Лев Толстой
Война и мир (134)

Лев Толстой
Война и мир (134)

VI

Старият граф си тръгна за дома. Наташа и Петя останаха с ловците, като обещаха, че веднага ще си дойдат. Ловците и кучетата продължиха да вървят по-нататък, тъй като беше още рано. По пладне пуснаха копоите в един дол, обрасъл с млада гъста гора. Застанал в една пожъната нива, Николай виждаше всичките си ловци.

Срещу Николай бяха зимни посеви и там стоеше неговият ловец, сам в един трап зад издадения лесков храст. Едва бяха пуснали копоите, когато той чу редкия лай на познатото му куче Волторн, което гонеше дивеч и други кучета се присъединиха, като ту млъкваха, ту отново почваха да гонят. След една минута от гората се чу сигнал срещу лисица и всички кучета, като се струпаха заедно, хукнаха към един от върховете, по посока на зимните посеви, по-далеч от Николай.

Той виждаше ловци с червени калпаци, които препускаха по краищата на тревясалия дол, виждаше дори кучета и всяка секунда очакваше, че отвъд, в зимните посеви, ще се появи лисица.

Ловецът, който стоеше в трапа, се раздвижи и пусна кучетата и Николай видя една червеникава, ниска, чудновата лисица, която бе наперила опашка и бързо тичаше из посевите. Кучетата почнаха да я настигат. Ето че се приближиха, ето, лисицата почна да се върти в кръгове между тях, продължи все по-бързо и по-бързо да прави тия кръгове, като въртеше около себе си пухкавата си опашка; и ето че налетя нечие бяло куче, след него черно и всичко се смеси, и като се отделиха едно от друго със задниците си, кучетата се подвоумиха за малко и се събраха във вид на звезда. Двама ловци препускаха към кучетата; единият с червен калпак, другият — чужд, в зелен кафтан.

„Какво ли пък е това? — помисли Николай. — Отде се взе тоя ловец? Той не е вуйчов.“

Ловците хванаха лисицата и без да я връзват, дълго стояха спешени. Конете бяха около тях, държани с поводи и с гърбиците на седлата, а кучетата лежаха. Ловците размахваха ръце и вършеха нещо с лисицата. Пак оттам се чу звук на рог — условният сигнал за сбиване.

— Илагиновият ловец се кара нещо с нашия Иван — рече конярят на Николай.

Николай прати коняря да извика сестра му и Петя да дойдат при него и подкара ходом към мястото, дето ловците събираха копоите. Неколцина ловци препуснаха към мястото на сбиването.

Николай слезе от коня, спря се до копоите заедно с пристигналите Наташа и Петя, очаквайки да му съобщят как ще се свърши разправията. Иззад окрайнината излезе ловецът с вързаната лисица, който се беше бил, и се приближи на кон до младия господар. Той отдалеч свали калпак и се мъчеше да говори почтително, но беше блед, задъхваше се и лицето му беше зло. Едното му око беше ударено, но той навярно не знаеше това.

— Какво правихте вие там? — попита Николай.

— Как не, ще гони дивеч, когато нашите копои са там! А пък и моята сива кучка я улови. Върви ме съди! Грабна лисицата! А пък аз — него с лисицата. Ето я, вързана. А това иска ли ти се? — рече ловецът, като посочи кинжала и навярно си въобразяваше, че все още говори с врага си.

Без да разговаря с ловеца, Николай помоли сестра си и Петя да го почакат и отиде на мястото, дето бяха тия враждебни Илагинови ловци и кучета.

Ловецът-победител отиде сред струпаните ловци и там, обкръжен от съчувствуващи любопитни, почна да разправя подвига си.

Работата се състоеше в това, че Илагин, с когото Ростови бяха скарани и се съдеха, бе тръгнал на лов в места, които по обичай принадлежаха на Ростови, и сега като че нарочно бе заповядал да отидат до гората, дето бяха на лов Ростови, и позволил на своя ловец да гони дивеч, когато там има чужди копои.

Николай никога не беше виждал Илагин, но тъй като винаги в съжденията и чувствата си не знаеше средина, от приказките за свадливия нрав и опърничавостта на тоя помешчик го мразеше от цялата си душа и го смяташе за свой най-върл враг. Сега той, озлобено развълнуван, караше към него, стиснал здраво камшика в ръка, в пълна готовност за най-решителни й опасни действия срещу своя враг.

Едва отминал издатината на гората, той видя, че насреща му на прекрасен вран кон иде един пълен господин с боброва шапка, придружен от двама коняри.

Вместо враг Николай видя в Илагин един представителен, учтив господин, който особено много искаше да се запознае с младия граф. Като се приближи до Ростов, Илагин подигна бобровата си шапка и каза, че много съжалява за това, което се бе случило; че ще заповяда да накажат ловеца, който си е позволил да гони дивеч, когато е имало чужди кучета, помоли графа да се смята познат и му предложи да ходи на лов в неговите места.

Наташа, която се страхуваше да не би брат й да направи нещо ужасно, яздеше развълнувана близо до него. Като видя, че враговете се кланят дружелюбно, тя се приближи до тях. Илагин вдигна още по-високо бобровата си шапка пред Наташа и като се усмихна приятно, каза, че графинята е Диана — както по страстта си към лова, така и по красотата си, за която бил слушал много.

За да заглади вината на своя ловец, Илагин настоятелно помоли Ростов да отиде в имота му, горе, на разстояние една верста, който той пазел за себе си и дето, според него, било пълно със зайци. Николай се съгласи и ловната група, сега удвоена, пое нататък.

До имота на Илагин трябваше да вървят из нивята. Ловците се пръснаха. Господата вървяха заедно вуйчото, Ростов и Илагин поглеждаха скришом чуждите кучета, като се мъчеха другите да не забележат това, и неспокойно търсеха да намерят между тия кучета съперници на своите.

Ростов бе особено поразен от красотата на една дребна чистопсова^[1] кучка от Илагиновите — тъничка, но със стоманени мускули, остра муцунка и черни изпъкнали очи, с червеникави петна. Той беше слушал за бързите Илагинови кучета и в тая красавица-кучка виждаше съперница на своята Милка.

Посред сериозния разговор за тазгодишната реколта, започнат от Илагин, Николай му посочи шарената, с червеникави петна кучка.

— Хубава ви е кучката! — каза той с небрежен тон. — Бързохода ли е?

— Тая ли? Да, тя е хубаво куче, лови — рече с равнодушен глас Илагин за своята с червеникави петна Ерза, за която преди година беше дал на съседа си три семейства от прислугата си. — Значи, и у вас, графе, не могат да се похвалят с овършаното зърно? — продължи той започнатия разговор. И като сметна за учтиво да се отплати на младия граф със същото, Илагин изгледа неговите кучета и избра Милка, която му се хвърли в очи със своята широчина.

— Хубава е вашата, тая с черните петна — добра е!

— Да, бива я, тича — отговори Николай. „Да се случи само да припне из полето някой едър, стар заек, че тогава ще ти покажа какво куче е тя!“ помисли той. И се обърна към коняря, като каза, че ще даде една рубла на онзи, който ще издебне, тоест намери легнал заек.

— Не разбирам — продължи Илагин — как другите ловци си завиждат и за дивеча, и за кучетата. Ще ви кажа за себе си, графе. Мене, знаете ли, ми става весело, като се поразходя на, ще намериш такава компания… Че какво по-хубаво от това (той пак свали бобровата си шапка пред Наташа) а да броя колко кожи съм донесъл — това не ме интересува!

— Е, да.

— Или да ми е криво, че чуждо куче ще хване лова, а не моето. Мене само ми се ще да се порадвам на гонитбата, не е ли тъй, графе? Освен това аз мисля…

— Дръж го! — чу се в това време проточеният вик на един от спрелите се ловци. Дигнал камшика, той бе застанал на една могилка в пожънатата нива и още веднъж повтори проточено: — Дръж го! (Тоя звук и вдигнатият камшик значеха, че той вижда пред себе си легнал заек.)

— А, видял е, изглежда — рече небрежно Илагин. — Е, ще го гоним ли, графе?

— Да, трябва да се приближим… но заедно ли? — отговори Николай, като се загледа в Ерза и в червеникавия Ругай на вуйчото — двамата свои съперници, с които досега не му се бе случвало да сравни своите кучета. „Ами ако го хванат под носа на моята Милка!“ — помисли той, вървейки заедно с вуйчото и с Илагин към заека.

— Едър ли е? — попита Илагин, движейки се към ловеца, който бе открил заека, и с известно вълнение оглеждаше наоколо и подсвиркваше на Ерза…

— Ами вие, Михаил Никанорич? — обърна се той към вуйчото. Вуйчото караше намръщен.

— Какво ще се пъхам и аз! За вашите — чиста работа марш! — сте плащали по цяло село, вашите струват хиляди. Вие премерете силите на вашите, пък аз ще погледам.

— Ругай! Хайде, хайде! — извика той. — Ругайчо! — добави той и с това умалително име неволно изразяваше своята нежност и надеждата, която възлагаше на това червеникаво куче. Наташа видя и почувствува скриваното от тия двама старци и от брат й вълнение и сама се развълнува.

Ловецът на могилата стоеше с дигнат камшик, а господата яздеха ходом към него; копоите, които вървяха чак на хоризонта, завиваха, отдалечавайки се от заека; ловците, не господата, също си отиваха. Всичко се движеше бавно и важно.

— Накъде е обърнал главата си? — попита Николай, когато се приближи на стотина крачки до ловеца, който бе видял заека. Но преди ловецът да отговори, заекът, усетил, че утре сутринта ще се застуди, не остана да лежи и скочи. Група копои, вързани на двойки, с рев хукнаха подир заека из нанадолнището; хрътките, който не бяха вързани, се хвърлиха от всички страни след копоите срещу заека. Всички бавно движещи се ловци-водачи от хайката с викове: „Стой!“, обърквайки копоите, и другите водачи, насочвайки хрътките с викове: „Дръж!“, препуснаха из полето. Спокойният Илагин, Николай, Наташа и вуйчото летяха, без сами да знаят как и накъде, виждайки само кучетата и заека, и се страхуваха само да не изгубят от очи, макар и за миг, хода на гонитбата. Заекът се бе случил стар и бърз. Като скочи, не хукна веднага, а мръдна уши, вслушвайки се във виковете и тропота, които се чуваха изведнъж от всички страни. Той скочи десетина пъти не бързо, оставяйки кучетата да го наближат, и най-сетне, като избра посока и разбра опасността, сви уши и се понесе, колкото краката му държаха. Той беше легнал в стърнището, но пред него имаше поникнала зимница, по която се затъваше. Двете кучета на издебналия го ловец, които бяха най-близо от всички, първи го съзряха и затичаха след заека; но още преди да го приближат, Илагиновата Ерза с червеникавите петна изхвръкна пред тях, приближи се до заека на разстояние колкото едно куче, ускори със страшна бързина тичането си, реши да го улови за опашката и смятайки, че го е уловила, изтърколи се презглава. Заекът изви гръб и хукна още по-бързо. Иззад Ерза излезе напред шарената, с черни петна и широка задница Милка и почна бързо да настига, заека.

— Милушка, миличка! — чу се тържествуващият вик на Николай. Изглеждаше, че Милка ей сега ще удари и улови заека, но тя го настигна и отмина. Заекът се отдалечи. Красавицата Ерза отново го настигна и се приведе над самата му опашка, сякаш премерваше, та да не се излъже сега и да го улови за задния бут.

— Ерзинке! Сестричко! — чу се плачещият, нечовешки глас на Илагин, Ерза не чу молбата му. Тъкмо в тоя миг, когато се очакваше, че ще хване заека, той кривна и се изтърколи на синора между посевите зимница и стърнищата. Ерза и Милка, като впрегната двойка, отново се изравниха и почнаха бързо да приближават до заека; по синора на заека му беше по-леко, кучетата не се приближаваха толкова бързо към него.

— Ругай! Ругайчо! Чиста работа марш! — викна в това време нов глас и Ругай, червеникавото изгърбено куче на вуйчото, като се изпъваше и извиваше гръб, се подравни с първите две кучета, излезе пред тях, със страшна самоотверженост, ускори бяг до самия заек, събори го от синора на поникналата зимница, още по-злобно забърза втори път из калните посеви, затъвайки до колене, и се видя само как той, изцапвайки гърба си с кал, се претърколи заедно със заека. Кучетата ги наобиколиха във форма на звезда. След миг всички застанаха около струпаните кучета. Само щастливият вуйчо слезе и отряза до глезена един от задните крака на заека. Подрусвайки заека, за да изтече кръвта, той оглеждаше тревожно с неспокойни очи наоколо си, не можеше да намери място на ръцете и краката си и приказваше, без сам да знае какво и с кого. „Това се казва марш… ето на, куче… ето на, удари всички… и дето са по хиляда, и дето са по една рубла — чиста работа марш!“ — думаше той задъхан, гледайки злобно наоколо си, като че ругаеше някого, като че всички му бяха врагове, всички го оскърбяваха й едва сега най-сетне бе успял да се оправдае. „Ето ви ги тия, дето струват хиляди — чиста работа марш!“

— Ругай, на ти крачето! — рече той, като му хвърли отрязаната лапичка с полепнала по нея пръст. — Заслужи я, чиста работа марш!

— Тя капна, три пъти сама го настига и го блъска — приказваше Николай също тъй без да слуша никого и без да иска да знае дали го слушат, или не.

— Голяма работа, да му пресечеш пътя! — рече Илагиновият коняр.

— Че като засече, след гонитбата всяко дворно куче можеше Да го хване — рече в същото време Илагин, червен, едва дишащ от препускането и от вълнение. А в същото време Наташа, без да си поеме дъх, пищеше радостно и възторжено, толкова пронизително, че ушите им се проглушиха. С тоя писък тя изразяваше всичко, което изразяваха с приказките си другите ловци, които говореха едновременно. И тоя писък беше толкова странен, че самата тя щеше да се срамува от тоя див писък и всички биха се учудили от него, ако това ставаше в друго време. Вуйчото сам завърза заека, сръчно и живо го преметна върху задницата на коня, като че с това премятане укоряваше всички, и с такъв вид, сякаш не искаше и да говори с някого, яхна светлокафявия си кон и тръгна. Всички освен него, тъжни и оскърбени, подкараха отново конете и само дълго време след това можаха да се върнат към предишното лицемерно равнодушие. Те дълго още поглеждаха червеникавия Ругай, който, с изцапан от кал извит гръб, подрънквайки с железцето си, със спокоен вид на победител ситнеше зад краката на коня, язден от вуйчото.

На Николай му се струваше, че видът на това куче казваше:

„Ами че щом не е за лов, аз съм такъв, каквито са всички. Но има ли лов — дръж се!“

Когато много по-късно вуйчото се приближи до Николай и заприказва с него, Николай беше поласкан, че след всичко станало вуйчото благоволяваше да му говори.

Глава VI

Старый граф поехал домой; Наташа с Петей обещались сейчас же приехать. Охота пошла дальше, так как было еще рано. В середине дня гончих пустили в поросший молодым частым лесом овраг. Николай, стоя на жнивье, видел всех своих охотников.

Насупротив от Николая были зеленя и там стоял его охотник, один в яме за выдавшимся кустом орешника. Только что завели гончих, Николай услыхал редкий гон известной ему собаки — Волторна; другие собаки присоединились к нему, то замолкая, то опять принимаясь гнать. Через минуту подали из острова голос по лисе, и вся стая, свалившись, погнала по отвершку, по направлению к зеленям, прочь от Николая.

Он видел скачущих выжлятников в красных шапках по краям поросшего оврага, видел даже собак, и всякую секунду ждал того, что на той стороне, на зеленях, покажется лисица.

Охотник, стоявший в яме, тронулся и выпустил собак, и Николай увидал красную, низкую, странную лисицу, которая, распушив трубу, торопливо неслась по зеленям. Собаки стали спеть к ней. Вот приблизились, вот кругами стала вилять лисица между ними, всё чаще и чаще делая эти круги и обводя вокруг себя пушистой трубой (хвостом); и вот налетела чья-то белая собака, и вслед за ней черная, и всё смешалось, и звездой, врозь расставив зады, чуть колеблясь, стали собаки. К собакам подскакали два охотника: один в красной шапке, другой, чужой, в зеленом кафтане.

«Что это такое? подумал Николай. Откуда взялся этот охотник? Это не дядюшкин».

Охотники отбили лисицу и долго, не тороча, стояли пешие. Около них на чумбурах стояли лошади с своими выступами седел и лежали собаки. Охотники махали руками и что-то делали с лисицей. Оттуда же раздался звук рога — условленный сигнал драки.

— Это Илагинский охотник что-то с нашим Иваном бунтует, — сказал стремянный Николая.

Николай послал стремяного подозвать к себе сестру и Петю и шагом поехал к тому месту, где доезжачие собирали гончих. Несколько охотников поскакало к месту драки.

Николай слез с лошади, остановился подле гончих с подъехавшими Наташей и Петей, ожидая сведений о том, чем кончится дело. Из-за опушки выехал дравшийся охотник с лисицей в тороках и подъехал к молодому барину. Он издалека снял шапку и старался говорить почтительно; но он был бледен, задыхался, и лицо его было злобно. Один глаз был у него подбит, но он вероятно и не знал этого.

— Что у вас там было? — спросил Николай.

— Как же, из-под наших гончих он травить будет! Да и сука-то моя мышастая поймала. Поди, судись! За лисицу хватает! Я его лисицей ну катать. Вот она, в тороках. А этого хочешь?… — говорил охотник, указывая на кинжал и вероятно воображая, что он всё еще говорит с своим врагом.

Николай, не разговаривая с охотником, попросил сестру и Петю подождать его и поехал на то место, где была эта враждебная, Илагинская охота.

Охотник-победитель въехал в толпу охотников и там, окруженный сочувствующими любопытными, рассказывал свой подвиг.

Дело было в том, что Илагин, с которым Ростовы были в ссоре и процессе, охотился в местах, по обычаю принадлежавших Ростовым, и теперь как будто нарочно велел подъехать к острову, где охотились Ростовы, и позволил травить своему охотнику из-под чужих гончих.

Николай никогда не видал Илагина, но как и всегда в своих суждениях и чувствах не зная середины, по слухам о буйстве и своевольстве этого помещика, всей душой ненавидел его и считал своим злейшим врагом. Он озлобленно-взволнованный ехал теперь к нему, крепко сжимая арапник в руке, в полной готовности на самые решительные и опасные действия против своего врага.

Едва он выехал за уступ леса, как он увидал подвигающегося ему навстречу толстого барина в бобровом картузе на прекрасной вороной лошади, сопутствуемого двумя стремянными.

Вместо врага Николай нашел в Илагине представительного, учтивого барина, особенно желавшего познакомиться с молодым графом. Подъехав к Ростову, Илагин приподнял бобровый картуз и сказал, что очень жалеет о том, что случилось; что велит наказать охотника, позволившего себе травить из-под чужих собак, просит графа быть знакомым и предлагает ему свои места для охоты.

Наташа, боявшаяся, что брат ее наделает что-нибудь ужасное, в волнении ехала недалеко за ним. Увидав, что враги дружелюбно раскланиваются, она подъехала к ним. Илагин еще выше приподнял свой бобровый картуз перед Наташей и приятно улыбнувшись, сказал, что графиня представляет Диану и по страсти к охоте и по красоте своей, про которую он много слышал.

Илагин, чтобы загладить вину своего охотника, настоятельно просил Ростова пройти в его угорь, который был в версте, который он берег для себя и в котором было, по его словам, насыпано зайцев. Николай согласился, и охота, еще вдвое увеличившаяся, тронулась дальше.

Итти до Илагинского угоря надо было полями. Охотники разровнялись. Господа ехали вместе. Дядюшка, Ростов, Илагин поглядывали тайком на чужих собак, стараясь, чтобы другие этого не замечали, и с беспокойством отыскивали между этими собаками соперниц своим собакам.

Ростова особенно поразила своей красотой небольшая чистопсовая, узенькая, но с стальными мышцами, тоненьким щипцом (мордой) и на выкате черными глазами, краснопегая сучка в своре Илагина. Он слыхал про резвость Илагинских собак, и в этой красавице-сучке видел соперницу своей Милке.

В середине степенного разговора об урожае нынешнего года, который завел Илагин, Николай указал ему на его краснопегую суку.

— Хороша у вас эта сучка! — сказал он небрежным тоном. — Резва?

— Эта? Да, эта — добрая собака, ловит, — равнодушным голосом сказал Илагин про свою краснопегую Ерзу, за которую он год тому назад отдал соседу три семьи дворовых. — Так и у вас, граф, умолотом не хвалятся? — продолжал он начатый разговор. И считая учтивым отплатить молодому графу тем же, Илагин осмотрел его собак и выбрал Милку, бросившуюся ему в глаза своей шириной.

— Хороша у вас эта чернопегая — ладна! — сказал он.

— Да, ничего, скачет, — отвечал Николай. «Вот только бы побежал в поле матёрый русак, я бы тебе показал, какая эта собака!» подумал он, и обернувшись к стремянному сказал, что он дает рубль тому, кто подозрит, т. е. найдет лежачего зайца.

— Я не понимаю, — продолжал Илагин, — как другие охотники завистливы на зверя и на собак. Я вам скажу про себя, граф. Меня веселит, знаете, проехаться; вот съедешься с такой компанией… уже чего же лучше (он снял опять свой бобровый картуз перед Наташей); а это, чтобы шкуры считать, сколько привез — мне всё равно!

— Ну да.

— Или чтоб мне обидно было, что чужая собака поймает, а не моя — мне только бы полюбоваться на травлю, не так ли, граф? Потом я сужу…

— Ату — его, — послышался в это время протяжный крик одного из остановившихся борзятников. Он стоял на полубугре жнивья, подняв арапник, и еще раз повторил протяжно: — А — ту — его! (Звук этот и поднятый арапник означали то, что он видит перед собой лежащего зайца.)

— А, подозрил, кажется, — сказал небрежно Илагин. — Что же, потравим, граф!

— Да, подъехать надо… да — что ж, вместе? — отвечал Николай, вглядываясь в Ерзу и в красного Ругая дядюшки, в двух своих соперников, с которыми еще ни разу ему не удалось поровнять своих собак. «Ну что как с ушей оборвут мою Милку!» думал он, рядом с дядюшкой и Илагиным подвигаясь к зайцу.

— Матёрый? — спрашивал Илагин, подвигаясь к подозрившему охотнику, и не без волнения оглядываясь и подсвистывая Ерзу…

— А вы, Михаил Никанорыч? — обратился он к дядюшке.

Дядюшка ехал насупившись.

— Что мне соваться, ведь ваши — чистое дело марш! — по деревне за собаку плачены, ваши тысячные. Вы померяйте своих, а я посмотрю!

— Ругай! На, на, — крикнул он. — Ругаюшка! — прибавил он, невольно этим уменьшительным выражая свою нежность и надежду, возлагаемую на этого красного кобеля. Наташа видела и чувствовала скрываемое этими двумя стариками и ее братом волнение и сама волновалась.

Охотник на полугорке стоял с поднятым арапником, господа шагом подъезжали к нему; гончие, шедшие на самом горизонте, заворачивали прочь от зайца; охотники, не господа, тоже отъезжали. Всё двигалось медленно и степенно.

— Куда головой лежит? — спросил Николай, подъезжая шагов на сто к подозрившему охотнику. Но не успел еще охотник отвечать, как русак, чуя мороз к завтрашнему утру, не вылежал и вскочил. Стая гончих на смычках, с ревом, понеслась под гору за зайцем; со всех сторон борзые, не бывшие на сворах, бросились на гончих и к зайцу. Все эти медленно двигавшиеся охотники-выжлятники с криком: стой! сбивая собак, борзятники с криком: ату! направляя собак — поскакали по полю. Спокойный Илагин, Николай, Наташа и дядюшка летели, сами не зная как и куда, видя только собак и зайца, и боясь только потерять хоть на мгновение из вида ход травли. Заяц попался матёрый и резвый. Вскочив, он не тотчас же поскакал, а повел ушами, прислушиваясь к крику и топоту, раздавшемуся вдруг со всех сторон. Он прыгнул раз десять не быстро, подпуская к себе собак, и наконец, выбрав направление и поняв опасность, приложил уши и понесся во все ноги. Он лежал на жнивьях, но впереди были зеленя, по которым было топко. Две собаки подозрившего охотника, бывшие ближе всех, первые воззрились и заложились за зайцем; но еще далеко не подвинулись к нему, как из-за них вылетела Илагинская краснопегая Ерза, приблизилась на собаку расстояния, с страшной быстротой наддала, нацелившись на хвост зайца и думая, что она схватила его, покатилась кубарем. Заяц выгнул спину и наддал еще шибче. Из-за Ерзы вынеслась широкозадая, чернопегая Милка и быстро стала спеть к зайцу.

— Милушка! матушка! — послышался торжествующий крик Николая. Казалось, сейчас ударит Милка и подхватит зайца, но она догнала и пронеслась. Русак отсел. Опять насела красавица Ерза и над самым хвостом русака повисла, как будто примеряясь как бы не ошибиться теперь, схватить за заднюю ляжку.

— Ерзанька! сестрица! — послышался плачущий, не свой голос Илагина. Ерза не вняла его мольбам. В тот самый момент, как надо было ждать, что она схватит русака, он вихнул и выкатил на рубеж между зеленями и жнивьем. Опять Ерза и Милка, как дышловая пара, выровнялись и стали спеть к зайцу; на рубеже русаку было легче, собаки не так быстро приближались к нему.

— Ругай! Ругаюшка! Чистое дело марш! — закричал в это время еще новый голос, и Ругай, красный, горбатый кобель дядюшки, вытягиваясь и выгибая спину, сравнялся с первыми двумя собаками, выдвинулся из-за них, наддал с страшным самоотвержением уже над самым зайцем, сбил его с рубежа на зеленя, еще злей наддал другой раз по грязным зеленям, утопая по колена, и только видно было, как он кубарем, пачкая спину в грязь, покатился с зайцем. Звезда собак окружила его. Через минуту все стояли около столпившихся собак. Один счастливый дядюшка слез и отпазанчил. Потряхивая зайца, чтобы стекала кровь, он тревожно оглядывался, бегая глазами, не находя положения рукам и ногам, и говорил, сам не зная с кем и что.

«Вот это дело марш… вот собака… вот вытянул всех, и тысячных и рублевых — чистое дело марш!» говорил он, задыхаясь и злобно оглядываясь, как будто ругая кого-то, как будто все были его враги, все его обижали, и только теперь наконец ему удалось оправдаться. «Вот вам и тысячные — чистое дело марш!»

— Ругай, на пазанку! — говорил он, кидая отрезанную лапку с налипшей землей; — заслужил — чистое дело марш!

— Она вымахалась, три угонки дала одна, — говорил Николай, тоже не слушая никого, и не заботясь о том, слушают ли его, или нет.

— Да это что же в поперечь! — говорил Илагинский стремянный.

— Да, как осеклась, так с угонки всякая дворняшка поймает, — говорил в то же время Илагин, красный, насилу переводивший дух от скачки и волнения. В то же время Наташа, не переводя духа, радостно и восторженно визжала так пронзительно, что в ушах звенело. Она этим визгом выражала всё то, что выражали и другие охотники своим единовременным разговором. И визг этот был так странен, что она сама должна бы была стыдиться этого дикого визга и все бы должны были удивиться ему, ежели бы это было в другое время.

Дядюшка сам второчил русака, ловко и бойко перекинул его через зад лошади, как бы упрекая всех этим перекидыванием, и с таким видом, что он и говорить ни с кем не хочет, сел на своего каураго и поехал прочь. Все, кроме его, грустные и оскорбленные, разъехались и только долго после могли притти в прежнее притворство равнодушия. Долго еще они поглядывали на красного Ругая, который с испачканной грязью, горбатой спиной, побрякивая железкой, с спокойным видом победителя шел за ногами лошади дядюшки.

«Что ж, я такой же, как и все, когда дело не коснется до травли. Ну, а уж тут держись!» казалось Николаю, что говорил вид этой собаки.

Когда, долго после, дядюшка подъехал к Николаю и заговорил с ним, Николай был польщен тем, что дядюшка после всего, что было, еще удостоивает говорить с ним.