Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
Епилог
Част първа
I
Минаха седем години след 12-а година. Развълнуваното историческо море на Европа се намести отново в бреговете си. То изглеждаше затихнало, но тайнствените сили, които движат човечеството (тайнствени, защото за нас са неизвестни законите, които определят движението им), продължаваха действието си.
Макар че повърхността на историческото море изглеждаше неподвижна, човечеството се движеше също тъй непрекъснато, както времето. Образуваха се, разпадаха се различни групи от човешки общности; подготвяха се причини за образуване и разлагане на държави и за разместване на народи.
Историческото море не се устремяваше както по-рано с пориви от единия бряг към другия: то кипеше в дълбочините си. Историческите лица не се носеха както по-рано на вълни от единия бряг до другия; сега те сякаш се въртяха на едно място. Историческите лица, които начело на войските отразяваха по-рано движението на масите със заповеди за войни, походи и сражения, сега отразяваха кипящото движение с политически и дипломатически съображения, със закони и трактати…
Тая дейност на историческите лица историците я наричат реакция.
Като описват дейността на тия исторически лица, които според тях бяха причина на онова, което те наричат реакция, историците ги осъждат строго. Всички известни хора от онова време, от Александър и Наполеон до m-me Stael, Фотий, Шелинг, Фихте, Шатобриан и други, минават пред техния строг съд и биват оправдавани или осъждани в зависимост от това дали са съдействували на прогреса, или на реакцията.
Според тяхното описание в Русия през тоя период от време също имало реакция и главният виновник на тая реакция бил Александър I — същият тоя Александър I, който пак по техните описания бе главен виновник за либералните инициативи през царуването си и за спасението на Русия.
В сегашната руска литература, от гимназиста до учения историк, няма човек, който да не е хвърлил своето камъче срещу Александър I за неправилните му постъпки през тоя период на царуването му.
„Той трябваше да постъпи тъй и тъй. В тоя случай — той постъпи добре, в оня — лошо. Той се държа прекрасно в началото на царуването си и през 12-а година, но постъпи зле, като даде конституция на Полша, като създаде Свещения съюз, като даде власт на Аракчеев и насърчаваше Голицин и мистицизма, а след това — насърчаваше Шишков и Фотий. Той постъпи зле, като се занимаваше със строевата работа на армията; той постъпи зле, като разформира Семьоновския полк и т.н.“
Трябва да се изпишат десет коли, за да се изброят всички укори, отправени срещу него от историците въз основа на ония разбирания за доброто на човечеството, които те имат.
Какво означават тия укори?
Същите ония постъпки, за които историците одобряват Александър I — например либералните инициативи през царуването му, борбата с Наполеон, твърдостта, проявена от него в 12-а година, и походът през 13-а година, не произлизат ли от едни и същи извори — условията на произхода му, на възпитанието и живота, които създадоха личността на Александър такава, каквато беше, — от които произлизат и ония постъпки, за които историците го порицават, като например: Свещеният съюз, възстановяването на Полша, реакцията през 20-те години?
Каква е същината на тия укори?
Това, че такова историческо лице като Александър I, лице, което беше на възможно най-високото стъпало на човешката власт и сякаш във фокуса на ослепителната светлина от всичките съсредоточени в него исторически лъчи; лице, което е изложено на най-силните в света влияния на интриги, измами, ласкателства и самоизмами, неразделни от властта; лице, което през всеки миг на живота си чувствува върху си отговорността за всичко, което се върши в Европа, и лице — не измислено, а живо, което като всеки човек има свои лични навици, страсти, стремежи към добро, красота и истина — че това лице преди петдесет години не че не е било добродетелно (историците не го укоряват за това), а не е имало ония възгледи за доброто на човечеството, каквито има сега професорът, който от младини се занимава с наука, тоест с четене на книжки, с лекции и с преписване на тия книжки и лекции в една тетрадка.
Но дори ако се предположи, че преди петдесет години Александър I се е лъгал в схващанията си по това, кое е добро за народите, трябва неволно да се предположи, че след изтичането на известно време и историкът, който съди Александър, също тъй ще излезе, че не е бил прав във възгледите си за това кое е добро за човечеството. Това предположение е още по-естествено и необходимо, защото, като следим развитието на историята, виждаме, че с всяка година, с всеки нов писател се променя схващането за това какво е доброто на човечеството; така че онова, което е изглеждало добро, след десет години се вижда като зло; и обратно. Дори нещо повече — ние намираме в историята, в едно и също време, съвсем противоположни схващания за онова, което е било зло, и за онова, което е било добро: едни смятат дадената на Полша конституция и Свещения съюз за заслуга, а други — за вина на Александър.
За дейността на Александър и Наполеон не може да се каже, че е била полезна или вредна, защото ние не можем да кажем защо тя е полезна и защо вредна. Ако тая дейност не се харесва на някого, тя не му се харесва само защото не съвпада с неговите ограничени понятия за онова, кое е добро. И дори да ми се струва, че добро е било да се запази в 12-а година домът на баща ми в Москва или славата на руските войски, или процъфтяването на Петербургския или другите университети, или свободата на Полша, или могъществото на Русия, или равновесието на Европа, или известен род европейска просвета — прогрес, аз трябва да призная, че дейността на всяко историческо лице е имала освен тия цели и други, още по-общи и недостъпни за мене цели.
Но да речем, че тъй наречената наука има възможност да примири всички противоречия и има неизменно мерило за добро и лошо за историческите лица и събития.
Да речем, че Александър е могъл да направи всичко иначе. Да речем, че можеше, по предписание на ония, които го обвиняват, на ония, които преподават науката за крайната цел на човешкото движение, да издава нареждания по оная програма за народност, свобода, равенство и прогрес (друга май че няма), която биха му дали сегашните му обвинители. Да речем, че тая програма би била възможна и съставена и че Александър би действувал по нея. Но какво би станало тогава с дейността на всички тия хора, които са противодействували на тогавашната насока на правителството — с дейността, която според историците е добра и полезна? Тая дейност нямаше да я има; нямаше да има живот; нищо нямаше да има.
Ако допуснем, че човешкият живот може да се управлява от разума, възможността за живот ще се унищожи.
Эпилог
Часть первая
Глава I
Прошло семь лет после 12-го года. Взволнованное историческое море Европы улеглось в свои берега. Оно казалось затихшим; но таинственные силы, двигающие человечество (таинственные потому, что законы, определяющие их движение, неизвестны нам), продолжали свое действие.
Несмотря на то, что поверхность исторического моря казалась неподвижною, так же непрерывно, как движение времени, двигалось человечество. Слагались, разлагались различные группы людских сцеплений; подготовлялись причины образования и разложения государств, перемещений народов.
Историческое море, не как прежде, направлялось порывами от одного берега к другому: оно бурлило в глубине. Исторические лица, не как прежде, носились волнами от одного берега к другому; теперь они, казалось, кружились на одном месте. Исторические лица, прежде во главе войск отражавшие приказаниями войн, походов, сражений движение масс, теперь отражали бурлившее движение политическими и дипломатическими соображениями, законами, трактатами…
Эту деятельность исторических лиц историки называют реакцией.
Описывая деятельность этих исторических лиц, бывших, по их мнению, причиною того, что они называют реакцией, историки строго осуждают их. Все известные люди того времени, от Александра и Наполеона до m-me Staël, Фотия, Шеллинга, Фихте, Шатобриана и проч., проходят перед их строгим судом и оправдываются или осуждаются, смотря по тому, содействовали ли они прогрессу или реакции.
В России, по их описанию, в этот период времени тоже происходила реакция, и главным виновником этой реакции был Александр I — тот самый Александр I, который, по их же описаниям, был главным виновником либеральных начинаний своего царствования и спасения России.
В настоящей русской литературе, от гимназиста до ученого историка, нет человека, который не бросил бы своего камушка в Александра I за неправильные поступки его в этот период царствования.
«Он должен был поступить так-то и так-то. В таком случае он поступил хорошо, в таком дурно. Он прекрасно вел себя в начале царствования и во время 12-го года; но он поступил дурно, дав конституцию Польше, сделав Священный Союз, дав власть Аракчееву, поощряя Голицына и мистицизм, потом поощряя Шишкова и Фотия. Он сделал дурно, занимаясь фронтовой частью армии; он поступил дурно, раскассировав Семеновский полк, и т. д.».
Надо бы исписать десять листов для того, чтобы перечислить все те упреки, которые делают ему историки на основании того знания блага человечества, которым они обладают.
Что значат эти упреки?
Те самые поступки, за которые историки одобряют Александра I, — как-то: либеральные начинания царствования, борьба с Наполеоном, твердость, выказанная им в 12-м году, и поход 13-го года, не вытекают ли из одних и тех же источников — условий крови, воспитания, жизни, сделавших личность Александра тем, чем она была, — из которых вытекают и те поступки, за которые историки порицают его, как-то: Священный Союз, восстановление Польши, реакция 20-х годов?
В чем же состоит сущность этих упреков?
В том, что такое историческое лицо, как Александр I, лицо, стоявшее на высшей возможной ступени человеческой власти, как бы в фокусе ослепляющего света всех сосредоточивающихся на нем исторических лучей; лицо, подлежавшее тем сильнейшим в мире влияниям интриг, обманов, лести, самообольщения, которые неразлучны с властью; лицо, чувствовавшее на себе, всякую минуту своей жизни, ответственность за все совершавшееся в Европе, и лицо не выдуманное, а живое, как и каждый человек, с своими личными привычками, страстями, стремлениями к добру, красоте, истине, — что это лицо, пятьдесят лет тому назад, не то что не было добродетельно (за это историки не упрекают), а не имело тех воззрений на благо человечества, которые имеет теперь профессор, смолоду занимающийся наукой, то есть читанием книжек, лекций и списыванием этих книжек и лекций в одну тетрадку.
Но если даже предположить, что Александр I пятьдесят лет тому назад ошибался в своем воззрении на то, что есть благо народов, невольно должно предположить, что и историк, судящий Александра, точно так же по прошествии некоторого времени окажется несправедливым, в своем воззрении на то, что есть благо человечества. Предположение это тем более естественно и необходимо, что, следя за развитием истории, мы видим, что с каждым годом, с каждым новым писателем изменяется воззрение на то, что есть благо человечества; так что то, что казалось благом, через десять лет представляется злом; и наоборот. Мало того, одновременно мы находим в истории совершенно противоположные взгляды на то, что было зло и что было благо: одни данную Польше конституцию и Священный Союз ставят в заслугу, другие в укор Александру.
Про деятельность Александра и Наполеона нельзя сказать, чтобы она была полезна или вредна, ибо мы не можем сказать, для чего она полезна и для чего вредна. Если деятельность эта кому-нибудь не нравится, то она не нравится ему только вследствие несовпадения ее с ограниченным пониманием его о том, что есть благо. Представляется ли мне благом сохранение в 12-м году дома моего отца в Москве, или слава русских войск, или процветание Петербургского и других университетов, или свобода Польши, или могущество России, или равновесие Европы, или известного рода европейское просвещение — прогресс, я должен признать, что деятельность всякого исторического лица имела, кроме этих целей, ещь другие, более общие и недоступные мне цели.
Но положим, что так называемая наука имеет возможность примирить все противоречия и имеет для исторических лиц и событий неизменное мерило хорошего и дурного.
Положим, что Александр мог сделать все иначе. Положим, что он мог, по предписанию тех, которые обвиняют его, тех, которые профессируют знание конечной цели движения человечества, распорядиться по той программе народности, свободы, равенства и прогресса (другой, кажется, нет), которую бы ему дали теперешние обвинители. Положим, что эта программа была бы возможна и составлена и что Александр действовал бы по ней. Что же сталось бы тогда с деятельностью всех тех людей, которые противодействовали тогдашнему направлению правительства, — с деятельностью, которая, по мнению историков, хороша и полезна? Деятельности бы этой не было; жизни бы не было; ничего бы не было.
Если допустить, что жизнь человеческая может управляться разумом, — то уничтожится возможность жизни.