Лев Толстой
Война и мир (191)

Лев Толстой
Война и мир (191)

V

От Смоленск войските продължиха да отстъпват. Неприятелят вървеше подире им. На 10 август командуваният от княз Андрей полк минаваше по шосето покрай пътя, който водеше за Лѝсие Гори. Повече от три седмици имаше жега и суша. Всеки ден по небето се движеха къдрави облаци и от време на време закриваха слънцето; но привечер пак се разчистваше и слънцето залязваше в сивочервеникава мъгла. Само изобилната роса през нощите освежаваше земята. Непожънатите жита изгаряха и се изронваха. Блатата пресъхнаха. Добитъкът не намираше храна по изгорелите от слънцето ливади и ревеше от глад. Само нощем и в горите, докато не изсъхнеше росата, имаше хладина. Но по пътя, по шосето, по което вървяха войските, дори нощем, дори из горите нямаше хладина. Върху пясъчния прах, натрупан на повече от четвърт аршин на пътя, не се виждаше роса. Щом съмнеше и движението почваше. Обози, артилерия се движеха беззвучно, затънали до главините, а пехотата — до глезените, в мекия, задушаващ, неизстинал през нощта прах. Една част от тоя пясъчен прах се тъпчеше от крака и колела, друга се издигаше и виснеше като облак над войската и пълнеше очите, косите, ушите, ноздрите и най-вече дробовете на хората и животните, които се движеха из тоя път. Колкото повече се издигаше слънцето, толкова повече се дигаше и облакът прах и през тоя ситен, горещ прах можеше направо да се гледа незатуленото от облаци слънце. То приличаше на голямо тъмночервено кълбо. Нямаше вятър и в тая неподвижна атмосфера хората се задушаваха. Хората вървяха, обвързали носове и уста с кърпички. Когато стигнеха в някое село, всички се втурваха към кладенците. Биеха се за вода и я изпиваха чак до калта.

Княз Андрей командуваше полк и се отдаде на уреждането на полка, доброто състояние на войниците си и необходимостта да получава и дава заповеди. Опожаряването на Смоленск и изоставянето му бяха за княз Андрей епоха. Новото чувство на озлобление срещу врага го караше да забрави личната си скръб. Той бе изцяло отдаден на своята полкова работа, беше грижовен към войниците и офицерите си и любезен с тях. В полка го наричаха нашия княз, гордееха се с него и го обичаха. Но беше добър и кротък само със своите полкови хора, с Тимохин и други, с хора съвсем нови и от чужда среда, с хора, които не можеха да знаят и разбират миналото му; но щом се срещнеше с някого от предишните си познати, от щабните, той веднага се наежваше; ставаше злобен, насмешлив и презрителен. Всичко, което имаше връзка със спомена му за миналото, го отблъскваше и затуй в отношенията си с тоя предишен свят той се мъчеше да не бъде поне несправедлив и да изпълнява дълга си.

Наистина княз Андрей виждаше всичко в тъмна, мрачна светлина, особено след като напуснаха Смоленск (който според него можеше и трябваше да бъде защищаван) на 6 август и след като баща му, болен, трябваше да бяга в Москва и да остави на разграбване толкова обичаното, застроено и населено от него Лѝсие Гори; но въпреки това, благодарение на полка, княз Андрей можеше да мисли за други неща, за нещо съвсем независимо от общите въпроси — за своя полк. На 10 август колоната, в която беше неговият полк, стигна наспоред с Лѝсие Гори. Два дни преди това княз Андрей бе получил съобщение, че баща му, синът и сестра му са заминали за Москва. Макар че нямаше какво да прави в Лѝсие Гори, княз Андрей с присъщото му желание да разврежда скръбта си реши, че трябва да се отбие в Лѝсие Гори.

Той заповяда да оседлаят коня му и при прехода отиде в бащиното си имение, дето се бе родил и прекарал детинството си. Минавайки край езерото, дето всякога имаше десетки селянки, които си приказваха, като удряха с бухалки и изплакваха прането си, княз Андрей забеляза, че при езерото нямаше никого и откъснатият малък сал, залят наполовина от водата, плуваше накриво посред езерото. Княз Андрей се приближи до будката на пазача. До каменните порти нямаше никого и вратата беше отворена. Пътечките в градината бяха вече тревясали и телета и коне се разхождаха из английския парк. Княз Андрей се приближи до оранжерията; стъклата бяха изпочупени, а дръвчетата в качета — някои съборени, други изсъхнали. Той извика по име Тарас, градинаря. Никой не се обади. Като избиколи оранжерията откъм площадката пред нея, той видя, че дървеният стобор с резба беше целият изпочупен, сливите обрани и клоните изпокършени. Старият селянин (княз Андрей го виждаше при портите още от детинството си) седеше на зелената пейка и плетеше цървули от лико.

Той беше глух и не бе чул пристигането на княз Андрей. Седеше на пейката, на която обичаше да седи старият княз, и наоколо му по клоните на окършена и изсъхнала магнолия бе провесено лико.

Княз Андрей се приближи до къщата. В старата градина бяха отсечени няколко липи, една пъстра кобила с конче се разхождаше между розите току до къщата. Къщата беше със заковани капаци. Долу един прозорец беше отворен. Едно момченце видя княз Андрей и отърча в къщата.

Алпатич, изпратил семейството си, бе останал сам в Лѝсие Гори; той си седеше в къщи и четеше житията. Щом узна, че е пристигнал княз Андрей, той, с очила на носа и като се закопчаваше, излезе от къщи, бързо се приближи до княза и без да каже нещо, заплака, целувайки княз Андрей по коляното.

След това се извърна, ядосан от слабостта си, и почна да му докладва за положението. Всичко ценно и скъпо беше пренесено в Богучарово. Житото, към сто четвъртини, също било пренесено; сеното и летницата, извънредно изобилната, както казваше Алпатич, тазгодишна реколта, били окосени още зелени от войската. Селяните са разсипани, някои също заминали за Богучарово, малък брой останали.

Княз Андрей не го доизслуша и попита кога са заминали баща му и сестра му, като разбираше кога са заминали за Москва. Алпатич отговори, смятайки, че го питат за заминаването в Богучарово, че са заминали на седми, и пак се разпростря за домакинските работи, като питаше за нареждания.

— Ще заповядате ли да давам овес на командите срещу разписка? Останали ни са още шестстотин четвъртини — попита Алпатич.

„Какво да му отговоря?“ — мислеше княз Андрей, загледан в лъсналата от слънцето плешива глава на стареца, и четеше по изражението на лицето му съзнанието, че самият той разбира ненавременността на тия въпроси, но пита само тъй, за да заглуши скръбта си.

— Да, давай им — рече той.

— Ако сте благоволили да забележите безредие в градината — каза Алпатич, — невъзможно беше да се предотврати: дойдоха три полка и нощуваха, особено — драгуните. Аз записах чина и званието на командира, за да подам оплакване.

— Но какво ще правиш ти? Ще останеш ли, ако неприятелят дойде? — попита го княз Андрей.

Алпатич обърна лице към княз Андрей и го погледна; и изведнъж дигна ръка нагоре с тържествен жест.

— Той е моят покровител, да бъде неговата воля! — рече той.

Тълпа селяни и хора от прислугата вървяха из ливадата и се приближаваха, към княз Андрей със свалени шапки.

— Е, сбогом! — каза княз Андрей, като се приведе към Алпатич. — Замини и ти, откарай, каквото можеш, и заповядай на хората да отидат в именията край Рязан или край Москва. — Алпатич се притисна до крака му и зарида. Княз Андрей го отстрани предпазливо, бутна коня и препусна галоп надолу из алеята.

На площадката пред оранжерията все тъй безучастна, като муха върху лицето на скъп мъртвец, седеше старецът и почукваше по калъпа на цървула, а две момиченца, понесли в полите си сливи, които бяха набрали от дръвчетата в оранжерията, тичаха оттам и се натъкнаха на княз Андрей. Като видя младия господар, по-голямото момиченце с изписана уплаха на лицето хвана по-малката си другарка за ръката и заедно с нея се скриха зад една бреза, без да успеят да съберат изпопадалите зелени сливи.

Княз Андрей се извърна подплашено-бързо от тях, страхувайки се да им покаже, че ги е видял. Дожаля му за хубавичкото уплашено момиченце. Той се боеше да го погледне и в същото време непреодолимо му се искаше да го погледне. Ново, радостно и успокоително чувство го обзе, когато, гледайки тия момиченца, разбра съществуването на други, съвсем чужди нему, но също тъй законни човешки интереси, както ония, които занимаваха него. Тия момиченца очевидно страстно желаеха едно нещо — да си занесат и доизядат тия зелени сливи и да не бъдат заловени, и княз Андрей заедно с тях искаше те да успеят в тая работа. Той не можа да се сдържи да не ги погледне още веднъж. Като помислиха, че са вече в безопасност, те изскочиха от скривалището си, запискаха нещо с тънички гласчета и придържайки полите си, весело и бързо отърчаха по тревата на ливадата със загорелите си боси крачета.

След като излезе от прашния район на шосето, по което се движеха войските, княз Андрей се поободри. Но малко по-нататък от Лѝсие Гори той пак тръгна по шосето и настигна полка си при почивката, до бента на неголямо езеро. Беше към два часа след обяд. Слънцето, червено кълбо сред прах, печеше непоносимо и гореше гърба през черния сюртук. Прахът, все същият, висеше неподвижно над глъчката от зашумелите спрени войски. Нямаше вятър. Когато минаваше по насипа на бента, мирис на тиня и хладина от езерото лъхна княз Андрей. Поиска му се да се окъпе във водата, колкото и нечиста да беше тя. Той погледна езерото, отдето идеха викове и висок смях. Личеше, че малкото мътно, зеленясало езеро се е подигнало на около две четвърти аршин и заливаше насипа, защото беше пълно с човешки, войнишки, голи, движещи се в него бели тела, които имаха керемиденочервени ръце, лица и шии. Цялото това голо, бяло човешко месо с висок смях и провиквания се движеше насам-нататък в тая мръсна локва като шарани, натъпкани в кофа. От това боричкане лъхаше на веселие и затуй беше особено тъжно.

Един млад рус войник — княз Андрей го знаеше — от трета рота, с ремъче под прасеца, се кръстеше и отстъпваше назад, за да може хубавичко да се засили и да се цамбурне във водата; друг един, черен, винаги рошав унтерофицер, до кръста във водата, потръпвайки с мускулестата си снага, сумтеше радостно, като обливаше главата си със своите черни до китките ръце. Чуваше се как хората се пляскат един друг, пищят и се провикват.

По бреговете, по насипа, в езерото — навред имаше бяло, здраво, мускулесто месо. Офицерът Тимохин, с червено носле, се бършеше върху насипа с пешкир и се засрами, когато видя княза, но реши да се обърне към него.

— Хубаво е, ваше сиятелство, да бяхте благоволили! — рече той.

— Мръсно — каза княз Андрей, като се намръщи.

— Ей сега ще очистим за вас. — И още необлечен, Тимохин отърча да чисти.

— Князът иска.

— Кой? Нашият княз ли? — обадиха се гласове и всички така забързаха, че княз Андрей едва успя да ги успокои. Той реши, че ще е по-добре да се полее в сайванта.

„Месо, тяло, chair a canon^[1]!“ — мислеше той, гледайки голото си тяло, и потръпваше не толкова от хлад, колкото от едно непроумявано за самия него отвращение и ужас от гледката на този грамаден брой тела, които се плискаха в калното езеро.

На 7 август княз Багратион от Михайловка, на Смоленския път, дето беше спрял, писа следното:

„Уважаеми господин графе Алексей Андреевич,“

(Той пишеше на Аракчеев, но знаеше, че писмото му ще бъде прочетено от царя и затуй обмисляше, доколкото бе способен, всяка своя дума.)

„Мисля, че министърът вече ви е рапортувал за изоставянето на Смоленск. Боли, мъчно е и цялата армия е в отчаяние, че напразно изоставихме най-важното място. От своя страна аз лично го молих по най-убедителен начин и най-сетне му писах; но нищо не помогна. Кълна ви се в честта си, че Наполеон беше в такъв чувал както никога и можеше да загуби половината си армия и да не превземе Смоленск. Нашите войски се биха и бият както никога. С 15-те хиляди аз се държах повече от 35 часа и ги бих; но той не искаше да остане и 14 часа. Това е срамота и е петно на нашата армия; а той самият, струва ми се, не би трябвало и да живее. Ако ви донася, че загубите са големи — не е истина, може би около 4 хиляди, не повече, но и толкова няма. Ала и десет да са, това е война! Затуй пък неприятелят загуби безброй…

Какво щеше да струва да останем още два дни? Най-малкото те сами щяха да си отидат, тъй като нямаха вода за хората и за конете. Той ми даде дума, че няма да отстъпи, но изведнъж — изпрати диспозиция, че през нощта се оттегля. Така не може да се воюва и ние можем скоро да доведем неприятеля в Москва…

Носи се слух, че вие мислите за мир. Боже опази да сключим мир! След всички жертви и след такива налудничави отстъпления да се сключи мир, значи: да опълчите цяла Русия срещу себе си и всеки от нас ще се срамува да носи мундир. Щом така е тръгнало — трябва да се бием, докато Русия може и докато хората са на крак…

Трябва да командува един, а не двама. Вашият министър може да е добър за министерството; ала като генерал — не лош, но е негоден, а нему е поверена съдбата на цялото наше отечество… Аз наистина полудявам от раздразнение; извинете ме, че пиша тъй дръзко. Очевидно е, че който съветва да се сключи мир и армията да се командува от министъра, не обича царя и желае гибелта на всинца ни. И затуй ви пиша истината: гответе опълчението. Защото министърът по най-майсторски начин води след себе си гостенин в столицата. Голямо подозрение възбужда в цялата армия господин флигеладютантът Волцоген. Казват, че той бил повече човек на Наполеон, отколкото наш, и той съветва министъра за всичко. Аз не само съм учтив с него, но му се подчинявам, като капрал, макар да съм по-стар от него. Това ме боли; но тъй като обичам моя благодетел и господар — подчинявам се. Жално е само за царя, че поверява на такива хора славната армия. Представете си, че чрез нашето отстъпление загубихме от умора и в болниците повече от 15 хиляди души; а ако настъпвахме — това нямаше да го има. Кажете, за Бога, какво ще каже Русия — нашата майка, защо толкова се страхуваме и за какво даваме такова добро и грижливо отечество на негодниците и вдъхваме на всеки поданик омраза и срам? От какво ще се плашим и от кого ще се боим? Не съм аз виновен, че министърът е нерешителен, страхливец, несмислен, бавен и е с всички лоши качества. Цялата армия наистина плаче и всички страшно го ругаят до смърт…“

Глава V

От Смоленска войска продолжали отступать. Неприятель шел вслед за ними. 10-го августа полк, которым командовал князь Андрей, проходил по большой дороге, мимо проспекта, ведущего в Лысые Горы. Жара и засуха стояли более трех недель. Каждый день по небу ходили курчавые облака, изредка заслоняя солнце; но к вечеру опять расчищало, и солнце садилось в буровато-красную мглу. Только сильная роса ночью освежала землю. Остававшиеся на корню хлеба сгорали и высыпались. Болота пересохли. Скотина ревела от голода, не находя корма по сожженным солнцем лугам. Только по ночам и в лесах пока еще держалась роса, была прохлада. Но по дороге, по большой дороге, по которой шли войска, даже и ночью, даже и по лесам, не было этой прохлады. Роса не заметна была на песочной пыли дороги, встолченной больше чем на четверть аршина. Как только рассветало, начиналось движение. Обозы, артиллерия беззвучно шли по ступицу, а пехота по щиколку в мягкой, душной, не остывшей за ночь, жаркой пыли. Одна часть этой песочной пыли месилась ногами и колесами, другая поднималась и стояла облаком над войском, влипая в глаза, в волоса, в уши, в ноздри и, главное, в легкие людям и животным, двигавшимся по этой дороге. Чем выше поднималось солнце, тем выше поднималось облако пыли, и сквозь эту тонкую, жаркую пыль на солнце, не закрытое облаками, можно было смотреть простым глазом. Солнце представлялось большим багровым шаром. Ветра не было, и люди задыхались в этой неподвижной атмосфере. Люди шли, обвязавши носы и рты платками. Приходя к деревне, все бросалось к колодцам. Дрались за воду и выпивали ее до грязи.

Князь Андрей командовал полком, и устройство полка, благосостояние его людей, необходимость получения и отдачи приказаний занимали его. Пожар Смоленска и оставление его были эпохой для князя Андрея. Новое чувство озлобления против врага заставляло его забывать свое горе. Он весь был предан делам своего полка, он был заботлив о своих людях и офицерах и ласков с ними. В полку его называли наш князь, им гордились и его любили. Но добр и кроток он был только с своими полковыми, с Тимохиным и т. п., с людьми совершенно новыми и в чужой среде, с людьми, которые не могли знать и понимать его прошедшего; но как только он сталкивался с кем-нибудь из своих прежних, из штабных, он тотчас опять ощетинивался; делался злобен, насмешлив и презрителен. Все, что связывало его воспоминание с прошедшим, отталкивало его, и потому он старался в отношениях этого прежнего мира только не быть несправедливым и исполнять свой долг.

Правда, все в темном, мрачном свете представлялось князю Андрею — особенно после того, как оставили Смоленск (который, по его понятиям, можно и должно было защищать) 6-го августа, и после того, как отец, больной, должен был бежать в Москву и бросить на расхищение столь любимые, обстроенные и им населенные Лысые Горы; но, несмотря на то, благодаря полку князь Андрей мог думать о другом, совершенно независимом от общих вопросов предмете — о своем полку. 10-го августа колонна, в которой был его полк, поравнялась с Лысыми Горами. Князь Андрей два дня тому назад получил известие, что его отец, сын и сестра уехали в Москву. Хотя князю Андрею и нечего было делать в Лысых Горах, он, с свойственным ему желанием растравить свое горе, решил, что он должен заехать в Лысые Горы.

Он велел оседлать себе лошадь и с перехода поехал верхом в отцовскую деревню, в которой он родился и провел свое детство. Проезжая мимо пруда, на котором всегда десятки баб, переговариваясь, били вальками и полоскали свое белье, князь Андрей заметил, что на пруде никого не было, и оторванный плотик, до половины залитый водой, боком плавал посредине пруда. Князь Андрей подъехал к сторожке. У каменных ворот въезда никого не было, и дверь была отперта. Дорожки сада уже заросли, и телята и лошади ходили по английскому парку. Князь Андрей подъехал к оранжерее; стекла были разбиты, и деревья в кадках некоторые повалены, некоторые засохли. Он окликнул Тараса-садовника. Никто не откликнулся. Обогнув оранжерею на выставку, он увидал, что тесовый резной забор весь изломан и фрукты сливы обдерганы с ветками. Старый мужик (князь Андрей видал его у ворот в детстве) сидел и плел лапоть на зеленой скамеечке.

Он был глух и не слыхал подъезда князя Андрея. Он сидел на лавке, на которой любил сиживать старый князь, и около него было развешено лычко на сучках обломанной и засохшей магнолии.

Князь Андрей подъехал к дому. Несколько лип в старом саду были срублены, одна пегая с жеребенком лошадь ходила перед самым домом между розанами. Дом был заколочен ставнями. Одно окно внизу было открыто. Дворовый мальчик, увидав князя Андрея, вбежал в дом.

Алпатыч, услав семью, один оставался в Лысых Горах; он сидел дома и читал Жития. Узнав о приезде князя Андрея, он, с очками на носу, застегиваясь, вышел из дома, поспешно подошел к князю и, ничего не говоря, заплакал, целуя князя Андрея в коленку.

Потом он отвернулся с сердцем на свою слабость и стал докладывать ему о положении дел. Все ценное и дорогое было отвезено в Богучарово. Хлеб, до ста четвертей, тоже был вывезен; сено и яровой, необыкновенный, как говорил Алпатыч, урожай нынешнего года зеленым взят и скошен — войсками. Мужики разорены, некоторые ушли тоже в Богучарово, малая часть остается.

Князь Андрей, не дослушав его, спросил, когда уехали отец и сестра, разумея, когда уехали в Москву. Алпатыч отвечал, полагая, что спрашивают об отъезде в Богучарово, что уехали седьмого, и опять распространился о делах хозяйства, спрашивая распоряжений.

— Прикажете ли отпускать под расписку командам овес? У нас еще шестьсот четвертей осталось, — спрашивал Алпатыч.

«Что отвечать ему?» — думал князь Андрей, глядя на лоснеющуюся на солнце плешивую голову старика и в выражении лица его читая сознание того, что он сам понимает несвоевременность этих вопросов, но спрашивает только так, чтобы заглушить и свое горе.

— Да, отпускай, — сказал он.

— Ежели изволили заметить беспорядки в саду, — говорил Алпатыч, — то невозмежио было предотвратить: три полка проходили и ночевали, в особенности драгуны. Я выписал чин и звание командира для подачи прошения.

— Ну, что ж ты будешь делать? Останешься, ежели неприятель займет? — спросил его князь Андрей.

Алпатыч, повернув свое лицо к князю Андрею, посмотрел на него; и вдруг торжественным жестом поднял руку кверху.

— Он мой покровитель, да будет воля его! — проговорил он.

Толпа мужиков и дворовых шла по лугу, с открытыми головами, приближаясь к князю Андрею.

— Ну прощай! — сказал князь Андрей, нагибаясь к Алпатычу. — Уезжай сам, увози, что можешь, и народу вели уходить в Рязанскую или в Подмосковную. — Алпатыч прижался к его ноге и зарыдал. Князь Андрей осторожно отодвинул его и, тронув лошадь, галопом поехал вниз по аллее.

На выставке все так же безучастно, как муха на лице дорогого мертвеца, сидел старик и стукал по колодке лаптя, и две девочки со сливами в подолах, которые они нарвали с оранжерейных деревьев, бежали оттуда и наткнулись на князя Андрея. Увидав молодого барина, старшая девочка, с выразившимся на лице испугом, схватила за руку свою меньшую товарку и с ней вместе спряталась за березу, не успев подобрать рассыпавшиеся зеленые сливы.

Князь Андрей испуганно-поспешно отвернулся от них, боясь дать заметить им, что он их видел. Ему жалко стало эту хорошенькую испуганную девочку. Он боялся взглянуть на нее, но вместе с тем ему этого непреодолимо хотелось. Новое, отрадное и успокоительное чувство охватило его, когда он, глядя на этих девочек, понял существование других, совершенно чуждых ему и столь же законных человеческих интересов, как и те, которые занимали его. Эти девочки, очевидно, страстно желали одного — унести и доесть эти зеленые сливы и не быть пойманными, и князь Андрей желал с ними вместе успеха их предприятию. Он не мог удержаться, чтобы не взглянуть на них еще раз. Полагая себя уже в безопасности, они выскочили из засады и, что-то пища тоненькими голосками, придерживая подолы, весело и быстро бежали по траве луга своими загорелыми босыми ножонками.

Князь Андрей освежился немного, выехав из района пыли большой дороги, по которой двигались войска. Но недалеко за Лысыми Горами он въехал опять на дорогу и догнал свой полк на привале, у плотины небольшого пруда. Был второй час после полдня. Солнце, красный шар в пыли, невыносимо пекло и жгло спину сквозь черный сюртук. Пыль, все такая же, неподвижно стояла над говором гудевшими, остановившимися войсками. Ветру не было, В проезд по плотине на князя Андрея пахнуло тиной и свежестью пруда. Ему захотелось в воду — какая бы грязная она ни была. Он оглянулся на пруд, с которого неслись крики и хохот. Небольшой мутный с зеленью пруд, видимо, поднялся четверти на две, заливая плотину, потому что он был полон человеческими, солдатскими, голыми барахтавшимися в нем белыми телами, с кирпично-красными руками, лицами и шеями. Все это голое, белое человеческое мясо с хохотом и гиком барахталось в этой грязной луже, как караси, набитые в лейку. Весельем отзывалось это барахтанье, и оттого оно особенно было грустно.

Один молодой белокурый солдат — еще князь Андрей знал его — третьей роты, с ремешком под икрой, крестясь, отступал назад, чтобы хорошенько разбежаться и бултыхнуться в воду; другой, черный, всегда лохматый унтер-офицер, по пояс в воде, подергивая мускулистым станом, радостно фыркал, поливая себе голову черными по кисти руками. Слышалось шлепанье друг по другу, и визг, и уханье.

На берегах, на плотине, в пруде, везде было белое, здоровое, мускулистое мясо. Офицер Тимохин, с красным носиком, обтирался на плотине и застыдился, увидав князя, однако решился обратиться к нему:

— То-то хорошо, ваше сиятельство, вы бы изволили! — сказал он.

— Грязно, — сказал князь Андрей, поморщившись.

— Мы сейчас очистим вам. — И Тимохин, еще не одетый, побежал очищать.

— Князь хочет.

— Какой? Наш князь? — заговорили голоса, и все заторопились так, что насилу князь Андрей успел их успокоить. Он придумал лучше облиться в сарае.

«Мясо, тело, chair à canon!»^[1] — думал он, глядя и на свое голое тело, и вздрагивая не столько от холода, сколько от самому ему непонятного отвращения и ужаса при виде этого огромного количества тел, полоскавшихся в грязном пруде.

7-го августа князь Багратион в своей стоянке Михайловке на Смоленской дороге писал следующее:

«Милостивый государь граф Алексей Андреевич.

(Он писал Аракчееву, но знал, что письмо его будет прочтено государем, и потому, насколько он был к тому способен, обдумывал каждое свое слово.)

Я думаю, что министр уже рапортовал об оставлении неприятелю Смоленска. Больно, грустно, и вся армия в отчаянии, что самое важное место понапрасну бросили. Я, с моей стороны, просил лично его убедительнейшим образом, наконец и писал; но ничто его не согласило. Я клянусь вам моею честью, что Наполеон был в таком мешке, как никогда, и он бы мог потерять половину армии, но не взять Смоленска. Войска наши так дрались и так дерутся, как никогда. Я удержал с 15 тысячами более 35-ти часов и бил их; но он не хотел остаться и 14-ти часов. Это стыдно, и пятно армии нашей; а ему самому, мне кажется, и жить на свете не должно. Ежели он доносит, что потеря велика, — неправда; может быть, около 4 тысяч, не более, но и того нет. Хотя бы и десять, как быть, война! Но зато неприятель потерял бездну…

Что стоило еще оставаться два дни? По крайней мере, они бы сами ушли; ибо не имели воды напоить людей и лошадей. Он дал слово мне, что не отступит, но вдруг прислал диспозицию, что он в ночь уходит. Таким образом воевать не можно, и мы можем неприятеля скоро привести в Москву…

Слух носится, что вы думаете о мире. Чтобы помириться, боже сохрани! После всех пожертвований и после таких сумасбродных отступлений — мириться: вы поставите всю Россию против себя, и всякий из нас за стыд поставит носить мундир. Ежели уже так пошло — надо драться, пока Россия может и пока люди на ногах…

Надо командовать одному, а не двум. Ваш министр, может, хороший по министерству; но генерал не то что плохой, но дрянной, и ему отдали судьбу всего нашего Отечества… Я, право, с ума схожу от досады; простите мне, что дерзко пишу. Видно, тот не любит государя и желает гибели нам всем, кто советует заключить мир и командовать армиею министру. Итак, я пишу вам правду: готовьте ополчение. Ибо министр самым мастерским образом ведет в столицу за собою гостя. Большое подозрение подает всей армии господин флигель-адъютант Вольцоген. Он, говорят, более Наполеона, нежели наш, и он советует все министру. Я не токмо учтив против него, но повинуюсь, как капрал, хотя и старее его. Это больно; но, любя моего благодетеля и государя, — повинуюсь. Только жаль государя, что вверяет таким славную армию. Вообразите, что нашею ретирадою мы потеряли людей от усталости и в госпиталях более 15 тысяч; а ежели бы наступали, того бы не было. Скажите ради бога, что наша Россия — мать наша — скажет, что так страшимся и за что такое доброе и усердное Отечество отдаем сволочам и вселяем в каждого подданного ненависть и посрамление. Чего трусить и кого бояться? Я не виноват, что министр нерешим, трус, бестолков, медлителен и все имеет худые качества. Вся армия плачет совершенно и ругают его насмерть…»