Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори том
Война и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
IV
Като се е отказала от гледището на древните за божественото подчинение волята на народа на един избраник и за подчинението на тая воля на божеството, историята не може да направи и една крачка без противоречие, ако не избере едно от двете: или да се върне към предишното вярване за непосредното участие на божеството в работите на човечеството, или определено да обясни значението на оная сила, която произвежда историческите събития и която се нарича власт.
Да се върне към първото — е невъзможно; вярването е разрушено и затуй трябва да се обясни значението на властта.
Наполеон заповядал да се събере войска и да се тръгне на война. Тая представа до такава степен ни е привична, ние до такава степен сме се сживели с това гледище, че въпросът как така шестстотин хиляди души отиват на война, защото Наполеон бил казал такива и такива думи — ни се струва безсмислен. Той имал власт и затуй онова, което е заповядал, било изпълнено.
Тоя отговор е съвсем задоволителен, ако вярваме, че властта му е била дадена от Бога. Но щом не признаваме това, необходимо е да се определи какво нещо е тая власт на един човек върху другите.
Тая власт не може да бъде непосредствената власт от физическо превъзходство на силното същество над слабото, превъзходство, основано на прилагане или на заплаха от прилагане на физическа сила — каквато е била властта на Херкулес; също така тя не може да бъде основана върху превъзходството на нравствената сила, както мислят в своята душевна простота някои историци, когато казват, че историческите дейци са герои, тоест хора, надарени с особена сила на душата и ума, която се нарича гениалност. Тая власт не може да се основава върху превъзходството на нравствената сила; защото, без да говорим за хората-герои като наполеоновците, за нравствените качества на които мненията са твърде различни, историята ни показва, че нито людовиковците XI, нито метерниховците, които управляваха милиони хора, имаха някакви особени качества на душевна сила, а, напротив, в по-голямата си част бяха нравствено по-слаби от всеки един измежду милионите хора, които те управляваха.
Ако източникът на властта не е нито във физическите, нито в нравствените качества на лицата, които я притежават, очевидно е, че източникът на тая власт трябва да се намира извън лицето — в ония отношения към масите, в които се намира лицето, притежаващо властта.
Тъкмо тъй разбира властта науката за правото, тая разменна каса на историята, която обещава да размени историческото разбиране на властта срещу чисто злато.
Властта е съвкупност от волите на масите, прехвърлена чрез изразеното или мълчаливо съгласие върху избраните от масите управници.
В областта на правната наука, съставена от разсъждения как трябва да се създаде държава и власт, ако всичко това би могло да се създава, всичко това е много ясно; но приложено към историята, това определение на властта изисква разяснения.
Правната наука смята държавата и властта, както древните смятаха огъня, като нещо, което съществува абсолютно. Но за историята държавата и властта са само явления, също както за сегашната физика огънят не е стихия, а явление.
Тъкмо от тая основна разлика в гледищата на историята и на правната наука произлиза, че правната наука може да разкаже подробно как според нея трябва да се уреди властта и какво нещо е властта, която съществува неподвижно извън времето; но тя не може да отговори нищо на историческите въпроси за значението на властта, която се видоизменя с времето.
Ако властта е прехвърлената върху управника съвкупност от воли, Пугачов представител на волите на масите ли е? Ако не, защо пък Наполеон I е представител? Защо Наполеон III, когато го заловиха в Булон, беше престъпник, а след това престъпници бяха ония, които той залови?
При дворцовите революции, в които понякога участвуват двама-трима души, прехвърля ли се също така волята на масите върху новото лице? При международните отношения прехвърля ли се волята на народните маси върху техния завоевател? В 1808 година волята на Рейнския съюз беше ли прехвърлена върху Наполеон? Волята на руските народни маси беше ли прехвърлена върху Наполеон през 1809 година, когато нашите войски отиваха в съюз с французите да воюват срещу Австрия?
На тия въпроси може да се отговори трояко.
Или, първо, да се признае, че волята на масите винаги безусловно се прехвърля на оня или на ония управници, които те са избрали, и затова всяко възникване на нова власт, всяка борба срещу веднъж прехвърлената власт трябва да се разглежда само като нарушение на истинската власт.
Или, второ, да се признае, че волята на масите се прехвърля върху управниците при определени и известни условия и да се покаже, че всички ограничения, сблъсквания и дори премахване на властта произлизат поради неспазване от управниците на условията, при които им е прехвърлена властта.
Или, трето, да се признае, че волята на масите се прехвърля върху управниците условно, но при неизвестни, неопределени условия и че възникването на много власти, тяхната борба и падане произлиза само от по-голямото или по-малкото изпълняване от страна на управниците на ония неизвестни условия, при които волята на масите се прехвърля от едни лица на други.
Тъкмо тъй трояко обясняват историците отношението на масите към управниците.
Едни историци, не разбирайки поради своята душевна простота въпроса за значението на властта, същите тия историци на отделни народи и историци-биографи, за които се спомена по-горе, сякаш признават, че съвкупността от воли на масите се прехвърля върху историческите лица безусловно и затова, като описват някаква отделна власт, тия историци смятат, че същата тая власт е единствена, абсолютна и истинска и че всяка друга сила, която противодействува на тая истинска власт — не е власт, а нарушение на властта — насилие.
Тяхната теория, годна за първобитните и мирни периоди на историята, приложена за сложните и бурни периоди от живота на народите, през които възникват едновременно и се борят помежду си различни власти, има това неудобство, че историкът-легитимист ще доказва, че Конвентът, Директорията и Бонапарт са били само нарушение на властта, а републиканецът и бонапартистът ще доказват — единият, че Конвентът, а другият, че Империята са били истинската власт и че всичко останало е било нарушение на властта. Очевидно е, че като се опровергават по тоя начин взаимно, обясненията за властта на тия историци са годни само за деца в най-ранна възраст.
Признавайки, че това гледище за историята е невярно, друг род историци казват, че властта се основава на условно прехвърляне съвкупността от воли на масите върху управниците и че историческите лица имат власт само при условие, че изпълняват оная програма, която им е предписана чрез мълчаливо съгласие от волята на народа. Но историците не ни казват какви са тия условия или ако казват, постоянно си противоречат един на друг.
Всеки историк, съобразно гледището си за целта на движението на народа, вижда тия условия във величието, богатството, свободата и просветата на гражданите на Франция или на друга държава. Но без да се споменава за противоречието на историците по отношение на тия условия, дори като се допусне, че има обща за всички програма за тия условия, ще видим, че почти винаги историческите факти противоречат на тая теория. Ако условията, при които се прехвърля властта, се заключават в богатството, свободата и просветата на народа, защо людовиковците XIV и йоановците IV спокойно доживяват края на царуването си, а людовиковците XVI и карловците I се наказват със смърт от народите? На тоя въпрос историците отговарят, че дейността на Людовик XIV, която е противна на програмата, се е отразила на Людовик XVI. Но защо тя не се е отразила на Людовик XIV и XV, защо тъкмо тя трябваше да се отрази на Людовик XVI? И какъв е срокът на това отражение? На тия въпроси няма и не може да има отговори. Също тъй слабо се обяснява при това гледище причината на обстоятелството, че няколко столетия съвкупността на волите остава в ръцете на управниците и на техните наследници, а след това изведнъж, за период от петдесет години, се прехвърля върху Конвента, върху Директорията, върху Наполеон, върху Александър, върху Людовик XVIII, отново върху Наполеон, върху Карл X, върху Людовик-Филип, върху републиканското правителство и върху Наполеон III. При обясняването на тия бързи прехвърляния на волите от едно лице върху друго и особено при международните отношения, завоевания и съюзи, тия историци неволно трябва да признаят, че една част от тия явления вече не са правилни прехвърляния на волите, а случайности, които зависят ту от хитрост, ту от грешка или от коварството, или от слабостта на някой дипломат или на монарх, или на партиен ръководител. Тъй че повечето от историческите явления — междуособици, революции и завоевания — се представят от тия историци вече не като резултат от прехвърляне на свободните воли, а като резултат от невярно насочена воля на един или няколко души, тоест пак от нарушения на властта. И затова историческите събития и за тоя род историци са отстъпление от теорията.
Тия историци приличат на оня ботаник, който, разбрал, че някои растения произхождат от семе с по два семедела, би твърдял, че всичко, което расте, расте само като се раздвоява на две листчета; и че палмата и гъбата, и дори дъбът, когато се разклоняват в пълния си растеж и не приличат вече на две листчета, отстъпват от теорията.
Трети историци признават, че волята на масите се прехвърля върху историческите лица условно, но че тия условия са неизвестни за нас. Те казват, че историческите лица имат власт само защото изпълняват прехвърлената им от масите воля.
Но в такъв случай, ако силата, която движи народите, не се крие в историческите лица, а в самите народи, какво е пък значението на тия исторически лица?
Историческите лица, казват тия историци, изразяват чрез себе си волята на масите; дейността на историческите лица представлява дейността на масите.
Но в такъв случай явява се въпросът: цялата дейност ли на историческите, лица е израз на волята на масите или само една страна от нея? Ако цялата дейност на историческите лица е израз на волята на масите, както мислят някои, тогава биографиите на наполеоновци и на екатерини с всичките подробности на придворните интриги ще бъдат израз на живота на народите, което е очевидна безсмислица; ако пък само една страна от дейността на историческите лица е израз на живота на народите, както смятат други мними философи-историци, тогава, за да се определи коя страна от дейността на историческото лице изразява живота на народа, трябва предварително да се знае какво е животът на народа.
Срещу тия мъчнотии историците от тоя род измислят най-неясната, неосезаема и обща абстракция, под която може да се подведе най-голям брой събития, и казват, че целта на движението на човечеството е в тая абстракция. Най-обикновените, приети почти от всички историци, общи абстракции са: свобода, равенство, просвета, прогрес, цивилизация, култура. Поставяйки като цел на движението на човечеството някоя абстракция, историците изучават хората, които са оставили най-много паметници след себе си — царе, министри, пълководци, писатели, реформатори, папи, журналисти, — според това как по тяхно мнение тия лица са съдействували или противодействували на известна абстракция. Но тъй като с нищо не е доказано, че целта на човечеството е свободата, равенството, просветата или цивилизацията и тъй като връзката с управниците и с просветителите на човечеството се основава само на произволното предположение, че съвкупността от волята на масите винаги се прехвърля върху хората, които са по-лични, то и дейността на милионите хора, които се преселват, горят къщи, изоставят земеделието и се избиват едни други, никога не се изразява в описание дейността на десетина лица, които не горят къщи, не се занимават със земеделие и не убиват подобните на себе си.
Историята доказва това на всяка стъпка. Вълнението на западните народи в края на миналия век и стремежът им към изток може ли да се обясни с дейността на людовиковците XIV, XV и XVI, на любовниците им, на министрите им, с живота на Наполеон, Русо, Дидро, Бомарше и другите?
Движението на руския народ на изток, към Казан и Сибир, изразява ли се в подробностите на болезнения характер на Йоан IV и на кореспонденцията му с Курбски?
Движението на народите през време на кръстоносните походи може ли да се обясни с изучаването живота на готфридовците и людовиковците и на техните дами? За нас остава неразбрано движението на народите от запад към изток, без всякаква цел, без предводителство, с тълпа скитници с Петър Пустинника. И още по-неразбрано остава прекратяването на това движение тогава, когато от историческите дейци явно е била поставена разумната и свята цел на походите — освобождението на Ерусалим. Папите, кралете и рицарите подбуждаха народа за освобождаване на светата земя; но народът не отиваше, защото неизвестната причина, която по-рано го подбуждаше към движение, вече не съществуваше. Историята на готфридовците и на минезингерите не може очевидно да включи в себе си живота на народите. И историята на готфридовците и на минезингерите си остана история на готфридовците и на минезингерите, а историята на живота на народите и на техните подбуди си остана непозната.
Историята на писателите и на реформаторите още по-малко може да ни обясни живота на народите.
Историята на културата ще ни обясни подбудите, условията на живот и мислите на писателя или реформатора. Ние ще научим, че Лутер е имал избухлив характер и е държал еди-какви си речи; ще научим, че Русо е бил недоверчив и е писал еди-какви си книги; но няма да научим защо след реформацията народите са се клали и защо през времето на Френската революция хората са се наказвали един друг със смърт.
Ако се съберат заедно двете тия истории, както правят най-новите историци, това ще бъде история на монарсите и на писателите, но не история на живота на народите.
Глава IV
Отрешившись от воззрения древних на божественное подчинение воли народа одному избранному и на подчинение этой воли божеству, история не может сделать ни одного шага без противоречия, не выбрав одного из двух: или возвратиться к прежнему верованию в непосредственное участие божества в делах человечества, или определенно объяснить значение той силы, производящей исторические события, которая называется властью.
Возвратиться к первому невозможно: верованье разрушено, и потому необходимо объяснить значение власти.
Наполеон приказал собрать войска и идти на войну. Представление это до такой степени нам привычно, до такой степени мы сжились с этим взглядом, что вопрос о том, почему шестьсот тысяч человек идут на войну, когда Наполеон сказал такие-то слова, кажется нам бессмысленным. Он имел власть, и потому было исполнено то, что он велел.
Ответ этот совершенно удовлетворителен, если мы верим, что власть дана была ему от бога. Но как скоро мы не признаем этого, необходимо определить, что такое эта власть одного человека над другими.
Власть эта не может быть той непосредственной властью физического преобладания сильного существа над слабым, преобладания, основанного на приложении или угрозе приложения физической силы, — как власть Геркулеса; она не может быть тоже основана на преобладании нравственной силы, как то, в простоте душевной, думают некоторые историки, говоря, что исторические деятели суть герои, то есть люди, одаренные особенной силой души и ума и называемой гениальностью. Власть эта не может быть основана на преобладании нравственной силы, ибо, не говоря о людях-героях, как Наполеоны, о нравственных достоинствах которых мнения весьма разноречивы, история показывает нам, что ни Людовики XI-е, ни Меттернихи, управлявшие миллионами людей, не имели никаких особенных свойств силы душевной, а, напротив, были по большей части нравственно слабее каждого из миллионов людей, которыми они управляли.
Если источник власти лежит не в физических и не в нравственных свойствах лица, ею обладающего, то очевидно, что источник этой власти должен находиться вне лица — в тех отношениях к массам, в которых находится лицо, обладающее властью.
Так точно и понимает власть наука о праве, та самая разменная касса истории, обещающая разменять историческое понимание власти на чистое золото.
Власть есть совокупность воль масс, перенесенная выраженным или молчаливым согласием на избранных массами правителей.
В области науки права, составленной из рассуждений о том, как бы надо было устроить государство и власть, если бы можно было все это устроить, все это очень ясно, но в приложении к истории это определение власти требует разъяснений.
Наука права рассматривает государство и власть, как древние рассматривали огонь, — как что-то абсолютно существующее. Для истории же государство и власть суть только явления, точно так же как для физики нашего времени огонь есть не стихия, а явление.
От этого-то основного различия воззрения истории и науки права происходит то, что наука права может рассказать подробно о том, как, по ее мнению, надо бы устроить власть и что такое есть власть, неподвижно существующая вне времени; но на вопросы исторические о значении видоизменяющейся во времени власти она не может ответить ничего.
Если власть есть перенесенная на правителя совокупность воль, то Пугачев есть ли представитель воль масс? Если не есть, то почему Наполеон I есть представитель? Почему Наполеон III, когда его поймали в Булони, был преступник, а потом были преступники те, которых он поймал?
При дворцовых революциях, в которых участвуют иногда два-три человека, переносится ли тоже воля масс на новое лицо? При международных отношениях переносится ли воля масс народа на своего завоевателя? В 1808-м году воля Рейнского Союза была ли перенесена на Наполеона? Воля массы русского народа была ли перенесена на Наполеона во время 1809 года, когда наши войска в союзе с французами шли воевать против Австрии?
На эти вопросы можно отвечать трояко:
Или 1) признать, что воля масс всегда безусловно передается тому или тем правителям, которых они избрали, и что поэтому всякое возникновение новой власти, всякая борьба против раз переданной власти должна быть рассматриваема только как нарушение настоящей власти.
Или 2) признать, что воля масс переносится на правителей условно под определенными и известными условиями, и показать, что все стеснения, столкновения и даже уничтожения власти происходят от несоблюдения правителями тех условий, под которыми им передана власть.
Или 3) признать, что воля масс переносится на правителей условно, но под условиями неизвестными, неопределенными, и что возникновение многих властей, борьба их и падение происходят только от большего или меньшего исполнения правителями тех неизвестных условий, на которых переносятся воли масс с одних лиц на другие.
Так трояко и объясняют историки отношения масс к правителям.
Одни историки, не понимая, в простоте душевной, вопроса о значении власти, те самые частные и биографические историки, о которых было говорено выше, признают как будто то, что совокупность воль масс переносится на исторические лица безусловно, и потому, описывая какую-нибудь одну власть, эти историки предполагают, что эта самая власть есть одна абсолютная и настоящая, а что всякая другая сила, противодействующая этой настоящей власти, есть не власть, а нарушение власти — насилие.
Теория их, годная для первобытных и мирных периодов истории, в приложении к сложным и бурным периодам жизни народов, во время которых возникают одновременно и борются между собой различные власти, имеет то неудобство, что историк-легитимист будет доказывать, что Конвент, Директория и Бонапарт были только нарушения власти, а республиканец и бонапартист будут доказывать: один, что Конвент, а другой, что Империя была настоящей властью, а что все остальное было нарушение власти. Очевидно, что таким образом, взаимно опровергая друг друга, объяснения власти этих историков могут годиться только для детей в самом нежном возрасте.
Признавая ложность этого взгляда на историю, другой род историков говорит, что власть основана на условной передаче правителям совокупности воль масс и что исторические лица имеют власть только под условиями исполнения той программы, которую молчаливым согласием предписала им воля народа. Но в чем состоят эти условия, историки эти не говорят нам, или если и говорят, то постоянно противоречат один другому.
Каждому историку, смотря по его взгляду на то, что составляет цель движения народа, представляются эти условия в величии, богатстве, свободе, просвещении граждан Франции или другого государства. Но не говоря уже о противоречии историков о том, какие эти условия, допустив даже, что существует одна общая всем программа этих условий, мы найдем, что исторические факты почти всегда противоречат этой теории. Если условия, под которыми передается власть, состоят в богатстве, свободе, просвещении народа, то почему Людовики XIV-e и Иоанны IV-e спокойно доживают свои царствования, а Людовики XVI-e и Карлы I-е казнятся народами? На этот вопрос историки эти отвечают тем, что деятельность Людовика XIV-го, противная программе, отразилась на Людовике XVI-м. Но почему же она не отразилась на Людовике XIV и XV, почему именно она должна была отразиться на Людовике XVI? И какой срок этого отражения? На эти вопросы нет и не может быть ответов. Так же мало объясняется при этом воззрении причина того, что совокупность воль несколько веков не переносится с своих правителей и их наследников, а потом вдруг, в продолжение пятидесяти лет, переносится на Конвент, на Директорию, на Наполеона, на Александра, Людовика XVIII, опять на Наполеона, на Карла X, на Людовика-Филиппа, на республиканское правительство, на Наполеона III. При объяснении этих быстро совершающихся перенесений воль с одного лица на другое и в особенности при международных отношениях, завоеваниях и союзах историки эти невольно должны признать, что часть этих явлении уже не суть правильные перенесения воль, а случайности, зависящие то от хитрости, то от ошибки, или коварства, или слабости дипломата, или монарха, или руководителя партии. Так что большая часть явлений истории — междоусобия, революции, завоевания — представляются этими историками уже не произведениями перенесения свободных воль, а произведением ложно направленной воли одного или нескольких людей, то есть опять нарушениями власти. И потому исторические события и этого рода историками представляются отступлениями от теории.
Историки эти подобны тому ботанику, который, приметив, что некоторые растения выходят из семени в двух долях-листиках, настаивал бы на том, что все, что растет, растет только раздвояясь на два листика; и что пальма, и гриб, и даже дуб, разветвляясь в своем полном росте и не имея более подобия двух листиков, отступают от теории.
Третьи историки признают, что воля масс переносится на исторические лица условно, но что условия эти нам неизвестны. Они говорят, что исторические лица имеют власть только потому, что они исполняют перенесенную на них волю масс.
Но в таком случае, если сила, двигающая народами, лежит не в исторических лицах, а в самих народах, то в чем же состоит значение этих исторических лиц?
Исторические лица, говорят эти историки, выражают собою волю масс; деятельность исторических лиц служит представительницею деятельности масс.
Но в таком случае является вопрос, вся ли деятельность исторических лиц служит выражением воли масс или только известная сторона ее? Если вся деятельность исторических лиц служит выражением воли масс, как то и думают некоторые, то биографии Наполеонов, Екатерин, со всеми подробностями придворной сплетни, служат выражением жизни народов, что есть очевидная бессмыслица; если же только одна сторона деятельности исторического лица служит выражением жизни народов, как то и думают другие мнимо философы-историки, то для того, чтобы определить, какая сторона деятельности исторического лица выражает жизнь народа, нужно знать прежде, в чем состоит жизнь народа.
Встречаясь с этим затруднением, историки этого рода придумывают самое неясное, неосязаемое и общее отвлечение, под которое возможно подвести наибольшее число событий, и говорят, что в этом отвлечении состоит цель движения человечества. Самые обыкновенные, принимаемые почти всеми историками общие отвлечения суть: свобода, равенство, просвещение, прогресс, цивилизация, культура. Поставив за цель движения человечества какое-нибудь отвлечение, историки изучают людей, оставивших по себе наибольшее число памятников, — царей, министров, полководцев, сочинителей, реформаторов, пап, журналистов, — по мере того как все эти лица, по их мнению, содействовали или противодействовали известному отвлечению. Но так как ничем не доказано, чтобы цель человечества состояла в свободе, равенстве, просвещении или цивилизации, и так как связь масс с правителями и просветителями человечества основана только на произвольном предположении, что совокупность воль масс всегда переносится на те лица, которые нам заметны, то и деятельность миллионов людей, переселяющихся, сжигающих дома, бросающих земледелие, истребляющих друг друга, никогда не выражается в описании деятельности десятка лиц, не сжигающих домов, не занимающихся земледелием, не убивающих себе подобных.
История на каждом шагу доказывает это. Брожение народов запада в конце прошлого века и стремление их на восток объясняется ли деятельностью Людовиков XIV-го, XV-го и XVI-го, их любовниц, министров, жизнью Наполеона, Руссо, Дидерота, Бомарше и других?
Движение русского народа на восток, в Казань и Сибирь, выражается ли в подробностях больного характера Иоанна IV-го и его переписки с Курбским?
Движение народов во время крестовых походов объясняется ли изучением Готфридов и Людовиков и их дам? Для нас осталось непонятным движение народов с запада на восток, без всякой цели, без предводительства, с толпой бродяг, с Петром Пустынником. И еще более осталось непонятно прекращение этого движения тогда, когда ясно поставлена была историческими деятелями разумная, святая цель походов — освобождение Иерусалима. Папы, короли и рыцари побуждали народ к освобождению святой земли; но народ не шел, потому что та неизвестная причина, которая побуждала его прежде к движению, более не существовала. История Готфридов и миннезенгеров, очевидно, не может вместить в себя жизнь народов. И история Готфридов и миннезенгеров осталась историей Готфридов и миннезенгеров, а история жизни народов и их побуждений осталась неизвестной.
Еще менее объяснит нам жизнь народов история писателей и реформаторов.
История культуры объяснит нам побуждения, условия жизни и мысли писателя или реформатора. Мы узнаем, что Лютер имел вспыльчивый характер и говорил такие-то речи; узнаем, что Руссо был недоверчив и писал такие-то книжки; но не узнаем мы, отчего после реформации резались народы и отчего во время французской революции казнили друг друга.
Если соединить обе эти истории вместе, как то и делают новейшие историки, то это будут истории монархов и писателей, а не история жизни народов.