Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
III
На следния ден, сбогувайки се само с графа, без да дочака появяването на дамите, княз Андрей си тръгна за в къщи.
Беше вече началото на юни, когато княз Андрей, връщайки се дома, навлезе пак в оная брезова горичка, в която старият чепат дъб тъй странно и незабравимо го бе поразил. Звънчетата дрънкаха сега още по-приглушено, отколкото преди месец; всичко беше изпълнено, сенчесто и гъсто; и младите ели, пръснати из гората, не нарушаваха общата красота и като се приспособяваха към всичко наоколо, зеленееха нежно с пухкави млади издънки.
Целият ден беше горещ, някъде се канеше буря, но само едно малко облаче напръска праха по пътя и сочните листа. Лявата страна на гората беше тъмна, в сянка; дясната, мокра, лъскава, блестеше на слънцето, поклащайки се едва-едва от вятъра. Всичко цъфтеше; славеите пееха и извиваха ту наблизо, ту далече.
„Да, тук, в тая гора беше дъбът, с който бяхме съгласни — помисли княз Андрей. — Но де е той?“ — помисли отново княз Андрей, като погледна лявата страна на пътя, и без сам да знае, без да го познае, се любуваше на тоя дъб, който търсеше. Цял преобразен, разперил като шатър сочната си, тъмна зеленина, старият дъб сякаш се разтапяше, поклащайки се едва-едва в лъчите на привечерното слънце. Нито възлестите пръсти, нито струпеите, нито старото недоверие и скръб — нищо не се виждаше. През твърдата стогодишна кора бяха поникнали без клончета сочни млади листа и не можеше да се повярва, че тоя старец ги бе родил. „Да, същият дъб“ — помисли княз Андрей и изведнъж го обзе безпричинно пролетно чувство на радост и обнова. Той отведнъж и едновременно си припомни всички най-хубави мигове в живота си. И Аустерлиц с високото небе, и мъртвото укорно лице на жена си, и Пиер на сала, и девойчето, развълнувано от красотата на нощта, и тая нощ, и луната — той изведнъж си спомни всичко.
„Не, на тридесет и една години животът не е свършен — неочаквано, окончателно и безвъзвратно реши княз Андрей. — Не е достатъчно, че зная всичко, което имам в себе си, трябва да го знаят всички; и Пиер, и това девойче, което искаше да хвръкне в небето; трябва всички да ме познават, трябва моят живот да не тече само за мен, трябва те да не живеят тъй, независимо от моя живот, както това девойче, а той да се отразява върху всички и всички да живеят заедно с мене!“
Като се върна от пътуването си, княз Андрей реши да замине през есента за Петербург и измисли разни причини за това решение. Цяла редица разумни логически доводи — защо му е необходимо да отиде в Петербург и дори да служи там — бяха всеки миг на негово разположение. Сега той дори не разбираше как е могъл някога да се съмнява, че е необходимо да вземе дейно участие в живота, също както преди месец не разбираше как би могло да му хрумне да замине от село. Струваше му се ясно, че всичките му опити от живота щяха да пропаднат напразно и да станат безсмислени, ако той не ги приложеше в работата си и не вземеше отново дейно участие в живота. Той дори не разбираше как, основавайки се на същите оскъдни разумни доводи, по-рано му се струваше очевидно, че би се унизил, ако сега, след уроците си от живота, отново би повярвал, че е възможно да принася полза и да има щастие й любов. Сега разумът говореше съвсем друго. След това пътуване княз Андрей почна да се отегчава на село, предишните занимания не го интересуваха и често, останал сам в кабинета си, ставаше, приближаваше се до огледалото и дълго гледаше лицето си. Сетне се извръщаше и гледаше портрета на покойната Лиза, която с бухнати à grecque[1] къдрици го гледаше нежно и весело от златната рамка. Тя не казваше вече на мъжа си предишните страшни думи, тя просто и весело го гледаше с любопитство. И княз Андрей, с ръце на гърба си, дълго се разхождаше из стаята ту намръщен, ту усмихнат, като премисляше ония неразумни, неизразими с думи, скрити като престъпление мисли, свързани с Пиер, със славата, — и девойката на прозореца, с дъба, с женската хубост и любовта, които бяха променили целия му живот. И ако в тия минути някой влезеше при него, той биваше особено сух, строго решителен и най-вече неприятно логичен.
— Mon cher — казваше някой път княжна Маря, като влизаше в такава минута при него, — Николушка днес не бива да се разхожда: много е студено.
— Ако беше топло — в такива минути, княз Андрей отговаряше особено сухо на сестра си, — той би тръгнал само по риза, а тъй като е студено, трябва да му се облекат топли дрехи, които са измислени тъкмо за това. Ето какво следва от това, че е студено, а не — че трябва да остане в къщи, когато, детето има нужда от въздух — казваше той с особена логичност, сякаш наказваше, някого за цялата скрита, нелогична, извършваща се в самия него вътрешна работа. В такива случаи княжна Маря мислеше колко изсушава мъжете тая умствена работа.
Глава III
На другой день простившись только с одним графом, не дождавшись выхода дам, князь Андрей поехал домой.
Уже было начало июня, когда князь Андрей, возвращаясь домой, въехал опять в ту березовую рощу, в которой этот старый, корявый дуб так странно и памятно поразил его. Бубенчики еще глуше звенели в лесу, чем полтора месяца тому назад; всё было полно, тенисто и густо; и молодые ели, рассыпанные по лесу, не нарушали общей красоты и, подделываясь под общий характер, нежно зеленели пушистыми молодыми побегами.
Целый день был жаркий, где-то собиралась гроза, но только небольшая тучка брызнула на пыль дороги и на сочные листья. Левая сторона леса была темна, в тени; правая мокрая, глянцовитая блестела на солнце, чуть колыхаясь от ветра. Всё было в цвету; соловьи трещали и перекатывались то близко, то далеко.
«Да, здесь, в этом лесу был этот дуб, с которым мы были согласны», подумал князь Андрей. «Да где он», подумал опять князь Андрей, глядя на левую сторону дороги и сам того не зная, не узнавая его, любовался тем дубом, которого он искал. Старый дуб, весь преображенный, раскинувшись шатром сочной, темной зелени, млел, чуть колыхаясь в лучах вечернего солнца. Ни корявых пальцев, ни болячек, ни старого недоверия и горя, — ничего не было видно. Сквозь жесткую, столетнюю кору пробились без сучков сочные, молодые листья, так что верить нельзя было, что этот старик произвел их. «Да, это тот самый дуб», подумал князь Андрей, и на него вдруг нашло беспричинное, весеннее чувство радости и обновления. Все лучшие минуты его жизни вдруг в одно и то же время вспомнились ему. И Аустерлиц с высоким небом, и мертвое, укоризненное лицо жены, и Пьер на пароме, и девочка, взволнованная красотою ночи, и эта ночь, и луна, — и всё это вдруг вспомнилось ему.
«Нет, жизнь не кончена в 31 год, вдруг окончательно, беспеременно решил князь Андрей. Мало того, что я знаю всё то, что есть во мне, надо, чтобы и все знали это: и Пьер, и эта девочка, которая хотела улететь в небо, надо, чтобы все знали меня, чтобы не для одного меня шла моя жизнь, чтоб не жили они так, как эта девочка, независимо от моей жизни, чтоб на всех она отражалась и чтобы все они жили со мною вместе!»
Возвратившись из своей поездки, князь Андрей решился осенью ехать в Петербург и придумал разные причины этого решенья. Целый ряд разумных, логических доводов, почему ему необходимо ехать в Петербург и даже служить, ежеминутно был готов к его услугам. Он даже теперь не понимал, как мог он когда-нибудь сомневаться в необходимости принять деятельное участие в жизни, точно так же как месяц тому назад он не понимал, как могла бы ему притти мысль уехать из деревни. Ему казалось ясно, что все его опыты жизни должны были пропасть даром и быть бессмыслицей, ежели бы он не приложил их к делу и не принял опять деятельного участия в жизни. Он даже не понимал того, как на основании таких же бедных разумных доводов прежде очевидно было, что он бы унизился, ежели бы теперь после своих уроков жизни опять бы поверил в возможность приносить пользу и в возможность счастия и любви. Теперь разум подсказывал совсем другое. После этой поездки князь Андрей стал скучать в деревне, прежние занятия не интересовали его, и часто, сидя один в своем кабинете, он вставал, подходил к зеркалу и долго смотрел на свое лицо. Потом он отворачивался и смотрел на портрет покойницы Лизы, которая с взбитыми à la grecque[1] буклями нежно и весело смотрела на него из золотой рамки. Она уже не говорила мужу прежних страшных слов, она просто и весело с любопытством смотрела на него. И князь Андрей, заложив назад руки, долго ходил по комнате, то хмурясь, то улыбаясь, передумывая те неразумные, невыразимые словом, тайные как преступление мысли, связанные с Пьером, с славой, с девушкой на окне, с дубом, с женской красотой и любовью, которые изменили всю его жизнь. И в эти-то минуты, когда кто входил к нему, он бывал особенно сух, строго-решителен и в особенности неприятно-логичен.
— Mon cher,[2] — бывало скажет входя в такую минуту княжна Марья, — Николушке нельзя нынче гулять: очень холодно.
— Ежели бы было тепло, — в такие минуты особенно-сухо отвечал князь Андрей своей сестре, — то он бы пошел в одной рубашке, а так как холодно, надо надеть на него теплую одежду, которая для этого и выдумана. Вот что следует из того, что холодно, а не то чтобы оставаться дома, когда ребенку нужен воздух, — говорил он с особенной логичностью, как бы наказывая кого-то за всю эту тайную, нелогичную, происходившую в нем, внутреннюю работу. Княжна Марья думала в этих случаях о том, как сушит мужчин эта умственная работа.