Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
II
През това време освен общото чувство на отчуждение от всички хора Наташа изпитваше особено чувство на отчуждение от членовете на семейството си. Всичките й домашни — баща й, майка й, Соня — й бяха толкова близки, привични, толкова делнични, че всичките им думи и чувства й се струваха оскърбление за оня свят, в който тя живееше напоследък, и тя не само беше равнодушна към тях, но ги гледаше враждебно. Тя чу думите на Дуняша за Пьотр Илич и за някакво нещастие, но не ги разбра.
„Какво нещастие ги е сполетяло, какво нещастие може да бъде? У тях всичко е старо, катадневно и спокойно“ — каза си мислено Наташа.
Когато влезе в залата, баща й бързо излезе от стаята на графинята. Лицето му беше сбърчено и мокро от сълзи. Явно бе, че той беше изскочил от онази стая, за да може свободно да се разридае. Като видя Наташа, той махна с ръце отчаяно и избухна в болезнено конвулсивни хлипания, които изкривиха кръглото му меко лице.
— Пе… Петя… Иди, иди, тя… тя… те вика… — и се разрида като дете, заситни бързо с отслабналите си нозе, отиде до един стол и почти падна върху него, закривайки лице с ръцете си.
Изведнъж сякаш електрически ток мина по цялото същество на Наташа. Нещо страшно болезнено я удари по сърцето. Тя усети страшна болка; стори й се, че нещо в нея се откъсва е, че тя умира. Но след болката тя мигновено почувствува, че е освободена от забраната за живот, която тежеше върху й. Щом видя баща си и чу през вратата страшния, груб вик на майка си, тя мигновено забрави себе си и своята скръб. Отърча при баща си, но той безсилно замаха с ръка, като сочеше вратата за стаята на майка й. Оттам излезе княжна Маря, бледна, с трепереща долна челюст, хвана Наташа за ръката и почна да й приказва нещо. Наташа не я виждаше, нито я чуваше. Тя влезе в стаята с бързи стъпки, спря за миг, като че се бореше със себе си, и изтича при майка си.
Графинята лежеше в креслото, като се изпъваше странно неудобно и удряше глава в стената. Соня и прислужничките я държаха за ръцете.
— Наташа! Наташа!… — викаше графинята. — Не е истина, не е истина… Той лъже… Наташа! — викаше тя и отблъскваше ония, които я обкръжаваха. — Махнете се всички, не е истина! Убили го!… Ха, ха, ха!… Не е истина!
Наташа опря коляно на креслото, наведе се над майка си, прегърна я, дигна я с неочаквана сила, обърна лицето й към себе си и се притисна до нея.
— Мамичко!… Миличка!… Аз съм тук, мила мамичко — шепнеше й тя, без да млъква нито за миг.
Тя не пускаше майка си, бореше се нежно с нея, поиска да дадат възглавници, вода, разкопча и раздра роклята на майка си.
— Мила моя, гълъбче… Мамичко… душичко — шепнеше, без да спира, тя, целуваше главата й, ръцете и лицето и усещаше как неудържимо като ручей течаха сълзите й, гъделичкайки носа и бузите.
Графинята стисна ръката на дъщеря си, затвори очи и за миг затихна. Но изведнъж, с непривична бързина, стана, погледна безсмислено наоколо си и като видя Наташа, почна с все сила да стиска главата й. След това изви към себе си нейното сбърчено от болка лице и дълго го гледа.
— Наташа, ти ме обичаш — рече тя с тих, доверчив шепот. — Наташа, нали няма да ме излъжеш? Нали ще ми кажеш цялата истина?
Наташа я гледаше с изпълнени от сълзи очи и в очите и в лицето й имаше само молба за прошка и обич.
— Миличка, мамичко — повтаряше тя, напрягайки всичките сили на обичта си, за да може някак да поеме върху си излишъка от мъката, която премазваше майка й.
И в безсилната си борба с действителността, като не искаше да вярва, че тя може да живее, когато нейното обично, цъфтящо от живот момче е убито, майката отново се спасяваше от действителността в света на безумието.
Наташа не помнеше как бе минал тоя ден, нощта, следният ден и следната нощ. Тя не спа и не се отделяше от майка си. Обичта на Наташа, упорита и търпелива — не като обяснение, не като утеха, а като призив да живее, — обгръщаше всеки миг и сякаш от всички страни графинята. На третата нощ графинята затихна за няколко минути и Наташа затвори очи, като склони глава върху страничното облегало на креслото. Креватът скръцна, Наташа отвори очи. Графинята бе седнала на кревата и тихо приказваше.
— Колко се радвам, че си дойде. Ти си уморен, искаш ли чай? — Наташа се приближи до нея. — Ти си се разхубавил и си възмъжал — продължи графинята, като хвана дъщеря си за ръката.
— Мамичко, какво приказвате!…
— Наташа, него го няма, няма го вече!… — И като прегърна дъщеря си, графинята за пръв път заплака.
Глава II
Кроме общего чувства отчуждения от всех людей, Наташа в это время испытывала особенное чувство отчуждения от лиц своей семьи. Все свои: отец, мать, Соня, были ей так близки, привычны, так будничны, что все их слова, чувства казались ей оскорблением того мира, в котором она жила последнее время, и она не только была равнодушна, но враждебно смотрела на них. Она слышала слова Дуняши о Петре Ильиче, о несчастии, но не поняла их.
«Какое там у них несчастие, какое может быть несчастие? У них все свое старое, привычное и покойное», — мысленно сказала себе Наташа.
Когда она вошла в залу, отец быстро выходил из комнаты графини. Лицо его было сморщено и мокро от слез. Он, видимо, выбежал из той комнаты, чтобы дать волю давившим его рыданиям. Увидав Наташу, он отчаянно взмахнул руками и разразился болезненно судорожными всхлипываниями, исказившими его круглое, мягкое лицо.
— Пе… Петя… Поди, поди, она… она… зовет… — И он, рыдая, как дитя, быстро семеня ослабевшими ногами, подошел к стулу и упал почти на него, закрыв лицо руками.
Вдруг как электрический ток пробежал по всему существу Наташи. Что-то страшно больно ударило ее в сердце. Она почувствовала страшную боль; ей показалось, что что-то отрывается в ней и что она умирает. Но вслед за болью она почувствовала мгновенно освобождение от запрета жизни, лежавшего на ней. Увидав отца и услыхав из-за двери страшный, грубый крик матери, она мгновенно забыла себя и свое горе. Она подбежала к отцу, но он, бессильно махая рукой, указывал на дверь матери. Княжна Марья, бледная, с дрожащей нижней челюстью, вышла из двери и взяла Наташу за руку, говоря ей что-то. Наташа не видела, не слышала ее. Она быстрыми шагами вошла в дверь, остановилась на мгновение, как бы в борьбе с самой собой, и подбежала к матери.
Графиня лежала на кресле, странно-неловко вытягиваясь, и билась головой об стену. Соня и девушки держали ее за руки.
— Наташу, Наташу!… — кричала графиня. — Неправда, неправда… Он лжет… Наташу! — кричала она, отталкивая от себя окружающих. — Подите прочь все, неправда! Убили!… ха-ха-ха-ха!… неправда!
Наташа стала коленом на кресло, нагнулась над матерью, обняла ее, с неожиданной силой подняла, повернула к себе ее лицо и прижалась к ней.
— Маменька!… голубчик!… Я тут, друг мой. Маменька, — шептала она ей, не замолкая ни на секунду.
Она не выпускала матери, нежно боролась с ней, требовала подушки, воды, расстегивала и разрывала платье на матери.
— Друг мой, голубушка… маменька, душенька, — не переставая шептала она, целуя ее голову, руки, лицо и чувствуя, как неудержимо, ручьями, щекоча ей нос и щеки, текли ее слезы.
Графиня сжала руку дочери, закрыла глаза и затихла на мгновение. Вдруг она с непривычной быстротой поднялась, бессмысленно оглянулась и, увидав Наташу, стала из всех сил сжимать ее голову. Потом она повернула к себе ее морщившееся от боли лицо и долго вглядывалась в него.
— Наташа, ты меня любишь, — сказала она тихим, доверчивым шепотом. — Наташа, ты не обманешь меня? Ты мне скажешь всю правду?
Наташа смотрела на нее налитыми слезами глазами, и в лице ее была только мольба о прощении и любви.
— Друг мой, маменька, — повторяла она, напрягая все силы своей любви на то, чтобы как-нибудь снять с нее на себя излишек давившего ее горя.
И опять в бессильной борьбе с действительностью мать, отказываясь верить в то, что она могла жить, когда был убит цветущий жизнью ее любимый мальчик, спасалась от действительности в мире безумия.
Наташа не помнила, как прошел этот день, ночь, следующий день, следующая ночь. Она не спала и не отходила от матери. Любовь Наташи, упорная, терпеливая, не как объяснение, не как утешение, а как призыв к жизни, всякую секунду как будто со всех сторон обнимала графиню. На третью ночь графиня затихла на несколько минут, и Наташа закрыла глаза, облокотив голову на ручку кресла. Кровать скрипнула. Наташа открыла глаза. Графиня сидела на кровати и тихо говорила.
— Как я рада, что ты приехал. Ты устал, хочешь чаю? — Наташа подошла к ней. — Ты похорошел и возмужал, — продолжала графиня, взяв дочь за руку.
— Маменька, что вы говорите!…
— Наташа, его нет, нет больше! — И, обняв дочь, в первый раз графиня начала плакать.