Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Война и мир, –1869 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Първи и втори том

 

Пето издание

Народна култура, София, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Издательство „Художественная литература“

Москва, 1968

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

 

Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾

Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32

Издат. №41 (2616)

Поръчка на печатницата №1265

ЛГ IV

Цена 3,40 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София

Народна култура — София

 

 

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Трети и четвърти том

 

Пето издание

Народна култура, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Тома третий и четвертый

Издателство „Художественная литература“

Москва, 1969

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова

 

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51

Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2

Издат. №42 (2617)

Поръчка на печатницата №1268

ЛГ IV

 

Цена 3,38 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Метаданни

Данни

Година
–1869 (Обществено достояние)
Език
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

История

  1. — Добавяне

XI

Пелагея Даниловна Мелюкова, пълна, енергична жена с очила и широка роба, седеше в салона, обиколена от дъщерите си, и се грижеше да не ги оставя да се отегчават. Те лееха тихо восък и гледаха очертанията на фигурите, които се получаваха, когато във вестибюла се чуха стъпките и гласовете на пристигналите.

Хусари, госпожи, вещици, палячовци, мечки се изкашляха във вестибюла, бършеха оскрежените си от студа лица и влязоха в залата, дето слугите бързо палеха свещи. Палячото Димлер с госпожата — Николай — започнаха танца. Заобиколени от развикали се деца, маскираните, като криеха лица и променяха гласовете си, се покланяха на домакинята и се настаняваха в стаята.

— Ах, човек не може да ги познае! Ами Наташа! Вижте, На кого прилича! Наистина прилича на някого. А Едуард Карлич колко е хубав! Не го познах. Пък как танцува! Ах, божичко, и някакъв черкез; наистина, много й прилича на Сонюшка. А тоя пък кой е? Ех, зарадвахте ни! Никита, Ваня, изнесете масите. А пък ние тъй тихо си седяхме!

— Ха-ха-ха!… Я, хусарят, хусарят! Сякаш е момченце, а краката му!… Не мога да го гледам… — чуваха се гласове.

Наташа, любимка на младите Мелюкови, изчезна заедно с тях във вътрешните стаи, дето поискаха тапа, разни халати и мъжки дрехи, които голи момински ръце поемаха от лакея през открехнатата врата. След десет минути цялата младеж от семейство Мелюкови се присъедини към маскираните.

Пелагея Даниловна, която се разпореди да се разчисти място за гостите и да се нагостят господарите и прислугата, се разхождаше между маскираните със сдържана усмивка и без да снема очилата, гледаше отблизо лицата им, но не познаваше никого. Тя не позна не само Ростови и Димлер, но съвсем не можа да познае нито дъщерите си, нито мъжовите си халати и мундири, с който се бяха облекли.

— А тая коя е? — каза тя, като се обърна към гувернантката и се загледа в лицето на дъщеря си, която представяше казански татарин. — Като че е някой от Ростови. Ами вие, господин хусар, в кой полк служите? — попита тя Наташа. — На турчина, на турчина поднеси пестил — рече тя на бюфетчика, който черпеше гостите, — то не е забранено от техния закон.

От време на време, като гледаше чудноватите, но смешни танцови стъпки на танцуващите, които бяха решили, че щом са маскирани, никой няма да ги познае и затуй не се смущаваха, Пелагея Даниловна закриваше лице с кърпичката си и цялото й пълно тяло се друсаше от неудържим добродушен старешки смях.

— Ами моята Сашинет, моята Сашинет! — думаше тя.

След руските танци и хора Пелагея Даниловна събра заедно всички слуги и господари в голям кръг; донесоха един пръстен, въженце и монета от една рубла и почнаха общи игри.

След един час всички костюми се изпомачкаха и развалиха. Изписаните мустаци и вежди се размазаха по изпотените, пламнали и весели лица. Пелагея Даниловна почна да разпознава маскираните, възхищаваше се колко хубаво бяха направени костюмите, колко добре отиваха, особено на госпожиците, и благодари на всички, че така са я развеселили. Поканиха гостите да вечерят в салона, а в залата наредиха угощение за слугите.

— Не, да се врачува в банята, е страшно — каза на вечерята една стара мома, която живееше в Мелюкови.

— Че защо? — попита най-голямата дъщеря на Мелюкови.

— Ами че няма да отидете, за това трябва храброст…

— Аз ще отида — рече Соня.

— Разправете как беше с госпожицата — каза втората Мелюкова.

— Ето как, отишла една госпожица — рече старата мома, — взела един петел, два прибора и седнала както трябва. Поседяла и току чува — изведнъж пристига, със звънци, със звънчета, спира шейна; чува, иде. Влиза, съвсем в човешки образ, същински офицер, пристига и сяда при нея до прибора.

— А! А!… — викна Наташа, като извъртя ужасени очи.

— Но как така, той — приказвал ли е?

— Да, като човек, всичко както трябва, и започнал, започнал да я увещава, а тя трябвало да го задържи с разговор до първи петли; но тя се поуплашила; щом се поуплашила, закрила лице с ръцете си. И той я уловил. Добре, че в това време дотърчали момичетата…

— Е, не ги плашете! — рече Пелагея Даниловна.

— Мамо, ами че вие сама сте врачували… — каза дъщерята.

— А как се врачува в хамбара? — попита Соня.

— Ами на, например сега отиде човек в хамбара и слуша. Каквото се чуе: заковава ли се, чука ли се — лошо, а ако се пресилва жито — на добро е; а случва се…

— Мамо, разкажете, какво ви се случи в хамбара?

Пелагея Даниловна се усмихна.

— Какво ли? Че аз съм забравила… — рече тя. — Нали никой от вас няма да отиде?

— Не, аз ще отида; Пелагея Ивановна, пуснете ме, аз ще отида — каза Соня.

— Добре, щом не се страхуваш.

— Луиза Ивановна, мога ли да отида? — попита Соня?

На пръстен ли играеха или на въженце, или на рубла, или разговаряха както сега — Николай не се отделяше от Соня и я гледаше със съвсем нови очи. Струваше му се, че едва днес за пръв път, благодарение на тия изписани мустаци, напълно я е опознал. Наистина Соня тая вечер беше весела, оживена и хубава, каквато никога дотогава Николай не бе я виждал.

„Ето каква била тя, а аз пък съм глупак!“ — мислеше той, като гледаше блестящите й очи и щастливата, възторжена усмивка, която правеше ямички под мустаците, усмивка, каквато той не бе виждал по-рано.

— Не се страхувам от нищо — каза Соня. — Може ли веднага? — Тя стана. Казаха на Соня де е хамбарът, как трябва да стои мълком и да слуша и й дадоха шубката. Тя я метна на главата си и погледна Николай.

„Каква прелест е това девойче! — помисли той. — За какво съм, си мислил аз досега!“

Соня излезе в коридора, за да отиде в хамбара. Николай бързо тръгна за парадната входна площадка, като каза, че му е горещо. Наистина в къщата бе горещо от струпаните хора.

Вън беше същият неподвижен студ, същият месец, само че бе още по-светло. Светлината беше толкова силна и звездите по снега толкова много, че не ти се искаше да гледаш небето и истинските звезди не се забелязваха. Небето беше черно и тъжно, на земята бе весело.

„Глупак съм аз, глупак! Какво чаках досега?“ — помисли Николай и като изтича през площадката, избиколи ъгъла на къщата по пътечката, която водеше към задната входна площадка. Той знаеше, че Соня ще мине оттук. На половината път бяха наредени грамади дърва с навалял върху им сняг и от тях падаше сянка. През тях и встрани от тях падаха, преплитайки се върху снега и пътечката, сенки от стари голи липи. Пътечката водеше към хамбара. Дървената стена на хамбара и покривът с навалял сняг блестяха на лунната светлина като изрязани от някакъв скъпоценен камък. В градината изпука дърво и отново всичко съвсем затихна. Гърдите вдишваха сякаш не въздух, а някаква вечно млада сила и радост.

От задната площадка затропаха по стъпалата нозе, звънливо изскриптя последното стъпало, на което имаше напластен сняг, и гласът на старата мома каза:

— Право, право по тая пътечка, госпожице. Само не се озъртайте!

— Аз не се страхувам — отговори гласът на Соня и из пътечката, по посока на Николай, заскриптяха, заскимтяха крачката на Соня в тънички пантофки.

Соня вървеше, забулена с шубката си. Беше вече на две крачки от него, когато го видя; и тя също го видя не такъв, какъвто го познаваше и от когото винаги малко се страхуваше. Той беше в женски дрехи, с разчорлени коси и щастлива, нова за Соня усмивка. Соня бързо изтича към него.

„Съвсем различна и все същата“ — помисли Николай, като гледаше лицето и, цялото осветено от лунната светлина. Той пъхна ръце под шубката, която скриваше главата й, прегърна я, притисна я до себе си и я целуна по устните, над които имаше мустаци и от които миришеше на горена тапа. Соня го целуна точно в средата на устните и като измъкна малките си ръчички, хвана го за бузите от двете страни.

— „Соня!… Nicolas!…“ — само това казаха те.

Изтичаха до хамбара и се върнаха, всеки от своята входна площадка.

Глава XI

Пелагея Даниловна Мелюкова, широкая, энергическая женщина, в очках и распашном капоте, сидела в гостиной, окруженная дочерьми, которым она старалась не дать скучать. Они тихо лили воск и смотрели на тени выходивших фигур, когда зашумели в передней шаги и голоса приезжих.

Гусары, барыни, ведьмы, паясы, медведи, прокашливаясь и обтирая заиндевевшие от мороза лица в передней, вошли в залу, где поспешно зажигали свечи. Паяц — Диммлер с барыней — Николаем открыли пляску. Окруженные кричавшими детьми, ряженые, закрывая лица и меняя голоса, раскланивались перед хозяйкой и расстанавливались по комнате.

— Ах, узнать нельзя! А Наташа-то! Посмотрите, на кого она похожа! Право, напоминает кого-то. Эдуард-то Карлыч как хорош! Я не узнала. Да как танцует! Ах, батюшки, и черкес какой-то; право, как идет Сонюшке. Это еще кто? Ну, утешили! Столы-то примите, Никита, Ваня. А мы так тихо сидели!

— Ха-ха-ха!… Гусар-то, гусар-то! Точно мальчик, и ноги!… Я видеть не могу… — слышались голоса.

Наташа, любимица молодых Мелюковых, с ними вместе исчезла в задние комнаты, куда была потребована пробка и разные халаты и мужские платья, которые в растворенную дверь принимали от лакея оголенные девичьи руки. Через десять минут вся молодежь семейства Мелюковых присоединилась к ряженым.

Пелагея Даниловна, распорядившись очисткой места для гостей и угощениями для господ и дворовых, не снимая очков, с сдерживаемой улыбкой, ходила между ряжеными, близко глядя им в лица и никого не узнавая. Она не узнавала не только Ростовых и Диммлера, но и никак не могла узнать ни своих дочерей, ни тех мужниных халатов и мундиров, которые были на них.

— А это чья такая? — говорила она, обращаясь к своей гувернантке и глядя в лицо своей дочери, представлявшей казанского татарина. — Кажется, из Ростовых кто-то. Ну и вы, господин гусар, в каком полку служите? — спрашивала она Наташу. — Турке-то, турке пастилы подай, — говорила она обносившему буфетчику: — это их законом не запрещено.

Иногда, глядя на странные, но смешные па, которые выделывали танцующие, решившие раз навсегда, что они наряженные, что никто их не узнает и потому не конфузившиеся, — Пелагея Даниловна закрывалась платком, и всё тучное тело ее тряслось от неудержимого доброго, старушечьего смеха. — Сашинет-то моя, Сашинет-то! — говорила она.

После русских плясок и хороводов Пелагея Даниловна соединила всех дворовых и господ вместе, в один большой круг; принесли кольцо, веревочку и рублик, и устроились общие игры.

Через час все костюмы измялись и расстроились. Пробочные усы и брови размазались по вспотевшим, разгоревшимся и веселым лицам. Пелагея Даниловна стала узнавать ряженых, восхищалась тем, как хорошо были сделаны костюмы, как шли они особенно к барышням, и благодарила всех за то, что так повеселили ее. Гостей позвали ужинать в гостиную, а в зале распорядились угощением дворовых.

— Нет, в бане гадать, вот это страшно! — говорила за ужином старая девушка, жившая у Мелюковых.

— Отчего же? — спросила старшая дочь Мелюковых.

— Да не пойдете, тут надо храбрость…

— Я пойду, — сказала Соня.

— Расскажите, как это было с барышней? — сказала вторая Мелюкова.

— Да вот так-то, пошла одна барышня, — сказала старая девушка, — взяла петуха, два прибора — как следует, села. Посидела, только слышит, вдруг едет… с колокольцами, с бубенцами подъехали сани; слышит, идет. Входит совсем в образе человеческом, как есть офицер, пришел и сел с ней за прибор.

— А! А!… — закричала Наташа, с ужасом выкатывая глаза.

— Да как же, он так и говорит?

— Да, как человек, всё как должно быть, и стал, и стал уговаривать, а ей бы надо занять его разговором до петухов; а она заробела; — только заробела и закрылась руками. Он ее и подхватил. Хорошо, что тут девушки прибежали…

— Ну, что пугать их! — сказала Пелагея Даниловна.

— Мамаша, ведь вы сами гадали… — сказала дочь.

— А как это в амбаре гадают? — спросила Соня.

— Да вот хоть бы теперь, пойдут к амбару, да и слушают. Что услышите: заколачивает, стучит — дурно, а пересыпает хлеб — это к добру; а то бывает…

— Мама расскажите, что с вами было в амбаре?

Пелагея Даниловна улыбнулась.

— Да что, я уж забыла… — сказала она. — Ведь вы никто не пойдете?

— Нет, я пойду; Пепагея Даниловна, пустите меня, я пойду, — сказала Соня.

— Ну что ж, коли не боишься.

— Луиза Ивановна, можно мне? — спросила Соня.

Играли ли в колечко, в веревочку или рублик, разговаривали ли, как теперь, Николай не отходил от Сони и совсем новыми глазами смотрел на нее. Ему казалось, что он нынче только в первый раз, благодаря этим пробочным усам, вполне узнал ее. Соня действительно этот вечер была весела, оживлена и хороша, какой никогда еще не видал ее Николай.

«Так вот она какая, а я то дурак!» думал он, глядя на ее блестящие глаза и счастливую, восторженную, из-под усов делающую ямочки на щеках, улыбку, которой он не видал прежде.

— Я ничего не боюсь, — сказала Соня. — Можно сейчас? — Она встала. Соне рассказали, где амбар, как ей молча стоять и слушать, и подали ей шубку. Она накинула ее себе на голову и взглянула на Николая.

«Что за прелесть эта девочка!» подумал он. «И об чем я думал до сих пор!»

Соня вышла в коридор, чтобы итти в амбар. Николай поспешно пошел на парадное крыльцо, говоря, что ему жарко. Действительно в доме было душно от столпившегося народа.

На дворе был тот же неподвижный холод, тот же месяц, только было еще светлее. Свет был так силен и звезд на снеге было так много, что на небо не хотелось смотреть, и настоящих звезд было незаметно. На небе было черно и скучно, на земле было весело.

«Дурак я, дурак! Чего ждал до сих пор?» подумал Николай и, сбежав на крыльцо, он обошел угол дома по той тропинке, которая вела к заднему крыльцу. Он знал, что здесь пойдет Соня. На половине дороги стояли сложенные сажени дров, на них был снег, от них падала тень; через них и с боку их, переплетаясь, падали тени старых голых лип на снег и дорожку. Дорожка вела к амбару. Рубленная стена амбара и крыша, покрытая снегом, как высеченная из какого-то драгоценного камня, блестели в месячном свете. В саду треснуло дерево, и опять всё совершенно затихло. Грудь, казалось, дышала не воздухом, а какой-то вечно-молодой силой и радостью.

С девичьего крыльца застучали ноги по ступенькам, скрыпнуло звонко на последней, на которую был нанесен снег, и голос старой девушки сказал:

— Прямо, прямо, вот по дорожке, барышня. Только не оглядываться.

— Я не боюсь, — отвечал голос Сони, и по дорожке, по направлению к Николаю, завизжали, засвистели в тоненьких башмачках ножки Сони.

Соня шла закутавшись в шубку. Она была уже в двух шагах, когда увидала его; она увидала его тоже не таким, каким она знала и какого всегда немножко боялась. Он был в женском платье со спутанными волосами и с счастливой и новой для Сони улыбкой. Соня быстро подбежала к нему.

«Совсем другая, и всё та же», думал Николай, глядя на ее лицо, всё освещенное лунным светом. Он продел руки под шубку, прикрывавшую ее голову, обнял, прижал к себе и поцеловал в губы, над которыми были усы и от которых пахло жженой пробкой. Соня в самую середину губ поцеловала его и, выпростав маленькие руки, с обеих сторон взяла его за щеки.

— Соня!… Nicolas!… — только сказали они. Они подбежали к амбару и вернулись назад каждый с своего крыльца.