Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
XVII
Наташа беше по-спокойна, но не по-весела. Тя не само избягваше всички външни условия на радостта: балове, разходки, концерти, театър, но ни веднъж не се смя тъй, че през смеха й да не прозираха сълзи. Тя не можеше да пее. Щом почнеше да се смее или се опиташе да пее насаме, сълзи я задушаваха: сълзи на разкаяние, сълзи от спомени за онова невъзвратимо, чисто време, сълзи на раздразнение, че тъй напразно бе погубила младия си живот, който можеше да бъде толкова щастлив. Особено смехът и пеенето й се струваха кощунство над скръбта й. За кокетство и не помисляше; не беше нужно дори да се въздържа. Тя казваше и чувствуваше, че през това време за нея всички мъже бяха също такива, какъвто беше шутът Настася Ивановна. Вътрешният страж й забраняваше твърдо всяка радост. А и тя нямаше сега всичките предишни жизнени интереси на оня момински, безгрижен, изпълнен с надежди начин на живот. Най-често и най-болезнено си спомняше есенните месеци, лова, вуйчото и коледните празници, прекарани с Nicolas в Отрадное. Какво не би дала да можеше да върне поне един ден от онова време! Но то бе свършено веднъж завинаги. Не бе я излъгало предчувствието тогава, че това състояние на свобода и възприемчивост за всички радости никога вече няма да се върне. Но трябваше да се живее.
Радостно й бе да мисли, че тя не е по-добра, както мислеше по-рано, а по-лоша, и то много по-лоша от всички, от всички в света. Но то беше малко. Тя знаеше това и се питаше: „Какво по-нататък?“ А по-нататък нямаше нищо. Нямаше никаква радост в живота, а животът отминаваше. Наташа явно се стараеше само да не тежи никому и никому да не пречи, но за нея самата — нищо не й трябваше. Тя странеше от всичките си домашни и само с брат си Петя се чувствуваше леко. Обичаше да бъде с него повече, отколкото с другите; и понякога насаме с него се смееше. Тя почти не излизаше от къщи и от ония, които идваха у тях, радваше се само на един човек — на Пиер. Не би могло някой да се държи с нея по-нежно, по-внимателно и в същото време по-сериозно, отколкото се държеше, граф Безухов. Наташа чувствуваше несъзнателно тая нежност на държането му и затуй неговото общество й беше много приятно. Но тя дори не му беше благодарна за нежността: струваше й се, че във всичко хубаво от страна на Пиер няма нищо, което да се дължи на усилие. Струваше й се, че за Пиер е толкова естествено да бъде добър към всички, че в неговата доброта нямаше никаква заслуга. Понякога, когато биваше с Пиер, Наташа забелязваше смущение и неловкост в него, особено когато той се страхуваше да не би нещо в разговора да навее на Наташа тежки спомени. Тя забелязваше това и го отдаваше на неговата обща доброта и стеснителността му, която според нея беше навярно и към другите също такава, каквато към нея. След ония неочаквани думи, че ако би бил свободен, на колене би молил за ръката и любовта й, казани в мига на такова силно вълнение за нея, Пиер никога не говореше на Наташа нищо за чувствата си към нея; и за нея беше очевидно, че тия думи, които толкова я бяха утешили тогава, бяха казани, както се говорят всевъзможни безсмислени думи за утешение на плачещо дете. Не защото Пиер беше женен, но защото Наташа усещаше в най-висока степен между себе си и него оная сила на нравствените прегради, липсата на която усещаше при Курагин — никога не й минаваше през ума, че от нейните отношения с Пиер можеше да излезе не само любов от нейна страна или още по-малко от негова, но дори и оня род нежно приятелство между мъж и жена, което съзнава, че е поетично приятелство, каквито няколко случая тя знаеше.
В края на петрови пости Аграфена Ивановна Белова, отрадненска съседка на Ростови, пристигна в Москва да се поклони на московските светии. Тя предложи на Наташа да пости и Наташа се залови с радост за тая мисъл. Въпреки забраната на докторите да излиза рано сутрин, Наташа настоя да пости и да пости не тъй, както обикновено ставаше в дома на Ростови, тоест да изкарат в къщи три църковни служби, а да пости тъй, както постеше Аграфена Ивановна, тоест цяла седмица, без да пропуска ни една вечерня, утринна или литургия.
На графинята това усърдие на Наташа се хареса; тайно в душата си, след неуспешното медицинско лекуване, тя се надяваше, че молитвата ще й помогне повече от лекарствата, и макар със страх и скришом от доктора, съгласи се с желанието на Наташа и я повери на Белова. Аграфена Ивановна дохождаше в три часа през нощта да събужда Наташа и най-често я намираше, че не спи. Наташа се страхуваше дали ще се събуди навреме за утринната служба. Тя се измиваше набързо и със смирение обличаше най-лошата си рокля и извехтялата пелеринка; потръпвайки от хлад, тя вървеше из пустите улици, осветени прозрачно от утринната зора. По съвета на Аграфена Ивановна Наташа се черкуваше през постите не в тяхната енорийска църква, а в друга, дето според набожната Белова свещеникът водел много строг и възвишен живот. В църквата всякога имаше малко хора; Наташа и Белова заставаха на обикновеното си място пред иконата на Богородица, вдълбана в задната част на левия клирос, и едно ново чувство на смирение пред великото и непостижимото обхващаше Наташа, когато в тоя непривичен за нея утринен час, загледана в черния лик на Божата майка, осветен и от свещите, горящи пред него, и от светлината на утрото, падаща от прозореца, слушаше звуците на службата, които тя разбираше и се мъчеше да следи. Когато ги разбираше, нейното лично чувство с отсенките си се присъединяваше към молитвата й; когато не ги разбираше, беше й още по-сладостно да си мисли, че желанието да разбираш всичко е гордост, че всичко не може да се разбира, че трябва само да вярваш и да се отдаваш Богу, който в тия минути — тя чувствуваше — направляваше душата й. Тя се кръстеше и кланяше и когато не разбираше, ужасяваше се от своята низост и само молеше Бог да й прости за всичко, за всичко и да я пощади. Молитвите, на които най-често се отдаваше тя, бяха молитви на разкаяние. Връщайки се в къщи в ранния утринен час, когато срещаше само зидари, които отиваха на работа, дворници, които метяха улицата, а в къщите всички още спяха, Наташа изпитваше ново за нея чувство — че е възможно да се поправи от пороците си, че е възможен за нея нов, чист живот и щастие.
През цялата седмица, в която водеше тоя живот, това чувство растеше с всеки изминат ден. И щастието да се приобщи към причастието или да се „съобщи“, както й казваше Аграфена Иванова, като си играеше радостно с тая дума, й се струваше толкова голямо, че тя не вярваше да доживее до тая блажена неделя.
Но щастливият ден настъпи и когато Наташа в тая паметна за нея неделя, облечена в бяла муселинена рокля, се върна от причастието, тя за пръв път след много месеци се почувствува спокойна и необременена от живота, който й предстоеше.
Дошлият тоя ден доктор прегледа Наташа и поръча да продължи да взема последните прахове, предписани преди две седмици от него.
— Без друго да продължава да ги взема сутрин и вечер — каза той, явно сам добросъвестно доволен от успеха си. — Само, моля ви се, по-редовно. Бъдете спокойна, графиньо — каза шеговито докторът, като улови сръчно в меката си длан жълтицата, — скоро пак ще запее и залудува. Много, много й помага последното лекарство. Тя много се е освежила.
Графинята погледна ноктите си и плю лекичко за уроки, връщайки се с весело лице в салона.
Глава XVII
Наташа была спокойнее, но не веселее. Она не только избегала всех внешних условий радости: балов, катанья, концертов, театра; но она ни разу не смеялась так, чтобы из-за смеха ее не слышны были слезы. Она не могла петь. Как только начинала она смеяться или пробовала одна сама с собой петь, слезы душили ее: слезы раскаяния, слезы воспоминаний о том невозвратном, чистом времени; слезы досады, что так, задаром, погубила она свою молодую жизнь, которая могла бы быть так счастлива. Смех и пение особенно казались ей кощунством над ее горем. О кокетстве она и не думала ни раза; ей не приходилось даже воздерживаться. Она говорила и чувствовала, что в это время все мужчины были для нее совершенно то же, что шут Настасья Ивановна. Внутренний страж твердо воспрещал ей всякую радость. Да и не было в ней всех прежних интересов жизни из того девичьего, беззаботного, полного надежд склада жизни. Чаще и болезненнее всего вспоминала она осенние месяцы, охоту, дядюшку и святки, проведенные с Nicolas в Отрадном. Что бы она дала, чтобы возвратить хоть один день из того времени! Но уж это навсегда было кончено. Предчувствие не обманывало ее тогда, что то состояние свободы и открытости для всех радостей никогда уже не возвратится больше. Но жить надо было.
Ей отрадно было думать, что она не лучше, как она прежде думала, а хуже и гораздо хуже всех, всех, кто только есть на свете. Но этого мало было. Она знала это и спрашивала себя: «Что ж дальше?» А дальше ничего не было. Не было никакой радости в жизни, а жизнь проходила. Наташа, видимо, старалась только никому не быть в тягость и никому не мешать, но для себя ей ничего не нужно было. Она удалялась от всех домашних, и только с братом Петей ей было легко. С ним она любила бывать больше, чем с другими; и иногда, когда была с ним с глазу на глаз, смеялась. Она почти не выезжала из дому и из приезжавших к ним рада была только одному Пьеру. Нельзя было нежнее, осторожнее и вместе с тем серьезнее обращаться, чем обращался с нею граф Безухов. Наташа бессознательно чувствовала эту нежность обращения и потому находила большое удовольствие в его обществе. Но она даже не была благодарна ему за его нежность; ничто хорошее со стороны Пьера не казалось ей усилием. Пьеру, казалось, так естественно быть добрым со всеми, что не было никакой заслуги в его доброте. Иногда Наташа замечала смущение и неловкость Пьера в ее присутствии, в особенности, когда он хотел сделать для нее что-нибудь приятное или когда он боялся, чтобы что-нибудь в разговоре не навело Наташу на тяжелые воспоминания. Она замечала это и приписывала это его общей доброте и застенчивости, которая, по ее понятиям, таковая же, как с нею, должна была быть и со всеми. После тех нечаянных слов о том, что, ежели бы он был свободен, он на коленях бы просил ее руки и любви, сказанных в минуту такого сильного волнения для нее, Пьер никогда не говорил ничего о своих чувствах к Наташе; и для нее было очевидно, что те слова, тогда так утешившие ее, были сказаны, как говорятся всякие бессмысленные слова для утешения плачущего ребенка. Не оттого, что Пьер был женатый человек, но оттого, что Наташа чувствовала между собою и им в высшей степени ту силу нравственных преград — отсутствие которой она чувствовала с Kyрагиным, — ей никогда в голову не приходило, чтобы из ее отношений с Пьером могла выйти не только любовь с ее или, еще менее, с его стороны, но даже и тот род нежной, признающей себя, поэтической дружбы между мужчиной и женщиной, которой она знала несколько примеров.
В конце Петровского поста Аграфена Ивановна Белова, отрадненская соседка Ростовых, приехала в Москву поклониться московским угодникам. Она предложила Наташе говеть, и Наташа с радостью ухватилась за эту мысль. Несмотря на запрещение доктора выходить рано утром, Наташа настояла на том, чтобы говеть, и говеть не так, как говели обыкновенно в доме Ростовых, то есть отслушать на дому три службы, а чтобы говеть так, как говела Аграфена Ивановна, то есть всю неделю, не пропуская ни одной вечерни, обедни или заутрени.
Графине понравилось это усердие Наташи; она в душе своей, после безуспешного медицинского лечения, надеялась, что молитва поможет ей больше лекарств, и хотя со страхом и скрывая от доктора, но согласилась на желание Наташи и поручила ее Беловой. Аграфена Ивановна в три часа ночи приходила будить Наташу и большей частью находила ее уже не спящею. Наташа боялась проспать время заутрени. Поспешно умываясь и с смирением одеваясь в самое дурное свое платье и старенькую мантилью, содрогаясь от свежести, Наташа выходила на пустынные улицы, прозрачно освещенные утренней зарей. По совету Аграфены Ивановны, Наташа говела не в своем приходе, а в церкви, в которой, по словам набожной Беловой, был священник весьма строгий и высокой жизни. В церкви всегда было мало народа; Наташа с Беловой становились на привычное место перед иконой божией матери, вделанной в зад левого клироса, и новое для Наташи чувство смирения перед великим, непостижимым, охватывало ее, когда она в этот непривычный час утра, глядя на черный лик божией матери, освещенный и свечами, горевшими перед ним, и светом утра, падавшим из окна, слушала звуки службы, за которыми она старалась следить, понимая их. Когда она понимала их, ее личное чувство с своими оттенками присоединялось к ее молитве; когда она не понимала, ей еще сладостнее было думать, что желание понимать все есть гордость, что понимать всего нельзя, что надо только верить и отдаваться богу, который в эти минуты — она чувствовала — управлял ее душою. Она крестилась, кланялась и, когда не понимала, то только, ужасаясь перед своею мерзостью, просила бога простить ее за все, за все, и помиловать. Молитвы, которым она больше всего отдавалась, были молитвы раскаяния. Возвращаясь домой в ранний час утра, когда встречались только каменщики, шедшие на работу, дворники, выметавшие улицу, и в домах еще все спали, Наташа испытывала новое для нее чувство возможности исправления себя от своих пороков и возможности новой, чистой жизни и счастия.
В продолжение всей недели, в которую она вела эту жизнь, чувство это росло с каждым днем. И счастье приобщиться или сообщиться, как, радостно играя этим словом, говорила ей Аграфена Ивановна, представлялось ей столь великим, что ей казалось, что она не доживет до этого блаженного воскресенья.
Но счастливый день наступил, и когда Наташа в это памятное для нее воскресенье, в белом кисейном платье, вернулась от причастия, она в первый раз после многих месяцев почувствовала себя спокойной и не тяготящеюся жизнью, которая предстояла ей.
Приезжавший в этот день доктор осмотрел Наташу и велел продолжать те последние порошки, которые он прописал две недели тому назад.
— Непременно продолжать — утром и вечером, — сказал он, видимо, сам добросовестно довольный своим успехом. — Только, пожалуйста, аккуратнее. Будьте покойны, графиня, — сказал шутливо доктор, в мякоть руки ловко подхватывая золотой, — скоро опять запоет и зарезвится. Очень, очень ей в пользу последнее лекарство. Она очень посвежела.
Графиня посмотрела на ногти и поплевала, с веселым лицом возвращаясь в гостиную.