Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Война и мир
Първи и втори томВойна и мир
Трети и четвърти том - Оригинално заглавие
- Война и мир, 1865–1869 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Константин Константинов, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 81 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012)
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Първи и втори том
Пето издание
Народна култура, София, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Издательство „Художественная литература“
Москва, 1968
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾
Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32
Издат. №41 (2616)
Поръчка на печатницата №1265
ЛГ IV
Цена 3,40 лв.
ДПК Димитър Благоев — София
Народна култура — София
Издание:
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Трети и четвърти том
Пето издание
Народна култура, 1970
Лев Николаевич Толстой
Война и мир
Тома третий и четвертый
Издателство „Художественная литература“
Москва, 1969
Тираж 300 000
Превел от руски: Константин Константинов
Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова
Редактор на френските текстове: Георги Куфов
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова
Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51
Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2
Издат. №42 (2617)
Поръчка на печатницата №1268
ЛГ IV
Цена 3,38 лв.
ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Година
- 1865–1869 (Обществено достояние)
- Език
- руски
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
VII
Привечер, когато Илагин се сбогува с Николай, Николай беше толкова далеч от къщи, че прие предложението на вуйчото — всичките ловци и кучета да останат за нощуване в неговото, на вуйчото, село Михайловка.
— А ако се отбиете при мене — чиста работа марш! — рече вуйчото — ще бъде още по-добре. Нали виждате, времето е влажно — продължи вуйчото, — ще си починете, ще закараме малката графиня с бричка. — Предложението на вуйчото беше прието; изпратиха един ловец в Отрадное за бричката, а Николай, Наташа и Петя отидоха у вуйчото.
Пет души прислуга, големи и малки, изтичаха на парадната входна площадка да посрещнат господаря си. Десетки жени, стари, големи и малки, надничаха от задната входна площадка да гледат пристигащите ловци. Присъствието на Наташа, жена, господарка, на кон, изостри любопитството на вуйчовата прислуга до такава степен на учудване, че много от тях, без да се стесняват от нея, се приближаваха, гледаха я в очите и пред нея изказваха бележките си за нея, като за показно чудо, което не е човек и не може да чува и разбира какво говорят за него.
— Аринка, я погледни, на една страна седи! Тя седи, а полите й се развяват… Виж, и свирка!
— Божичко, я ножчето!…
— Гледай, татарка!
— Как не си се претърколила?… — каза й най-смелата, като се обърна направо към Наташа.
Вуйчото слезе от коня до входната площадка на своята дървена, потънала в градината къщица и като изгледа слугите си, извика повелително — ония, които нямат работа, да си вървят и да бъде сторено всичко каквото трябва за настаняването на гостите и ловците с кучетата.
Всичко се разтича. Вуйчото сне Наташа, от коня, хвана я за ръка и я поведе по разклатените дъсчени стъпала на площадката. В къщата, неизмазана отвътре, с дървени стени, не беше много чисто — не се виждаше, че целта на хората, които живееха тук, е била да няма петна, но не личеше и изоставеност. В пруста миришеше на пресни ябълки и висяха вълчи и лисичи кожи.
През вестибюла вуйчото заведе гостите си в малка зала със сгъваема маса и махагонови столове, след туй в салона с брезова кръгла маса и диван, а след това в кабинета с окъсан диван, вехт килим и с портретите на Суворов, на бащата и майката на домакина и на него самия във военен мундир. В кабинета силно миришеше на тютюн и на кучета.
В кабинета вуйчото помоли гостите да седнат и да се разположат като у дома си, а той излезе. Ругай с неизчистения си гръб влезе в кабинета и легна на дивана, като почна да се чисти с език и зъби. От кабинета водеше коридор, в който се виждаше параван с продрани завески. Зад завеските се чуваше женски смях и шепот. Наташа, Николай и Петя се съблякоха и седнаха на дивана. Петя се облакъти на ръка и тутакси заспа; Наташа и Николай седяха мълком. Лицата им пламтяха, те бяха много гладни и много весели. Те се погледнаха един друг (след лова, в стаята, Николай вече не смяташе за необходимо да показва пред сестра си своето мъжко превъзходство); Наташа смигна на брат си — и двамата не можаха да се сдържат дълго и се разсмяха звънливо, без да са измислили предлог за смеха си.
След малко влезе вуйчото в казакин[1], сини панталони и къси ботуши. И Наташа почувствува, че същият тоя костюм, в който с учудване и насмешка беше виждала вуйчото в Отрадное, бе истински костюм, който с нищо не беше по-лош от сюртуците и фраковете. И вуйчото беше весел; той не само не се докачи от смеха на брата и сестрата (и през ум не му минаваше, че те могат да се надсмиват на живота му), но сам се присъедини към техния безпричинен смях.
— Виж каква била младата графиня — чиста работа марш! — друга такава не съм виждал! — рече той, подавайки на Ростов една лула с дълъг чибук и с привичен жест, поставяйки между трите си пръста друг, къс, прерязан чибук.
— Цял ден язди, също като мъж, а сякаш нищо не е било!
Наскоро след вуйчото отвори вратата — според звука на нозете — очевидно боса прислужница и в стаята влезе с голяма наредена табла в ръце пълна, румена, хубава, към четиридесетгодишна жена с двойна брадичка и пълни румени устни. Тя с гостоприемна важност и приветливост в очите и във всяко движение огледа гостите и с любезна усмивка почтително им се поклони. Макар че беше пълна повече от обикновено, поради което трябваше да изпъчва напред гърдите и корема си и да държи главата си назад, тая жена (икономка на вуйчото) стъпваше извънредно леко. Тя се приближи до масата, сложи таблата и с белите си пълнички ръце изкусно взе и нареди по масата бутилки, мезета и други неща за ядене. Като свърши това, тя се дръпна и застана усмихната до вратата. „Ето ме на — и мене! Разбираш ли сега вуйчото?…“ — каза на Ростов нейното появяване. Как няма да го разбере: не само Ростов, но и Наташа разбра вуйчото — и значението на смръщените вежди, и щастливата, самодоволна усмивка, която едва-едва свиваше устните му, когато влезе Анися Фьодоровна. На таблата имаше питие от билки, домашни ликьори от плодове, гъби, питки от черно брашно със суроватка, пити мед, пенлива медовина, ябълки, орехи — сурови и печени, и орехи в мед. След това Анися Фьодоровна донесе сладко, приготвено с мед и захар, и шунка, и току-що опържена кокошка.
Всичко това беше произведено, стъкмено и приготвено от Анися Фьодоровна. Всичко това и миришеше, и лъхаше, и по вкус беше също като Анися Фьодоровна. Всичко бе облъхано от сочност, чистота, белота и приятна усмивка.
— Хапнете си, госпожичке-графинке — повтаряше тя, предлагайки на Наташа ту едно, ту друго. Наташа ядеше всичко и ней се струваше, че никога и никъде не е виждала и не е яла такива питки със суроватка, сладка с такъв аромат, орехи с мед и такава кокошка. Анися Фьодоровна излезе. Ростов с вуйчото пиеха след вечерята вишновка, разговаряха за миналия и за бъдещ лов, за Ругай и за Илагиновите кучета. Наташа седеше изправена на дивана и ги слушаше с блеснали очи. Няколко пъти тя се опита да събуди Петя и да му даде да хапне нещичко, но той приказваше нещо неразбрано и очевидно не се събуждаше. Толкова весело беше в душата на Наташа, толкова й беше хубаво в тая нова за нея обстановка, че единственото, от което се страхуваше, бе да не би изпратената за нея бричка да дойде много скоро. След случайно настъпилото мълчание, както почти винаги се случва с хора, които за пръв път приемат в къщата си познати, вуйчото, отговаряйки на мисълта, която беше в ума на гостите, каза:
— Та ето на, моят живот свършва… Умреш ли — чиста работа марш! — нищо няма да остане. Защо тогава да грешиш!
Когато казваше това, лицето на вуйчото беше много сериозно и дори хубаво. Ростов неволно си спомни всичко хубаво, което бе слушал за вуйчото от баща си и съседите. В цялата губерния вуйчото беше прочут като най-благороден и най-безкористен чудак. Викаха го да разрешава семейни дела, назначаваха го изпълнител на завещания, поверяваха му тайни, избираха го за съдия и за други длъжности, но той винаги упорито се отказваше от обществени служби, като прекарваше есента и пролетта из полето, яхнал своя светлокафяв кон, зиме — в къщи, а през лятото лежеше в буренясалата си градина.
— Защо не сте на някаква служба, вуйчо?
— Бях, но напуснах. Не ме бива — чиста работа марш! — не мога се оправи. Това е работа за вас, аз нямам толкова ум. Виж, ловът е друго нещо, чиста работа марш! Я отворете вратата — викна той. — Защо я затворихте! — Вратата в дъното на коридора (наричан от вуйчото колидор) водеше в ергенско-ловната стая: тъй се наричаше стаята за ловците. Босите крака бързо зашляпаха и невидима ръка отвори вратата за ловната. От коридора почнаха ясно да се чуват звуци от балалайка, на която свиреше очевидно някой майстор в тая работа. Наташа отдавна вече се вслушваше в тия звуци и сега излезе в коридора, за да ги слуша по-ясно.
— Това е моят Митка, кочияшът… Купих му хубава балалайка, обичам да слушам — каза вуйчото. У вуйчото бе наредено тъй, че когато той пристигнеше от лов, в ергенско-ловната стая Митка свиреше на балалайка. Вуйчото обичаше да слуша тая музика.
— Колко е хубаво! Наистина отлично — рече Николай с известно неволно пренебрежение, сякаш му бе срамно да признае, че тия звуци му бяха много приятни.
— Как отлично? — рече укорно Наташа, усещайки тона, с който брат й каза това. — Не отлично, а е истинска прелест! — Както гъбите, медът и домашните ликьори на вуйчото й се струваха най-хубави в света, тъй и тая песен в тоя миг й се струваше връх на музикалната прелест.
— Още, моля, още — рече Наташа през вратата, щом балалайката млъкна. Митка я настрои и отново задрънка Госпожата с извивки и съпроводи. Вуйчото седеше и слушаше, навел глава на една страна, едва-едва усмихнат. Мотивът на Госпожата се повтори сто пъти. Няколко пъти настройваха балалайката и пак дрънчаха същите звуци и на слушателите не омръзваше, а само им се искаше да слушат още и още тая песен. Анися Фьодоровна влезе и облегна пълното си тяло о рамката на вратата.
— Благоволявате да слушате, графинке — рече тя на Наташа с усмивка, която извънредно приличаше на усмивката на вуйчото.
— Той ни свири чудесно — каза тя.
— Ей в това място не свири добре — изведнъж с енергичен жест каза вуйчото. — Той трябва да удари нашироко — чиста работа марш! — нашироко!
— А вие нима можете? — попита Наташа. Вуйчото се усмихна, без да отговаря.
— Я, Анисюшка, виж дали струните на китарата са здрави? Отдавна не съм я пипвал — чиста работа марш! — зарязах я.
Анися Фьодоровна с удоволствие тръгна със своя лек вървеж да изпълни поръчката на господаря си и донесе китарата.
Без да гледа никого, вуйчото издуха праха, чукна с кокалестите си пръсти горната дъска на китарата, настрои я и се нагласи в креслото. Той хвана (с малко театрален жест, като дръпна встрани лакътя на лявата си ръка) китарата над шийката, смигна на Анися Фьодоровна, почна не Госпожата, а взе един звучен, чист акорд и плавно, спокойно, но сигурно почна със съвсем бавен темп майсторски да свири известната песен „По у-ли-ице мостовой“[2]. Изведнъж, в такт със солидното веселие (същото, което лъхаше от цялото същество на Анися Фьодоровна), мотивът на песента запя в душата на Николай и Наташа. Анися Фьодоровна се изчерви, закри лице с кърпичка и излезе от стаята, смеейки се. Вуйчото продължи чисто, внимателно и енергично-твърдо да свири песента, като гледаше с променен, вдъхновен поглед мястото, което бе напуснала Анися Фьодоровна. В лицето му, под едната страна на белия мустак, нещо едва забележимо се смееше; то почваше да се смее много повече, когато песента се засилваше, тактът се ускоряваше и когато в местата на извивките нещо се откъсваше.
— Прелест, прелест, вуйчо! Още, още! — викна Наташа, щом той спря. Тя скочи от мястото си, прегърна вуйчото и го целуна. — Николенка, Николенка! — рече тя, като се извърна към брат си, и сякаш го питаше: „Какво е това?“
На Николай също много му се хареса свирнята на вуйчото. Вуйчото втори път засвири песента. Усмихващото се лице на Анися Фьодоровна пак се появи на вратата, а зад нея и други лица…
За холодной ключевой,
Кричит, девица, постой![3] —
засвири вуйчото, направи пак изкусна извивка, спря и мръдна рамене.
— Хайде, хайде, миличък вуйчо — простена Наташа с такъв умолителен глас, сякаш животът й зависеше от това.
Вуйчото стана и като че в него имаше двама човека — единият от тях се усмихна сериозно на веселяка, а веселякът направи наивна и стегната стъпка, преди да заиграе.
— Хайде, племеннице! — извика вуйчото, като махна към Наташа с ръката си, която бе откъснала акорда.
Наташа хвърли шала си, с който бе наметната, изтърча пред вуйчо си, сложи ръце на кръста, мръдна рамене и застана.
Де, как и кога бе всмукала от оня руски въздух, който дишаше тая малка графиня, възпитана от емигрантка-французойка, тоя дух, отде бе взела тя това държане, което pas de châle отдавна би трябвало да изгонят? Но духът и държането й бяха същите, неподражаеми, които не се учат, руски, тъкмо ония, които очакваше от нея вуйчото. Щом тя застана и се усмихна тържествено, гордо и хитро-весело, първият страх, който обзе за миг Николай и всички присъствуващи, страх, че тя ще извърши нещо, което не трябва, мина и те вече й се любуваха.
Тя направи същото, каквото вуйчото, и тъй точно, тъй съвсем точно го направи, че Анися Фьодоровна, която веднага й подаде необходимата за играта кърпа, се просълзи през смеха си, гледайки тая тъничка, грациозна, толкова чужда ней, отгледана в коприна и кадифе графиня, която можеше да проумее всичко, което имаше в Анися и в бащата на Анися, и в леля й, и в майка й, и във всеки русин.
— Е, малка графиньо, чиста работа марш! — каза вуйчото, смеейки се радостно, след като свърши играта. — Ах ти, племеннице! Само трябва да ти изберем за съпруг някой юначага, чиста работа марш!
— Избран е вече — каза, усмихвайки се, Николай.
— О? — рече, учудено вуйчото, загледал въпросително Наташа. Щастливо усмихната, Наташа кимна утвърдително с глава.
— И още какъв! — каза тя. Но щом каза това, друг, нов ред на мисли и чувства възникна в нея. Какво значеше усмивката на Николай, когато каза: „Избран е вече“? Доволен ли е от това, или не е доволен? Той сякаш смята, че моят Болконски не би одобрил, не би разбрал тая наша радост. Не, той би разбрал всичко. „Де е сега той?“ — помисли Наташа и лицето й изведнъж стана сериозно. Но това продължи само секунда. „Да не мисля, да не смея да мисля за това“ — каза си тя и усмихвайки се, отново приседна до вуйчото, молейки го да изсвири още нещо.
Вуйчото изсвири още една песен и валс; след това, като помълча, изкашля се и запя любимата си ловна песен:
Как со вечера пороша
Выпадала хороша…[4]
Вуйчото пееше тъй, както пее народът, с пълното и наивно убеждение, че цялото значение на песента е само в думите, че напевът идва сам по себе си, че отделно напев не съществува и че напевът е само тъй, за допълване. Поради това тоя несъзнателен напев и у вуйчото беше необикновено хубав, каквато е песента на птица. Наташа бе във възторг от пеенето на вуйчото. Тя реши, че няма вече да учи арфа, а ще свири само на китара. Поиска китарата от вуйчото и веднага намери съпровод за песента.
След девет часа за Наташа и Петя пристигна една линейка, бричка и трима конници, изпратени да ги търсят. Графът и графинята не знаели де са те и много се безпокоили, както каза изпратеният човек.
Изнесоха Петя и го сложиха като труп в линейката; Наташа и Николай седнаха в бричката. Вуйчото увиваше Наташа и се сбогуваше с нея със съвсем нова нежност. Той ги изпрати пеш до моста, който трябваше да избиколят и да минат през брода, и заповяда ловци с фенери да вървят напред.
— Довиждане, скъпа племеннице! — извика в тъмното гласът му, но не оня, който Наташа знаеше по-рано, а другият, който пееше: „Как со вечера пороша“.
В селото, през което минаха, имаше много червени светлини и весело миришеше на дим.
— Каква прелест е тоя вуйчо! — рече Наташа, когато излязоха на шосето.
— Да — каза Николай. — Не ти ли е студено?
— Не, много ми е хубаво, много. Толкова ми е хубаво — дори с недоумение рече Наташа. Дълго мълчаха.
Нощта беше тъмна и влажна. Конете не се виждаха; чуваше се само как шляпат в невидима кал.
Какво ставаше в тая по детски възприемчива душа, която тъй жадно ловеше и усвояваше всичките най-разнообразни впечатления от живота? Как се оформяше всичко това в нея? Но тя беше много щастлива. Когато приближаваха вече до къщи, изведнъж запя мотива на песента „Как со вечера пороша“, който се мъчеше да налучка през целия път и най-сетне го намери.
— Намери ли го? — каза Николай.
— Ти за какво мислеше сега, Николенка? — попита Наташа. Те обичаха да се питат така един друг.
— Аз ли? — рече Николай, като искаше да си спомни. — Ето какво, отначало мислех, че Ругай, червеникавото куче, прилича на вуйчо и че ако той беше човек, би държал вуйчото в къщи, ако не за неговия бърз бяг, за това, че е приятен, затуй би го държал. Колко приятен е вуйчо! Не е ли истина? Ами ти какво мислеше?
— Аз ли? Чакай, чакай. Да, отначало мислех, че, пътуваме и мислим, че пътуваме за в къщи, а пък пътуваме в тая тъмнина бог знае закъде и изведнъж ще пристигнем и ще видим, че не сме в Отрадное, а във вълшебно царство. А освен това мислех още за… Не, нищо повече.
— Знам, сигурно си мислела за него — рече Николай усмихнат, както Наташа разбра по звука на гласа му.
— Не — отговори Наташа, макар че наистина заедно с това мислеше и за княз Андрей, и дали вуйчото би му се харесал. — А още непрекъснато си повтарям, по целия път си повтарям: как хубаво пристъпваше Анисюшка, хубаво… — рече Наташа. И Николай чу нейния звънлив, безпричинен, щастлив смях.
— Знаеш ли — каза неочаквано тя, — аз знам, че никога вече няма да бъда тъй щастлива и спокойна както сега.
— Празна работа, глупости, приказки — рече Николай и помисли: „Каква прелест е тази моя Наташа! Нямам и няма да имам друг такъв приятел. Защо й трябва да се омъжва? Все двамата бихме пътували!“
„Каква прелест е тоя Николай!“ — мислеше Наташа.
— А! В салона още свети — рече тя, като посочи прозорците на къщата, които блестяха красиво в мократа, кадифена тъмнина на нощта.
Глава VII
Когда ввечеру Илагин распростился с Николаем, Николай оказался на таком далеком расстоянии от дома, что он принял предложение дядюшки оставить охоту ночевать у него (у дядюшки), в его деревеньке Михайловке.
— И если бы заехали ко мне — чистое дело марш! — сказал дядюшка, еще бы того лучше; видите, погода мокрая, говорил дядюшка, отдохнули бы, графинечку бы отвезли в дрожках. — Предложение дядюшки было принято, за дрожками послали охотника в Отрадное; а Николай с Наташей и Петей поехали к дядюшке.
Человек пять, больших и малых, дворовых мужчин выбежало на парадное крыльцо встречать барина. Десятки женщин, старых, больших и малых, высунулись с заднего крыльца смотреть на подъезжавших охотников. Присутствие Наташи, женщины, барыни верхом, довело любопытство дворовых дядюшки до тех пределов, что многие, не стесняясь ее присутствием, подходили к ней, заглядывали ей в глаза и при ней делали о ней свои замечания, как о показываемом чуде, которое не человек, и не может слышать и понимать, что говорят о нем.
— Аринка, глянь-ка, на бочькю сидит! Сама сидит, а подол болтается… Вишь рожок!
— Батюшки-светы, ножик-то…
— Вишь татарка!
— Как же ты не перекувыркнулась-то? — говорила самая смелая, прямо уж обращаясь к Наташе.
Дядюшка слез с лошади у крыльца своего деревянного заросшего садом домика и оглянув своих домочадцев, крикнул повелительно, чтобы лишние отошли и чтобы было сделано всё нужное для приема гостей и охоты.
Всё разбежалось. Дядюшка снял Наташу с лошади и за руку провел ее по шатким досчатым ступеням крыльца. В доме, не отштукатуренном, с бревенчатыми стенами, было не очень чисто, — не видно было, чтобы цель живших людей состояла в том, чтобы не было пятен, но не было заметно запущенности.
В сенях пахло свежими яблоками, и висели волчьи и лисьи шкуры. Через переднюю дядюшка провел своих гостей в маленькую залу с складным столом и красными стульями, потом в гостиную с березовым круглым столом и диваном, потом в кабинет с оборванным диваном, истасканным ковром и с портретами Суворова, отца и матери хозяина и его самого в военном мундире. В кабинете слышался сильный запах табаку и собак. В кабинете дядюшка попросил гостей сесть и расположиться как дома, а сам вышел. Ругай с невычистившейся спиной вошел в кабинет и лег на диван, обчищая себя языком и зубами. Из кабинета шел коридор, в котором виднелись ширмы с прорванными занавесками. Из-за ширм слышался женский смех и шопот. Наташа, Николай и Петя разделись и сели на диван. Петя облокотился на руку и тотчас же заснул; Наташа и Николай сидели молча. Лица их горели, они были очень голодны и очень веселы. Они поглядели друг на друга (после охоты, в комнате, Николай уже не считал нужным выказывать свое мужское превосходство перед своей сестрой); Наташа подмигнула брату и оба удерживались недолго и звонко расхохотались, не успев еще придумать предлога для своего смеха.
Немного погодя, дядюшка вошел в казакине, синих панталонах и маленьких сапогах. И Наташа почувствовала, что этот самый костюм, в котором она с удивлением и насмешкой видала дядюшку в Отрадном — был настоящий костюм, который был ничем не хуже сюртуков и фраков. Дядюшка был тоже весел; он не только не обиделся смеху брата и сестры (ему в голову не могло притти, чтобы могли смеяться над его жизнию), а сам присоединился к их беспричинному смеху.
— Вот так графиня молодая — чистое дело марш — другой такой не видывал! — сказал он, подавая одну трубку с длинным чубуком Ростову, а другой, короткий, обрезанный чубук закладывая привычным жестом между трех пальцев.
— День отъездила, хоть мужчине в пору и как ни в чем не бывало!
Скоро после дядюшки отворила дверь, по звуку ног очевидно босая девка, и в дверь с большим уставленным подносом в руках вошла толстая, румяная, красивая женщина лет 40, с двойным подбородком, и полными, румяными губами. Она, с гостеприимной представительностью и привлекательностью в глазах и каждом движеньи, оглянула гостей и с ласковой улыбкой почтительно поклонилась им. Несмотря на толщину больше чем обыкновенную, заставлявшую ее выставлять вперед грудь и живот и назад держать голову, женщина эта (экономка дядюшки) ступала чрезвычайно легко. Она подошла к столу, поставила поднос и ловко своими белыми, пухлыми руками сняла и расставила по столу бутылки, закуски и угощенья. Окончив это она отошла и с улыбкой на лице стала у двери. — «Вот она и я! Теперь понимаешь дядюшку?» сказало Ростову ее появление. Как не понимать: не только Ростов, но и Наташа поняла дядюшку и значение нахмуренных бровей, и счастливой, самодовольной улыбки, которая чуть морщила его губы в то время, как входила Анисья Федоровна. На подносе были травник, наливки, грибки, лепешечки черной муки на юраге, сотовой мед, мед вареный и шипучий, яблоки, орехи сырые и каленые и орехи в меду. Потом принесено было Анисьей Федоровной и варенье на меду и на сахаре, и ветчина, и курица, только что зажаренная.
Всё это было хозяйства, сбора и варенья Анисьи Федоровны. Всё это и пахло и отзывалось и имело вкус Анисьи Федоровны. Всё отзывалось сочностью, чистотой, белизной и приятной улыбкой.
— Покушайте, барышня-графинюшка, — приговаривала она, подавая Наташе то то, то другое. Наташа ела все, и ей показалось, что подобных лепешек на юраге, с таким букетом варений, на меду орехов и такой курицы никогда она нигде не видала и не едала. Анисья Федоровна вышла. Ростов с дядюшкой, запивая ужин вишневой наливкой, разговаривали о прошедшей и о будущей охоте, о Ругае и Илагинских собаках. Наташа с блестящими глазами прямо сидела на диване, слушая их. Несколько раз она пыталась разбудить Петю, чтобы дать ему поесть чего-нибудь, но он говорил что-то непонятное, очевидно не просыпаясь. Наташе так весело было на душе, так хорошо в этой новой для нее обстановке, что она только боялась, что слишком скоро за ней приедут дрожки. После наступившего случайно молчания, как это почти всегда бывает у людей в первый раз принимающих в своем доме своих знакомых, дядюшка сказал, отвечая на мысль, которая была у его гостей:
— Так-то вот и доживаю свой век… Умрешь, — чистое дело марш — ничего не останется. Что ж и грешить-то!
Лицо дядюшки было очень значительно и даже красиво, когда он говорил это. Ростов невольно вспомнил при этом всё, что он хорошего слыхал от отца и соседей о дядюшке. Дядюшка во всем околотке губернии имел репутацию благороднейшего и бескорыстнейшего чудака. Его призывали судить семейные дела, его делали душеприказчиком, ему поверяли тайны, его выбирали в судьи и другие должности, но от общественной службы он упорно отказывался, осень и весну проводя в полях на своем кауром мерине, зиму сидя дома, летом лежа в своем заросшем саду.
— Что же вы не служите, дядюшка?
— Служил, да бросил. Не гожусь, чистое дело марш, я ничего не разберу. Это ваше дело, а у меня ума не хватит. Вот насчет охоты другое дело, это чистое дело марш! Отворите-ка дверь-то, — крикнул он. — Что ж затворили! — Дверь в конце коридора (который дядюшка называл колидор) вела в холостую охотническую: так называлась людская для охотников. Босые ноги быстро зашлепали и невидимая рука отворила дверь в охотническую. Из коридора ясно стали слышны звуки балалайки, на которой играл очевидно какой-нибудь мастер этого дела. Наташа уже давно прислушивалась к этим звукам и теперь вышла в коридор, чтобы слышать их яснее.
— Это у меня мой Митька кучер… Я ему купил хорошую балалайку, люблю, — сказал дядюшка. — У дядюшки было заведено, чтобы, когда он приезжает с охоты, в холостой охотнической Митька играл на балалайке. Дядюшка любил слушать эту музыку.
— Как хорошо, право отлично, — сказал Николай с некоторым невольным пренебрежением, как будто ему совестно было признаться в том, что ему очень были приятны эти звуки.
— Как отлично? — с упреком сказала Наташа, чувствуя тон, которым сказал это брат. — Не отлично, а это прелесть, что такое! — Ей так же как и грибки, мед и наливки дядюшки казались лучшими в мире, так и эта песня казалась ей в эту минуту верхом музыкальной прелести.
— Еще, пожалуйста, еще, — сказала Наташа в дверь, как только замолкла балалайка. Митька настроил и опять молодецки задребезжал Барыню с переборами и перехватами. Дядюшка сидел и слушал, склонив голову на бок с чуть заметной улыбкой. Мотив Барыни повторился раз сто. Несколько раз балалайку настраивали и опять дребезжали те же звуки, и слушателям не наскучивало, а только хотелось еще и еще слышать эту игру. Анисья Федоровна вошла и прислонилась своим тучным телом к притолке.
— Изволите слушать, — сказала она Наташе, с улыбкой чрезвычайно похожей на улыбку дядюшки. — Он у нас славно играет, — сказала она.
— Вот в этом колене не то делает, — вдруг с энергическим жестом сказал дядюшка. — Тут рассыпать надо — чистое дело марш — рассыпать…
— А вы разве умеете? — спросила Наташа. — Дядюшка не отвечая улыбнулся.
— Посмотри-ка, Анисьюшка, что струны-то целы что ль, на гитаре-то? Давно уж в руки не брал, — чистое дело марш! забросил.
Анисья Федоровна охотно пошла своей легкой поступью исполнить поручение своего господина и принесла гитару.
Дядюшка ни на кого не глядя сдунул пыль, костлявыми пальцами стукнул по крышке гитары, настроил и поправился на кресле. Он взял (несколько театральным жестом, отставив локоть левой руки) гитару повыше шейки и подмигнув Анисье Федоровне, начал не Барыню, а взял один звучный, чистый аккорд, и мерно, спокойно, но твердо начал весьма тихим темпом отделывать известную песню: По у-ли-и-ице мостовой. В раз, в такт с тем степенным весельем (тем самым, которым дышало всё существо Анисьи Федоровны), запел в душе у Николая и Наташи мотив песни. Анисья Федоровна закраснелась и закрывшись платочком, смеясь вышла из комнаты. Дядюшка продолжал чисто, старательно и энергически-твердо отделывать песню, изменившимся вдохновенным взглядом глядя на то место, с которого ушла Анисья Федоровна. Чуть-чуть что-то смеялось в его лице с одной стороны под седым усом, особенно смеялось тогда, когда дальше расходилась песня, ускорялся такт и в местах переборов отрывалось что-то.
— Прелесть, прелесть, дядюшка; еще, еще, — закричала Наташа, как только он кончил. Она, вскочивши с места, обняла дядюшку и поцеловала его. — Николенька, Николенька! — говорила она, оглядываясь на брата и как бы спрашивая его: что же это такое?
Николаю тоже очень нравилась игра дядюшки. Дядюшка второй раз заиграл песню. Улыбающееся лицо Анисьи Федоровны явилось опять в дверях и из-за ней еще другие лица… «За холодной ключевой, кричит: девица постой!» играл дядюшка, сделал опять ловкий перебор, оторвал и шевельнул плечами.
— Ну, ну, голубчик, дядюшка, — таким умоляющим голосом застонала Наташа, как будто жизнь ее зависела от этого. Дядюшка встал и как будто в нем было два человека, — один из них серьезно улыбнулся над весельчаком, а весельчак сделал наивную и аккуратную выходку перед пляской.
— Ну, племянница! — крикнул дядюшка взмахнув к Наташе рукой, оторвавшей аккорд.
Наташа сбросила с себя платок, который был накинут на ней, забежала вперед дядюшки и, подперши руки в боки, сделала движение плечами и стала.
Где, как, когда всосала в себя из того русского воздуха, которым она дышала — эта графинечка, воспитанная эмигранткой-француженкой, этот дух, откуда взяла она эти приемы, которые pas de châle давно бы должны были вытеснить? Но дух и приемы эти были те самые, неподражаемые, не изучаемые, русские, которых и ждал от нее дядюшка. Как только она стала, улыбнулась торжественно, гордо и хитро-весело, первый страх, который охватил было Николая и всех присутствующих, страх, что она не то сделает, прошел и они уже любовались ею.
Она сделала то самое и так точно, так вполне точно это сделала, что Анисья Федоровна, которая тотчас подала ей необходимый для ее дела платок, сквозь смех прослезилась, глядя на эту тоненькую, грациозную, такую чужую ей, в шелку и в бархате воспитанную графиню, которая умела понять всё то, что было и в Анисье, и в отце Анисьи, и в тетке, и в матери, и во всяком русском человеке.
— Ну, графинечка — чистое дело марш, — радостно смеясь, сказал дядюшка, окончив пляску. — Ай да племянница! Вот только бы муженька тебе молодца выбрать, — чистое дело марш!
— Уж выбран, — сказал улыбаясь Николай.
— О? — сказал удивленно дядюшка, глядя вопросительно на Наташу. Наташа с счастливой улыбкой утвердительно кивнула головой.
— Еще какой! — сказала она. Но как только она сказала это, другой, новый строй мыслей и чувств поднялся в ней. Что значила улыбка Николая, когда он сказал: «уж выбран»? Рад он этому или не рад? Он как будто думает, что мой Болконский не одобрил бы, не понял бы этой нашей радости. Нет, он бы всё понял. Где он теперь? подумала Наташа и лицо ее вдруг стало серьезно. Но это продолжалось только одну секунду. — Не думать, не сметь думать об этом, сказала она себе и улыбаясь, подсела опять к дядюшке, прося его сыграть еще что-нибудь.
Дядюшка сыграл еще песню и вальс; потом, помолчав, прокашлялся и запел свою любимую охотническую песню.
Как со вечера пороша
Выпадала хороша…
Дядюшка пел так, как поет народ, с тем полным и наивным убеждением, что в песне все значение заключается только в словах, что напев сам собой приходит и что отдельного напева не бывает, а что напев — так только, для складу. От этого-то этот бессознательный напев, как бывает напев птицы, и у дядюшки был необыкновенно хорош. Наташа была в восторге от пения дядюшки. Она решила, что не будет больше учиться на арфе, а будет играть только на гитаре. Она попросила у дядюшки гитару и тотчас же подобрала аккорды к песне.
В десятом часу за Наташей и Петей приехали линейка, дрожки и трое верховых, посланных отыскивать их. Граф и графиня не знали где они и крепко беспокоились, как сказал посланный.
Петю снесли и положили как мертвое тело в линейку; Наташа с Николаем сели в дрожки. Дядюшка укутывал Наташу и прощался с ней с совершенно новой нежностью. Он пешком проводил их до моста, который надо было объехать в брод, и велел с фонарями ехать вперед охотникам.
— Прощай, племянница дорогая, — крикнул из темноты его голос, не тот, который знала прежде Наташа, а тот, который пел: «Как со вечера пороша».
В деревне, которую проезжали, были красные огоньки и весело пахло дымом.
— Что за прелесть этот дядюшка! — сказала Наташа, когда они выехали на большую дорогу.
— Да, — сказал Николай. — Тебе не холодно?
— Нет, мне отлично, отлично. Мне так хорошо, — с недоумением даже cказала Наташа. Они долго молчали.
Ночь была темная и сырая. Лошади не видны были; только слышно было, как они шлепали по невидной грязи.
Что делалось в этой детской, восприимчивой душе, так жадно ловившей и усвоивавшей все разнообразнейшие впечатления жизни? Как это всё укладывалось в ней? Но она была очень счастлива. Уже подъезжая к дому, она вдруг запела мотив песни: «Как со вечера пороша», мотив, который она ловила всю дорогу и наконец поймала.
— Поймала? — сказал Николай.
— Ты об чем думал теперь, Николенька? — спросила Наташа. — Они любили это спрашивать друг у друга.
— Я? — сказал Николай вспоминая; — вот видишь ли, сначала я думал, что Ругай, красный кобель, похож на дядюшку и что ежели бы он был человек, то он дядюшку всё бы еще держал у себя, ежели не за скачку, так за лады, всё бы держал. Как он ладен, дядюшка! Не правда ли? — Ну а ты?
— Я? Постой, постой. Да, я думала сначала, что вот мы едем и думаем, что мы едем домой, а мы Бог знает куда едем в этой темноте и вдруг приедем и увидим, что мы не в Отрадном, а в волшебном царстве. А потом еще я думала… Нет, ничего больше.
— Знаю, верно про него думала, — сказал Николай улыбаясь, как узнала Наташа по звуку его голоса.
— Нет, — отвечала Наташа, хотя действительно она вместе с тем думала и про князя Андрея, и про то, как бы ему понравился дядюшка. — А еще я всё повторяю, всю дорогу повторяю: как Анисьюшка хорошо выступала, хорошо… — сказала Наташа. И Николай услыхал ее звонкий, беспричинный, счастливый смех.
— А знаешь, — вдруг сказала она, — я знаю, что никогда уже я не буду так счастлива, спокойна, как теперь.
— Вот вздор, глупости, вранье — сказал Николай и подумал: «Что за прелесть эта моя Наташа! Такого другого друга у меня нет и не будет. Зачем ей выходить замуж, всё бы с ней ездили!»
«Экая прелесть этот Николай!» думала Наташа. — А! еще огонь в гостиной, — сказала она, указывая на окна дома, красиво блестевшие в мокрой, бархатной темноте ночи.