Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Война и мир, –1869 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Първи и втори том

 

Пето издание

Народна култура, София, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Издательство „Художественная литература“

Москва, 1968

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

 

Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾

Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32

Издат. №41 (2616)

Поръчка на печатницата №1265

ЛГ IV

Цена 3,40 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София

Народна култура — София

 

 

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Трети и четвърти том

 

Пето издание

Народна култура, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Тома третий и четвертый

Издателство „Художественная литература“

Москва, 1969

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова

 

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51

Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2

Издат. №42 (2617)

Поръчка на печатницата №1268

ЛГ IV

 

Цена 3,38 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Метаданни

Данни

Година
–1869 (Обществено достояние)
Език
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

История

  1. — Добавяне

XI

Един час след това Дуняша дойде при княжната да й съобщи, че е дошъл Дрон и че всички селяни, по заповед на княжната, са се събрали до хамбара и искали да говорят с господарката.

— Ами че аз съвсем не съм ги викала — каза княжна Маря, — аз само казах на Дронушка да им раздаде жито.

— Само, за Бога, господарко-княжна, заповядайте да ги изпъдят и не отивайте при тях. Всичко е измама — каза Дуняша, — пък щом си дойде Яков Алпатич, ще тръгнем… но вие недейте…

— Че каква измама? — попита учудено княжната.

— Аз си знам, но вие само ме послушайте, за Бога. Ето на, попитайте и бавачката. Разправят, че не са съгласни да заминават по ваша заповед.

— Ти нещо наопаки приказваш. Та аз никога не съм заповядвала да заминават… — каза княжна Маря. — Повикай Дронушка.

Дрон дойде и потвърди думите на Дуняша: селяните дошли по заповед на княжната.

— Но аз никога не съм ги викала — каза княжната. — Сигурно ти не си им предал както трябва. Аз казах само да им дадеш жито.

Дрон въздъхна, без да отговори.

— Ако заповядате, те ще си отидат — рече той.

— Не, не, аз ще отида при тях — каза княжна Маря.

Въпреки увещанията на Дуняша и на бавачката да не отива, княжна Маря излезе на входната площадка. Дронушка, Дуняша, бавачката и Михаил Иванич вървяха след нея.

„Навярно те мислят, че им предлагам жито, за да останат по къщята си, а пък аз ще замина, като ги изоставя на французите — помисли княжна Маря. — Аз ще им обещая, че ще им давам месечна издръжка в краймосковското ни имение и жилища, уверена съм, че на мое място Andre би направил повече“ — мислеше тя, приближавайки в здрача до множеството, което се бе събрало на мегдана до хамбара.

Множеството се струпа, размърда и шапките бързо се свалиха. Княжна Маря, с наведени очи и препъвайки се в роклята си, отиде близко до тях. Толкова различни стари и млади очи бяха устремени в нея и толкова различни лица имаше, че княжна Маря не виждаше ни едно лице и чувствувайки изведнъж необходимост да говори с всички, не знаеше как да постъпи. Но пак съзнанието, че е представителка на баща си и брат си, й придаде сили и тя смело почна речта си.

— Много ми е драго, че дойдохте — почна княжна Маря, без да дига очи, като чувствуваше колко силно бие сърцето й. — Дронушка ми каза, че войната ви е разорила. Тая скръб е наша скръб и аз няма да пожаля нищо, за да ви помогна. Самата аз заминавам, защото тук е опасно… и неприятелят е близо… защото… Аз ви давам всичко, приятели мои, и ви моля да вземете всичко, всичкото наше жито, за да не бъдете в немотия. А ако са ви казали, че ви давам жито, за да останете тук, това не е истина. Напротив, аз ви моля да заминете с цялото си имущество за нашето краймосковско имение и там аз поемам грижата и ви обещавам, че вие няма да търпите нужда. Ще ви се дадат къщи и жито. — Княжната спря. В тълпата се чуха само въздишки.

— Аз не правя това от себе си — продължи княжната, — правя го от името на покойния си баща, който беше добър господар за вас, и от името на брат си и на неговия син.

Тя пак се спря. Никой не прекъсна мълчанието й.

— Нашата скръб е обща и нека делим всичко по равно. Всичко мое е и ваше — каза тя, като огледа лицата, които бяха насреща й.

Всички очи я гледаха с еднакво изражение, значението на което тя не можеше да разбере. Може би то беше любопитство, може би преданост, благодарност или уплаха и недоверие — във всеки случай изражението на всички лица беше еднакво.

— Много сме доволни от вашите благодеяния, но господарското жито не ни трябва — обади се отзад един глас.

— Но защо? — каза княжната.

Никой не отговори и като огледа множеството, княжна Маря забеляза, че сега всички очи, които срещаха нейните, веднага се навеждаха.

— Но защо не искате? — попита отново тя.

Никой не отговори. На княжна Маря й стана тежко от това мълчание; тя се помъчи да улови нечий поглед.

— Защо не говорите? — обърна се княжната към един старец срещу нея, облегнат на тояжката си. — Кажи, ако мислиш, че трябва още нещо. Аз ще направя всичко — каза тя, като улови погледа му. Но той сякаш се разсърди от това, наведе глава съвсем и рече:

— Какво ще се съгласяваме, не ни трябва жито.

— Какво, да оставим всичко ли? Не сме съгласни… Не сме съгласни… Не даваме съгласие. Ние те жалим, но не даваме съгласие. Замини си сама… — разнесе се от разни страни в тълпата. И отново по всички лица на тая тълпа се изписа едно и също изражение и сега вече несъмнено беше не изражение на любопитство и благодарност, а на озлобена решителност.

— Та вие не сте разбрали правилно — каза княжна Маря с тъжна усмивка. — Защо не искате да заминете? Аз ви обещавам да ви настаня, да ви храня. А тук неприятелят ще ви разсипе…

Но нейният глас бе заглушен от гласовете на тълпата.

— Не даваме съгласие, нека ни разсипе! Не щем да вземем твоето жито, не даваме съгласие!

Княжна Маря пак се помъчи да улови нечий поглед от тълпата, но ни един поглед не бе насочен към нея; очевидно очите им избягваха да я гледат. Стана й чудно и неудобно.

— Гледай ти, хубаво го измислила, върви в робството след нея! Разсипи си къщата, че върви пък се и зароби. Хайде де! Аз, казва, жито ще ви дам! — чуха се гласове от тълпата.

Навела глава, княжна Маря излезе от кръга и тръгна за в къщи. Като повтори на Дрон заповедта си утре да има коне за заминаване, тя си отиде в стаята и остана сама с мислите си.

Глава XI

Через час после этого Дуняша пришла к княжне с известием, что пришел Дрон и все мужики, по приказанию княжны, собрались у амбара, желая переговорить с госпожою.

— Да я никогда не звала их, — сказала княжна Марья, — я только сказала Дронушке, чтобы раздать им хлеба.

— Только ради бога, княжна матушка, прикажите их прогнать и не ходите к ним. Все обман один, — говорила Дуняша, — а Яков Алпатыч приедут, и поедем… и вы не извольте…

— Какой же обман? — удивленно спросила княжна

— Да уж я знаю, только послушайте меня, ради бога. Вот и няню хоть спросите. Говорят, не согласны уезжать по вашему приказанию.

— Ты что-нибудь не то говоришь. Да я никогда не приказывала уезжать… — сказала княжна Марья. — Позови Дронушку.

Пришедший Дрон подтвердил слова Дуняши: мужики пришли по приказанию княжны.

— Да я никогда не звала их, — сказала княжна. — Ты, верно, не так передал им. Я только сказала, чтобы ты им отдал хлеб.

Дрон, не отвечая, вздохнул.

— Если прикажете, они уйдут, — сказал он.

— Нет, нет, я пойду к ним, — сказала княжна Марья

Несмотря на отговариванье Дуняши и няни, княжна Марья вышла на крыльцо. Дрон, Дуняша, няня и Михаил Иваныч шли за нею. «Они, вероятно, думают, что я предлагаю им хлеб с тем, чтобы они остались на своих местах, и сама уеду, бросив их на произвол французов, — думала княжна Марья. — Я им буду обещать месячину в подмосковной, квартиры; я уверена, что André еще больше бы сделав на моем месте», — думала она, подходя в сумерках к толпе, стоявшей на выгоне у амбара.

Толпа, скучиваясь, зашевелилась, и быстро снялись шляпы. Княжна Марья, опустив глаза и путаясь ногами в платье, близко подошла к ним. Столько разнообразных старых и молодых глаз было устремлено на нее и столько было разных лиц, что княжна Марья не видала ни одного лица и, чувствуя необходимость говорить вдруг со всеми, не знала, как быть. Но опять сознание того, что она — представительница отца и брата, придало ей силы, и она смело начала свою речь.

— Я очень рада, что вы пришли, — начала княжна Марья, не поднимая глаз и чувствуя, как быстро и сильно билось ее сердце. — Мне Дронушка сказал, что вас разорила война. Это наше общее горе, и я ничего не пожалею, чтобы помочь вам. Я сама еду, потому что уже опасно здесь и неприятель близко… потому что… Я вам отдаю все, мои друзья, и прошу вас взять все, весь хлеб наш, чтобы у вас не было нужды. А ежели вам сказали, что я отдаю вам хлеб с тем, чтобы вы остались здесь, то это неправда. Я, напротив, прошу вас уезжать со всем вашим имуществом в нашу подмосковную, и там я беру на себя и обещаю вам, что вы не будете нуждаться. Вам дадут и домы и хлеба. — Княжна остановилась. В толпе только слышались вздохи.

— Я не от себя делаю это, — продолжала княжна, — я это делаю именем покойного отца, который был вам хорошим барином, и за брата, и его сына.

Она опять остановилась. Никто не прерывал ее молчания.

— Горе наше общее, и будем делить всё пополам. Все, что мое, то ваше, — сказала она, оглядывая лица, стоявшие перед нею.

Все глаза смотрели на нее с одинаковым выражением, значения которого она не могла понять. Было ли это любопытство, преданность, благодарность, или испуг и недоверие, но выражение на всех лицах было одинаковое.

— Много довольны вашей милостью, только нам брать господский хлеб не приходится, — сказал голос сзади.

— Да отчего же? — сказала княжна.

Никто не ответил, и княжна Марья, оглядываясь по толпе, замечала, что теперь все глаза, с которыми она встречалась, тотчас же опускались.

— Отчего же вы не хотите? — спросила она опять.

Никто не отвечал.

Княжне Марье становилось тяжело от этого молчанья; она старалась уловить чей-нибудь взгляд.

— Отчего вы не говорите? — обратилась княжна к старому старику, который, облокотившись на палку, стоял перед ней. — Скажи, ежели ты думаешь, что еще что-нибудь нужно. Я все сделаю, — сказала она, уловив его взгляд. Но он, как бы рассердившись за это, опустил совсем голову и проговорил:

— Чего соглашаться-то, не нужно нам хлеба.

— Что ж, нам все бросить-то? Не согласны. Не согласны… Нет нашего согласия. Мы тебя жалеем, а нашего согласия нет. Поезжай сама, одна… — раздалось в толпе с разных сторон. И опять на всех лицах этой толпы показалось одно и то же выражение, и теперь это было уже наверное не выражение любопытства и благодарности, а выражение озлобленной решительности.

— Да вы не поняли, верно, — с грустной улыбкой сказала княжна Марья. — Отчего вы не хотите ехать? Я обещаю поселить вас, кормить. А здесь неприятель разорит вас…

Но голос ее заглушали голоса толпы.

— Нет нашего согласия, пускай разоряет! Не берем твоего хлеба, нет согласия нашего!

Княжна Марья старалась уловить опять чей-нибудь взгляд из толпы, но ни один взгляд не был устремлен на нее; глаза, очевидно, избегали ее. Ей стало странно и неловко.

— Вишь, научила ловко, за ней в крепость иди! Дома разори да в кабалу и ступай. Как же! Я хлеб, мол, отдам! — слышались голоса в толпе.

Княжна Марья, опустив голову, вышла из круга и пошла в дом. Повторив Дрону приказание о том, чтобы завтра были лошади для отъезда, она ушла в свою комнату и осталась одна с своими мыслями.