваха. Лицето на Наташа, празнично оживено през целия ден, изведнъж се промени: очите й станаха неподвижни, сетне широката й шия трепна, ъглите на устата се отпуснаха.
— Соня, какво ти е?… Какво става с тебе? У-у-у…
И като разкриви голямата си уста и стана съвсем грозна, Наташа зарева като дете, без да знае причината, само защото Соня плачеше. Соня поиска да дигне глава, поиска да отговори, но не можа и още повече се сви. Приседнала върху синия пухен дюшек, Наташа плачеше и прегръщаше приятелката си. Соня се съвзе, дигна се, почна да бърше сълзите си и да разказва:
— След седмица Николенка тръгва, неговото… предписание… излязло… той сам ми каза… Аз все пак не бих плакала (тя показа едно листче, което държеше в ръка: това бяха стихове, написани от Николай)… аз не бих плакала, но ти не можеш… никой не може да разбере… каква душа има той.
И тя отново почна да плаче затова, че неговата душа била толкова хубава.
— На тебе ти е добре — аз не ти завиждам, аз те обичам, обичам и Борис — думаше тя, като събра малко сили, — той е мил… за вас няма пречки. А Николай ми е cousin… трябва… самият митрополит… и пак не може. И сетне, ако на мамичка (Соня смяташе графинята за майка и я наричаше така)… тя ще каже, че преча на кариерата на Николай, че нямам сърце, че съм неблагодарна, а наистина… ето, кълна се… (тя се прекръсти) аз толкова обичам и нея, и всички ви, единствено Вера… За какво? Какво съм й сторила? Аз съм ви толкова благодарна, че на драго сърце бих пожертвувала всичко, но нямам нищо…
Соня не можеше да говори повече и пак скри глава в ръцете си и в дюшека. Наташа почна да се успокоява, но по лицето й се виждаше, че разбира цялата значителност на скръбта на приятелката си.
— Соня! — каза неочаквано тя, сякаш изведнъж се бе сетила за истинската причина, която бе огорчила братовчедка й. — Сигурно Вера е говорила с тебе следобед? Нали?
— Да, тия стихове са писани от Николай, а аз преписах и други; тя ги намери на масата в стаята ми и каза, че ще ги покаже на мамичка, а освен туй каза, че съм неблагодарна, че мамичка никога няма да му позволи да се ожени за мене, а той ще се ожени за Жули. Нали виждаш, че той цял ден е с нея… Наташа! За какво?
И тя пак заплака още по-горчиво. Наташа я привдигна, прегърна я и усмихната през сълзи, почна да я успокоява.
— Соня, не й вярвай, душичко, не й вярвай. Помниш ли как приказвахме тримата с Николенка в диванната: помниш ли, след вечеря? Нали решихме как ще стане всичко. Аз вече не помня — как, но помниш ли колко хубаво беше всичко и всичко можеше. Ето на, братът на чичо Шиншин е женен за своя първа братовчедка, а ние сме — втори. И Борис казваше, че това може. Знаеш ли, аз му казах всичко. А той е толкова умен и толкова добър — каза Наташа. — Не плачи, Соня, гълъбче миличко, душичке Соня. — И тя я целуваше и се смееше. — Вера е лоша, остави я! Но всичко ще бъде хубаво и тя няма да каже на мамичка; Николенка сам ще й каже, а той не е и помислил за Жули.
И тя я целуваше по главата. Соня се приповдигна и котенцето се съживи, очичките му заблестяха, като че бе готово всеки миг да дигне опашка, да скочи на меките си лапички и отново да заиграе с кълбото, както му приличаше.
— Тъй ли мислиш? Наистина ли? Заклеваш ли се? — каза тя, като почна бързо да оправя роклята и косата си.
— Истина! Заклевам се! — отговори Наташа, като оправи под плитката на приятелката си един кичур остри косми, който се бе подал.
И двете се засмяха:
— Хайде, да идем да пеем „Изворът“.
— Да идем.
— Знаеш ли, тоя дебелият Пиер, който седеше срещу мене, е много смешен! — каза неочаквано Наташа, като се спря. — Много ми е весело.
И Наташа изтича по коридора.
Соня отърси пуха, скри стиховете в пазвата си, близо до шията, дето изпъкваха костите на гърдите, и с леки весели стъпки и със зачервено лице припна след Наташа по коридора към диванната. По молба на гостите младите изпяха квартета „Изворът“, който много се хареса на всички; след това Николай изпя току-що научената от него песен:
В приятна нощ, когато грей луната,
честит е оня, който знай,
че някой нейде на земята
за него мисли и мечтай!
И че ръката й прекрасна
по арфата като снове,
с хармония от звуци страстни
към себе си зове, зове!
Ден-два и раят ще настъпи…
Но той, уви, не ще го доживей!…
Той не бе изпял още последните думи, когато в залата младежта се приготви за танците, а на галерията музикантите затропаха с нозе и се покашлюваха.
Пиер седеше в салона, дето Шиншин започна с него, като с човек, пристигнал от чужбина, отегчителен за Пиер политически разговор, в който се намесиха и други. Когато музиката засвири, Наташа влезе в салона, отиде право при Пиер и като се смееше и червеше, рече:
— Мама ми каза да ви поканя за танц.
— Страхувам се, че ще объркам фигурите — каза Пиер, — но ако искате да ми бъдете учител…
И като спусна ниско дебелата си ръка, подаде я на тъничкото девойче.
Докато двойките се нареждаха, а музикантите настройваха инструментите си, Пиер седна с мъничката си дама. Наташа беше съвсем щастлива; тя танцуваше с възрастен човек, с човек, дошъл от чужбина, Всички я виждаха как разговаря с него като голяма. В ръката си държеше ветрило, което една госпожица й бе дала да подържи. И като взе поза на дама от висшето общество (бог знае отде и кога бе научила това), тя си вееше с ветрилото и усмихвайки се над ветрилото, разговаряше с кавалера си.
— Вижте, вижте я — рече старата графиня, която минаваше през залата, и посочи Наташа.
Наташа се изчерви и засмя:
— Е, вие пък, мамо! Как ви се ще! Какво толкова чудно има?
В средата на третия екосез в салона, дето графът и Маря Дмитриевна играеха на карти, се размърдаха столове и повечето от почетните гости и старчетата почнаха да влизат в залата, като се разкършваха след дългото седене и слагаха в джобовете си портфейли и кесии. Първа влезе Маря Дмитриевна с графа, и двамата с весели лица. Графът с шеговита учтивост, някак като в балет, предложи извитата си ръка на Маря Дмитриевна. Той се изправи и лицето му се озари от особена, наперено хитра усмивка, и щом свършиха последната фигура на екосеза, той изръкопляска на музикантите и викна към първата цигулка в галерията:
— Семьон! Знаеш ли „Данило Купор“?
Това беше любимият танц на графа, който той бе танцувал още на младини. (Всъщност „Данило Купор“ беше една фигура на англеза.)
— Гледайте папа — викна Наташа така, че я чу цялата зала (тя съвсем беше забравила, че танцува с възрастен), и като наведе към коленете къдравата си главичка, примря от звънлив смях, който изпълни цялата зала.
Наистина всички в залата с радостна усмивка гледаха веселото старче, което редом със снажната си, по-висока от него дама, Маря Дмитриевна, извиваше ръце, подрусваше ги в такт, кършеше рамене, въртеше крака, потропваше лекичко и с все повече и повече разцъфваща усмивка на кръглото си лице подготвяше зрителите за онова, което идеше. Щом се чуха веселите, предизвикателни звуци на „Данило Купор“, които приличаха на много весел народен танц, изведнъж всички врати на залата се изпълниха — от едната страна с мъжки, от другата — с женски усмихващи се лица на прислугата, излязла да погледа как се весели господарят.
— Гледайте, гледайте господаря! Орел! — рече високо от една врата бавачката.
Графът танцуваше добре и знаеше това, но дамата му никак не умееше и не искаше да танцува добре. Нейното грамадно тяло стоеше изправено, с отпуснати надолу могъщи ръце (тя бе дала чантата си на графинята); единствено строгото й, но красиво лице танцуваше. Всичко, което изразяваше цялата закръглена фигура на графа, у Маря Дмитриевна се изразяваше само от лицето, което се усмихваше все повече и повече, и от потрепващия й нос. Но докато графът, който все повече и повече се увличаше, очароваше зрителите с неочакваните изкусни извивки и леките скокове на меките си нозе, Маря Дмитриевна с най-малко старание раздвижваше раменете или извиваше ръцете при обръщанията и потропванията си и правеше не по-малко впечатление, и то с право, тъй като всеки оценяваше тия нейни движения при нейната пълнота и неизменна строгост. Танцът ставаше все по-жив и по-жив. Отсрещните двойки не можеха и за миг да привлекат вниманието и дори не се опитваха да го направят вниманието на всички бе заето от графа и Маря Дмитриевна. Наташа дърпаше за ръкавите и роклите всички присъствуващи, които и без това не откъсваха очи от танцуващите, и ги караше да гледат татко й. В паузите на танца графът тежко си поемаше дъх, махаше с ръка и викаше на музикантите да свирят по-бързо. Графът все по-бързо, по-бързо и по-бързо, все по-буйно, по-буйно, и по-буйно, ту на пръсти, ту на токове се въртеше около Маря Дмитриевна и най-после, като завъртя дамата си към мястото й, сред гръм от ръкопляскания и смях, особено от страна на Наташа, направи последната танцова стъпка, като вдигна отзад и нагоре мекия си крак, наведе изпотената си глава с усмихнато лице и замахна, извивайки дясната си ръка. Двамата танцуващи спряха запъхтени и почнаха да се бършат с батистени кърпички.
— Тъй се танцуваше в наше време, ma chère — рече графът.
— Ех, че „Данило Купор“! — каза Маря Дмитриевна и с тежка и продължителна въздишка запретна ръкави.
Глава XVII
Раздвинули бостонные столы, составились партии, и гости графа разместились в двух гостиных, диванной и библиотеке.
Граф, распустив карты веером, с трудом удерживался от привычки послеобеденного сна и всему смеялся. Молодежь, подстрекаемая графиней, собралась около клавикорд и арфы. Жюли первая, по просьбе всех, сыграла на арфе пиеску с вариациями и вместе с другими девицами стала просить Наташу и Николая, известных своею музыкальностью, спеть что-нибудь. Наташа, к которой обратились как к большой, была, видимо, этим очень горда, но вместе с тем и робела.
— Что будем петь? — спросила она.
— «Ключ», — отвечал Николай.
— Ну, давайте скорее. Борис, идите сюда, — сказала Наташа. — А где же Соня?
Она оглянулась и, увидав, что ее друга нет в комнате, побежала за ней.
Вбежав в Сонину комнату и не найдя там своей подруги, Наташа пробежала в детскую — и там не было Сони. Наташа поняла, что Соня была в коридоре на сундуке. Сундук в коридоре был место печалей женского молодого поколения дома Ростовых. Действительно, Соня в своем воздушном розовом платьице, приминая его, лежала ничком на грязной полосатой няниной перине, на сундуке и, закрыв лицо пальчиками, навзрыд плакала, подрагивая своими оголенными плечиками. Лицо Наташи, оживленное, целый день именинное, вдруг изменилось: глаза ее остановились, потом содрогнулась ее широкая шея, углы губ опустились.
— Соня! что ты?… Что, что с тобой? У-у-у!…
И Наташа, распустив свой большой рот и сделавшись совершенно дурною, заревела, как ребенок, не зная причины и только оттого, что Соня плакала. Соня хотела поднять голову, хотела отвечать, но не могла и еще больше спряталась. Наташа плакала, присев на синей перине и обнимая друга. Собравшись с силами, Соня приподнялась, начала утирать слезы и рассказывать.
— Николенька едет через неделю, его… бумага… вышла… он сам мне сказал… Да я бы все не плакала (она показала бумажку, которую держала в руке: то были стихи, написанные Николаем)… я бы все не плакала, но ты не можешь… никто не может понять… какая у него душа.
И она опять принялась плакать о том, что душа его была так хороша.
— Тебе хорошо… я не завидую… я тебя люблю, и Бориса тоже, — говорила она, собравшись немного с силами, — он милый… для вас нет препятствий. А Николай мне cousin… надобно… сам митрополит… и то нельзя. И потом, ежели маменьке (Соня графиню и считала и называла матерью)… она скажет, что я порчу карьеру Николая, у меня нет сердца, что я неблагодарная, а право… вот ей-богу (она перекрестилась)… я так люблю и ее, и всех вас, только Вера одна… За что? Что я ей сделала? Я так благодарна вам, что рада бы всем пожертвовать, да мне нечем…
Соня не могла больше говорить и опять спрятала голову в руках и перине. Наташа начинала успокоиваться, но по лицу ее видно было, что она понимала всю важность горя своего друга.
— Соня! — сказала она вдруг, как будто догадавшись о настоящей причине огорчения кузины. — Верно, Вера с тобой говорила после обеда? Да?
— Да, эти стихи сам Николай написал, а я списала еще другие; она и нашла их у меня на столе и сказала, что покажет их маменьке, и еще говорила, что я неблагодарная, что маменька никогда не позволит ему жениться на мне, а он женится на Шюли. Ты видишь, как он с ней целый день… Наташа! За что?…
И опять она заплакала горче прежнего. Наташа приподняла ее, обняла и, улыбаясь сквозь слезы, стала ее успокоивать.
— Соня, ты не верь ей, душенька, не верь. Помнишь, как мы все втроем говорили с Николенькой в диванной; помнишь, после ужина? Ведь мы всё решили, как будет. Я уже не помню как, но помнишь, как было все хорошо и все можно. Вот дяденьки Шиншина брат женат же на двоюродной сестре, а мы ведь троюродные. И Борис говорил, что это очень можно. Ты знаешь, я ему все сказала. А он такой умный и такой хороший, — говорила Наташа… — Ты, Соня, не плачь, голубчик милый, душенька, Соня. — И она целовала ее, смеясь. — Вера злая, бог с ней! А все будет хорошо, и маменьке она не скажет; Николенька сам скажет, и он и не думал об Жюли.
И она целовала ее в голову. Соня приподнялась, и котеночек оживился, глазки заблистали, и он готов был, казалось, вот-вот взмахнуть хвостом, вспрыгнуть на мягкие лапки и опять заиграть с клубком, как ему и было прилично.
— Ты думаешь? Право? Ей-богу? — сказала она, быстро оправляя платье и прическу.
— Право! ей-богу! — отвечала Наташа, оправляя своему другу под косой выбившуюся прядь жестких волос.
И они обе засмеялись.
— Ну, пойдем петь «Ключ».
— Пойдем.
— А знаешь, этот толстый Пьер, что против меня сидел, такой смешной! — сказала вдруг Наташа, останавливаясь. — Мне очень весело!
И Наташа побежала по коридору.
Соня, отряхнув пух и спрятав стихи за пазуху, к шейке с выступавшими костями груди, легкими, веселыми шагами, с раскрасневшимся лицом, побежала вслед за Наташей по коридору в диванную. По просьбе гостей молодые люди спели квартет «Ключ», который всем очень понравился; потом Николай спел вновь выученную им песню:
В приятну ночь, при лунном свете,
Представить счастливо себе,
Что некто есть еще на свете,
Кто думает и о тебе!
Что и она, рукой прекрасной
По арфе золотой бродя,
Своей гармониею страстной
Зовет к себе, зовет тебя!
Еще день, два, и рай настанет…
Но ах! твой друг не доживет!
И он не допел еще последних слов, когда в зале молодежь приготовилась к танцам, а на хорах застучали ногами и закашляли музыканты.
Пьер сидел в гостиной, где Шиншин, как с приезжим из-за границы, завел с ним скучный для Пьера политический разговор, к которому присоединились и другие. Когда заиграла музыка, Наташа вошла в гостиную и, подойдя прямо к Пьеру, смеясь глазами и краснея, сказала:
— Мама велела вас просить танцевать.
— Я боюсь спутать фигуры, — сказал Пьер, — но ежели вы хотите быть моим учителем…
И он подал свою толстую руку, низко опуская ее, тоненькой девочке.
Пока расстанавливались пары и строили музыканты, Пьер сел с своей маленькой дамой. Наташа была совершенно счастлива: она танцевала с большим, с приехавшим из-за границы. Она сидела на виду у всех и разговаривала с ним, как большая. У нее в руке был веер, который ей дала подержать одна барышня. И, приняв самую светскую позу (бог знает, где и когда она этому научилась), она, обмахиваясь веером и улыбаясь через веер, говорила с своим кавалером.
— Какова? какова? Смотрите, смотрите, — сказала старая графиня, проходя через залу и указывая на Наташу.
Наташа покраснела и засмеялась.
— Ну, что вы, мама? Ну, что вам за охота? Что ж тут удивительного?
В середине третьего экосеза зашевелились стулья в гостиной, где играли граф и Марья Дмитриевна, и бо́льшая часть почетных гостей и старички, потягиваясь после долгого сиденья и укладывая в карманы бумажники и кошельки, выходили в двери залы. Впереди шла Марья Дмитриевна с графом — оба с веселыми лицами. Граф с шутливою вежливостью, как-то по-балетному, подал округленную руку Марье Дмитриевне. Он выпрямился, и лицо его озарилось особенною молодецки-хитрою улыбкой, и как только дотанцевали последнюю фигуру экосеза, он ударил в ладоши музыкантам и закричал на хоры, обращаясь к первой скрипке:
— Семен! Данилу Купора знаешь?
Это был любимый танец графа, танцованный им еще в молодости. (Данило Купор была собственно одна фигура англеза.)
— Смотрите на папа́, — закричала на всю залу Наташа (совершенно забыв, что она танцует с большим), пригибая к коленам свою кудрявую головку и заливаясь своим звонким смехом по всей зале.
Действительно, все, что только было в зале, с улыбкою радости смотрело на веселого старичка, который рядом с своею сановитою дамой, Марьей Дмитриевной, бывшей выше его ростом, округлял руки, в такт потряхивая ими, расправлял плечи, вывертывал ноги, слегка притопывая, и все более и более распускавшеюся улыбкой на своем: круглом лице приготовлял зрителей к тому, что будет. Как только заслышались веселые, вызывающие звуки Данилы Купора, похожие на развеселого трепачка, все двери залы вдруг заставились с одной стороны мужским, с другой — женскими улыбающимися лицами дворовых, вышедших посмотреть на веселящегося барина.
— Батюшка-то наш! Орел! — проговорила громко няня из одной двери.
Граф танцевал хорошо и знал это, но его дама вовсе не умела и не хотела хорошо танцевать. Ее огромное тело стояло прямо, с опущенными вниз мощными руками (она передала ридикюль графине); только одно строгое, но красивое лицо ее танцевало. Что выражалось во всей круглой фигуре графа, у Марьи Дмитриевны выражалось лишь в более и более улыбающемся лице и вздергивающемся носе. Но зато, ежели граф, все более и более расходясь, пленял зрителей неожиданностью ловких вывертов и легких прыжков своих мягких ног, Марья Дмитриевна малейшим усердием при движении плеч или округлении рук в поворотах и притоптываньях производила не меньшее впечатление по заслуге, которую ценил всякий при ее тучности и всегдашней суровости. Пляска оживлялась все более и более. Визави не могли ни на минуту обратить на себя внимание и даже не старались о том. Все было занято графом и Марьею Дмитриевной. Наташа дергала за рукава и платье всех присутствовавших, которые и без того не спускали глаз с танцующих, и требовала, чтобы смотрели на папеньку. Граф в промежутках танца тяжело переводил дух, махал и кричал музыкантам, чтоб они играли скорее. Скорее, скорее и скорее, лише, лише и лише развертывался граф, то на цыпочках, то на каблуках носясь вокруг Марьи Дмитриевны, и, наконец, повернув свою даму к ее месту, сделал последнее па, подняв сзади кверху свою мягкую ногу, склонив вспотевшую голову с улыбающимся лицом и округло размахнув правою рукою среди грохота рукоплесканий и хохота, особенно Наташи. Оба танцора остановились, тяжело переводя дыхание и утираясь батистовыми платками.
— Вот как в наше время танцевали, ma chère[1], — сказал граф.
— Ай да Данила Купор! — тяжело и продолжительно выпуская дух и засучивая рукава, сказала Марья Дмитриевна.