Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Война и мир, –1869 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Първи и втори том

 

Пето издание

Народна култура, София, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Издательство „Художественная литература“

Москва, 1968

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

 

Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾

Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32

Издат. №41 (2616)

Поръчка на печатницата №1265

ЛГ IV

Цена 3,40 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София

Народна култура — София

 

 

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Трети и четвърти том

 

Пето издание

Народна култура, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Тома третий и четвертый

Издателство „Художественная литература“

Москва, 1969

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова

 

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51

Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2

Издат. №42 (2617)

Поръчка на печатницата №1268

ЛГ IV

 

Цена 3,38 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Метаданни

Данни

Година
–1869 (Обществено достояние)
Език
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

История

  1. — Добавяне

XVII

След един часа четирите впрегнати и натоварени Ростови екипажа бяха пред входа. Колите с ранените излизаха една след друга от двора.

Каляската, в която возеха княз Андрей, минавайки край входната площадка, привлече вниманието на Соня, която нагласяваше заедно с едно от момичетата седалката за графинята в нейната грамадна висока карета, докарана пред входа.

— Чия е тая каляска? — попита Соня, като надникна от прозореца на каретата.

— Та нима не знаехте, госпожице? — отговори горничната. — Ранен княз, нощува у нас и ще пътува също с нас.

— Но кой е той? Как се казва?

— Ами че предишният наш годеник, княз Болконски! — отговори с въздишка горничната. — Казват, че бил на умиране.

Соня изскочи от каретата и отърча при графинята. Облечена вече за път, с шал и шапка, уморена, графинята се разхождаше из салона, очаквайки домашните си, за да поседят при затворени врати и да се помолят преди тръгване. Наташа не беше в стаята.

— Maman — каза Соня, — княз Андрей е тук, ранен, на умиране. Пътува с нас.

Графинята уплашено отвори очи, хвана Соня за ръката и се озърна.

— Наташа? — промълви тя.

В първия миг и за Соня, и за графинята това известие имаше само едно значение. Те познаваха своята Наташа и ужасът — какво ще стане с нея, като научи това, заглушаваше у тях всяко съчувствие към човека, когото и двете обичаха.

— Наташа още не знае; но той пътува с нас — каза Соня.

— Казваш, на умиране?

Соня кимна.

Графинята прегърна Соня и заплака.

„Господните пътища са незнайни!“ — помисли тя, като усещаше, че във всичко, което ставаше сега, почваше да прозира криещата се по-рано от хорските очи всемогъща ръка.

— Е, мамо, всичко е готово. За какво говорите?… — попита с оживено лице Наташа, която влезе тичешком в стаята.

— За нищо — каза графинята. — Щом е готово, да тръгваме. — И графинята се наведе над чантичката си, за да скрие разстроеното си лице. Соня прегърна Наташа и я целуна.

Наташа я погледна въпросително.

— Какво правиш? Какво се е случило?

— Нищо… не…

— Нещо много лошо за мене ли?… Какво? — питаше чувствителната Наташа.

Соня въздъхна и не отговори нищо. Графът, Петя, m-me Schoss, Мавра Кузминишна, Василич влязоха в салона и след като затвориха вратите, всички седнаха и мълчаливо, без да се гледат един друг, поседяха няколко секунди.

Пръв стана графът и като въздъхна високо, почна да се кръсти пред иконата. Всички направиха същото. След това графът почна да прегръща Мавра Кузминишна и Василич, които оставаха в Москва, и в същото време, когато те хващаха ръката му и го целуваха по рамото, той ги потупваше леко по гърба и им повтаряше нещо неясно, ласкаво-успокоително. Графинята влезе в стаята с иконите и Соня я намери там, коленичила пред останалите на стената отделни икони. (Най-скъпите поради семейните предания икони носеха със себе си.)

На входната площадка и в двора слугите, които заминаваха, въоръжени от Петя с кинжали и саби, с пъхнати в ботушите панталони и пристегнати с каиши и пояси, се сбогуваха с ония, които оставаха.

Както винаги при заминаване много неща бяха забравени и ненатъкмени както трябва и доста дълго двама лакеи стояха от двете страни на отворената вратичка и стъпалцата на каретата, готови да поемат и настанят графинята, докато прислужничките тичаха с възглавнички и вързопчета от къщата до каретата, до каляската, до бричката и обратно.

— Винаги всичко ще изпозабравят! — каза графинята. — Ти нали знаеш, че аз не мога да седя тъй. — И Дуняша, стиснала зъби и без да отговаря, с укорно изражение на лицето се втурна в каретата да нарежда наново седалката.

— Ах, тия хора! — рече графът, като заклати глава.

Старият кочияш Ефим, единствен, с когото графинята се решаваше да пътува, седнал високо на капрата си, дори не поглеждаше какво правят зад него. От тридесетгодишния си опит той знаеше, че няма скоро да му кажат: „С Бога напред!“ и че и когато кажат, още два пъти ще го спрат и ще изпратят да донесат забравени неща, че и след това още веднъж ще го спрат и самата графиня ще надникне към него през прозорчето и ще го помоли, за Бога, да кара по-предпазливо по надолнищата. Той знаеше това и затуй по-търпеливо от конете си (особено от левия алест Сокол, който удряше с крак и дъвчейки, мърдаше юздата) очакваше какво ще става. Най-сетне всички насядаха; дигнаха стъпалцата и ги прибраха в каретата, вратичката се затръшна, изпратиха за ковчежето, графинята надникна и каза, каквото трябва. Тогава Ефим бавно свали шапка и почна да се кръсти. Форейторът и всички слуги сториха същото.

— С Бога напред! — каза Ефим, като наложи шапка. — Изтегляй! — Форейторът подкара. Десният от двата задни коня наблегна хамута, високите ресори изпращяха и сандъкът на каретата се олюля. Лакеят скочи в движение на капрата. При излизането от двора върху неравната каменна настилка каретата се тръсна, също тъй се тръснаха и другите екипажи и керванът пое нагоре по улицата. В каретите, каляската и бричката всички се прекръстиха пред насрещната църква. Слугите, които оставаха в Москва, вървяха от двете страни на екипажите, за да ги изпроводят.

Наташа рядко бе изпитвала такова радостно чувство както сега, когато седеше в каретата до графинята и гледаше бавно минаващите край нея стени на оставяната от тях разтревожена Москва. От време на време тя се надвесваше от прозореца и гледаше назад и напред дългия керван с ранени, който вървеше пред тях. Почти пред всички тя съзираше гюрука на каляската на княз Андрей. Не знаеше кой бе вътре и всеки път, като пресмяташе докъде стигат техните каруци, търсеше с поглед тая каляска. Тя знаеше, че каляската е пред всички.

В Кудрино от Никитска, от Пресня, от Подновинское се срещнаха няколко също такива кервана, какъвто беше Ростовият, а по Садовая екипажи и товарни каруци вървяха вече в две редици.

Когато избикаляха Сухарьова кула, Наташа, която любопитно и бързо оглеждаше хората, тръгнали пеши, с коли или коне, изведнъж възкликна радостно и учудено:

— Божичко! Мамо, Соня, погледнете, той!

— Кой? Кой?

— Вижте, честна дума, Безухов! — каза Наташа, като се надвеси от прозореца на каретата и се загледа в един висок, дебел човек с кочияшки кафтан, по вървеж и осанка очевидно преоблечен господар, който отиде под арката на Сухарьова кула заедно с едно жълто голобрадо старче, облечено в мъхест шинел.

— Честна дума, Безухов, в кафтан, с някакво старо момче! Честна дума — каза Наташа, — вижте, вижте!

— Не, не, не е той. Може ли, какви глупости!

— Мамо — викна Наташа, — да ми отрежат главата, ако не е той! Уверявам ви. Спри, спри! — извика тя на кочияша; но кочияшът не можеше да спре, защото от улица Мешчанская излязоха още каруци и екипажи и на Ростови почнаха да викат да тръгват, за да не задържат другите.

Наистина, макар вече много по-далеч, отколкото преди това, всички Ростови видяха Пиер или човек, извънредно приличащ на Пиер, в кочияшки кафтан, който вървеше из улицата с наведена глава и сериозно лице до едно дребно голобрадо старче, наглед лакей. Това старче забеляза надвесеното към него лице от каретата, докосна почтително лакътя на Пиер и му каза нещо, като сочеше каретата. Пиер дълго не можа да разбере какво му казва той, дотолкова, както личеше, бе потънал в мислите си. Най-сетне, когато разбра, погледна нататък, накъдето сочеха, и като позна Наташа, в същия миг, отдавайки се на първото си впечатление, бързо тръгна към каретата. Но след като измина десетина крачки, очевидно си спомни нещо и се спря.

Надничащото от каретата лице на Наташа светеше от насмешлива ласка.

— Пьотр Кирилич, елате де! Ами че ние ви познахме! Това е много чудно! — викаше тя, като му подаваше ръка. — Вие как така? Защо сте тъй?

Пиер хвана подадената ръка и както вървеше (тъй като каретата продължаваше да се движи), несръчно я целуна.

— Какво ви е, графе? — попита с учуден и съчувствуващ глас графинята.

— Какво? Какво? Защо ли? Не ме питайте — отговори Пиер и се извърна да погледне Наташа, чийто светнал, радостен поглед (той усещаше това, без да я гледа) го облъхваше с прелестта си.

— Какво ще правите вие — или оставате в Москва?

Пиер помълча.

— В Москва ли? — рече въпросително той. — Да, в Москва. Довиждане.

— Ах, бих искала да съм мъж и тогава без друго бих останала с вас. Ах, колко е хубаво това! — каза Наташа. — Мамо, позволете ми да остана.

Пиер погледна разсеяно Наташа и щеше да каже нещо, но графинята го пресече:

— Чухме, че сте били в сражението?

— Да, бях — отговори Пиер. — Утре пак ще има сражение… — почна той, но Наташа го прекъсна:

— Но какво ви е, графе? Вие не приличате на себе си…

— Ах, не ме питайте, не ме питайте, и аз нищо не зная. Утре… Но не! Довиждане, довиждане — рече той. — Ужасно време! — И като се дръпна от каретата, отиде на тротоара.

Дълго още Наташа надничаше от прозорчето, светнала към него с ласкава и малко насмешлива, радостна усмивка.

Глава XVII

Во втором часу заложенные и уложенные четыре экипажа Ростовых стояли у подъезда. Подводы с ранеными одна за другой съезжали со двора.

Коляска, в которой везли князя Андрея, проезжая мимо крыльца, обратила на себя внимание Сони, устраивавшей вместе с девушкой сиденья для графини в ее огромной высокой карете, стоявшей у подъезда.

— Это чья же коляска? — спросила Соня, высунувшись в окно кареты.

— А вы разве не знали, барышня? — отвечала горничная. — Князь раненый: он у нас ночевал и тоже с нами едут.

— Да кто это? Как фамилия?

— Самый наш жених бывший, князь Болконский! — вздыхая, отвечала горничная. — Говорят, при смерти.

Соня выскочила из кареты и побежала к графине. Графиня, уже одетая по-дорожному, в шали и шляпе, усталая, ходила по гостиной, ожидая домашних, с тем чтобы посидеть с закрытыми дверями и помолиться перед отъездом. Наташи не было в комнате.

— Maman, — сказала Соня, — князь Андрей здесь, раненый, при смерти. Он едет с нами.

Графиня испуганно открыла глаза и, схватив за руку Соню, оглянулась.

— Наташа? — проговорила она.

И для Сони и для графини известие это имело в первую минуту только одно значение. Они знали свою Наташу, и ужас о том, что будет с нею при этом известии, заглушал для них всякое сочувствие к человеку, которого они обе любили.

— Наташа не знает еще; но он едет с нами, — сказала Соня.

— Ты говоришь, при смерти?

Соня кивнула головой.

Графиня обняла Соню и заплакала.

«Пути господни неисповедимы!» — думала она, чувствуя, что во всем, что делалось теперь, начинала выступать скрывавшаяся прежде от взгляда людей всемогущая рука.

— Ну, мама, все готово. О чем вы?… — спросила с оживленным лицом Наташа, вбегая в комнату.

— Ни о чем, — сказала графиня. — Готово, так поедем. — И графиня нагнулась к своему ридикюлю, чтобы скрыть расстроенное лицо. Соня обняла Наташу и поцеловала ее.

Наташа вопросительно взглянула на нее.

— Что ты? Что такое случилось?

— Ничего… Нет…

— Очень дурное для меня?… Что такое? — спрашивала чуткая Наташа.

Соня вздохнула и ничего не ответила. Граф, Петя, m-me Schoss, Мавра Кузминишна, Васильич вошли в гостиную, и, затворив двери, все сели и молча, не глядя друг на друга, посидели несколько секунд.

Граф первый встал и, громко вздохнув, стал креститься на образ. Все сделали то же. Потом граф стал обнимать Мавру Кузминишну и Васильича, которые оставались в Москве, и, в то время как они ловили его руку и целовали его в плечо, слегка трепал их по спине, приговаривая что-то неясное, ласково-успокоительное. Графиня ушла в образную, и Соня нашла ее там на коленях перед разрозненно по стене остававшимися образами. (Самые дорогие по семейным преданиям образа везлись с собою.)

На крыльце и на дворе уезжавшие люди с кинжалами и саблями, которыми их вооружил Петя, с заправленными панталонами в сапоги и туго перепоясанные ремнями и кушаками, прощались с теми, которые оставались.

Как и всегда при отъездах, многое было забыто и не так уложено, и довольно долго два гайдука стояли с обеих сторон отворенной дверцы и ступенек кареты, готовясь подсадить графиню, в то время как бегали девушки с подушками, узелками из дому в кареты, и коляску, и бричку, и обратно.

— Век свой все перезабудут! — говорила графиня. — Ведь ты знаешь, что я не могу так сидеть. — И Дуняша, стиснув зубы и не отвечая, с выражением упрека на лице, бросилась в карету переделывать сиденье.

— Ах, народ этот! — говорил граф, покачивая головой.

Старый кучер Ефим, с которым одним только решалась ездить графиня, сидя высоко на своих козлах, даже не оглядывался на то, что делалось позади его. Он тридцатилетним опытом знал, что не скоро еще ему скажут «с богом!» и что когда скажут, то еще два раза остановят его и пошлют за забытыми вещами, и уже после этого еще раз остановят, и графиня сама высунется к нему в окно и попросит его Христом-богом ехать осторожнее на спусках. Он знал это и потому терпеливее своих лошадей (в особенности левого рыжего — Сокола, который бил ногой и, пережевывая, перебирал удила) ожидал того, что будет. Наконец все уселись; ступеньки собрались и закинулись в карету, дверка захлопнулась, послали за шкатулкой, графиня высунулась и сказала, что должно. Тогда Ефим медленно снял шляпу с своей головы и стал креститься. Форейтор и все люди сделали то же.

— С богом! — сказал Ефим, надев шляпу. — Вытягивай! — Форейтор тронул. Правый дышловой влег в хомут, хрустнули высокие рессоры, и качнулся кузов. Лакей на ходу вскочил на козлы. Встряхнуло карету при выезде со двора на тряскую мостовую, так же встряхнуло другие экипажи, и поезд тронулся вверх по улице. В каретах, коляске и бричке все крестились на церковь, которая была напротив. Остававшиеся в Москве люди шли по обоим бокам экипажей, провожая их.

Наташа редко испытывала столь радостное чувство, как то, которое она испытывала теперь, сидя в карете подле графини и глядя на медленно подвигавшиеся мимо нее стены оставляемой, встревоженной Москвы. Она изредка высовывалась в окно кареты и глядела назад и вперед на длинный поезд раненых, предшествующий им. Почти впереди всех виднелся ей закрытый верх коляски князя Андрея. Она не знала, кто был в ней, и всякий раз, соображая область своего обоза, отыскивала глазами эту коляску. Она знала, что она была впереди всех.

В Кудрине, из Никитской, от Пресни, от Подновинского съехалось несколько таких же поездов, как был поезд Ростовых, и по Садовой уже в два ряда ехали экипажи и подводы.

Объезжая Сухареву башню, Наташа, любопытно и быстро осматривавшая народ, едущий и идущий, вдруг радостно и удивленно вскрикнула:

— Батюшки! Мама, Соня, посмотрите, это он!

— Кто? Кто?

— Смотрите, ей-богу, Безухов! — говорила Наташа, высовываясь в окно кареты и глядя на высокого толстого человека в кучерском кафтане, очевидно, наряженного барина по походке и осанке, который рядом с желтым безбородым старичком в фризовой шинели подошел под арку Сухаревой башни.

— Ей-богу, Безухов, в кафтане, с каким-то старым мальчиком! Ей-богу, — говорила Наташа, — смотрите, смотрите!

— Да нет, это не он. Можно ли, такие глупости.

— Мама, — кричала Наташа, — я вам голову дам на отсечение, что это он! Я вас уверяю. Постой, постой! — кричала она кучеру; но кучер не мог остановиться, потому что из Мещанской выехали еще подводы и экипажи, и на Ростовых кричали, чтоб они трогались и не задерживали других.

Действительно, хотя уже гораздо дальше, чем прежде, все Ростовы увидали Пьера или человека, необыкновенно похожего на Пьера, в кучерском кафтане, шедшего по улице с нагнутой головой и серьезным лицом, подле маленького безбородого старичка, имевшего вид лакея. Старичок этот заметил высунувшееся на него лицо из кареты и, почтительно дотронувшись до локтя Пьера, что-то сказал ему, указывая на карету. Пьер долго не мог понять того, что он говорил; так он, видимо, погружен был в свои мысли. Наконец, когда он понял его, посмотрел по указанию и, узнав Наташу, в ту же секунду отдаваясь первому впечатлению, быстро направился к карете. Но, пройдя шагов десять, он, видимо, вспомнив что-то, остановился.

Высунувшееся из кареты лицо Наташи сияло насмешливою ласкою.

— Петр Кирилыч, идите же! Ведь мы узнали! Это удивительно! — кричала она, протягивая ему руку. — Как это вы? Зачем вы так?

Пьер взял протянутую руку и на ходу (так как карета. продолжала двигаться) неловко поцеловал ее.

— Что с вами, граф? — спросила удивленным и соболезнующим голосом графиня.

— Что? Что? Зачем? Не спрашивайте у меня, — сказал Пьер и оглянулся на Наташу, сияющий, радостный взгляд которой (он чувствовал это, не глядя на нее) обдавал его своей прелестью.

— Что же вы, или в Москве остаетесь? — Пьер помолчал.

— В Москве? — сказал он вопросительно. — Да, в Москве. Прощайте.

— Ах, желала бы я быть мужчиной, я бы непременно осталась с вами. Ах, как это хорошо! — сказала Наташа. — Мама, позвольте, я останусь. — Пьер рассеянно посмотрел на Наташу и что-то хотел сказать, но графиня перебила его:

— Вы были на сражении, мы слышали?

— Да, я был, — отвечал Пьер. — Завтра будет опять сражение… — начал было он, но Наташа перебила его:

— Да что же с вами, граф? Вы на себя не похожи…

— Ах, не спрашивайте, не спрашивайте меня, я ничего сам не знаю. Завтра… Да нет! Прощайте, прощайте, — проговорил он, — ужасное время! — И, отстав от кареты, он отошел на тротуар.

Наташа долго еще высовывалась из окна, сияя на него ласковой и немного насмешливой, радостной улыбкой.